Струмица – една по-различна част от Република Северна Македония

(Опит за пътепис)

С население от около 37 хиляди души, град Струмица е на 10 място по брой на жителите в Република Северна Македония и е един от нейните най-големи градове. Градът има дълга история, а нейните повратности го превръщат – него, както и селищата и земите около него, в една от последните територии, откъснати от България и предоставени по силата на Ньойския мирен договор (1919 г.) на Кралството на сърби, хървати и словенци. Струмица се намира много близо до границата и само на около 55 километра от Петрич, а това го прави удобна и интересна туристическа дестинация.

Географски дадености

Струмица е разположена в югоизточната част на Република Северна Македония – в Струмишката котловина, като край него протича и едноименната река Струмица. Западната част на града е разположена по склоновете на планината Еленица с една от историческите му забележителности – Царевите кули. Районът на град Струмица и влизащите в неговата община 25 селища, се простира между планините Беласица на юг, Еленца на запад и Огражден на изток, на около 200 метра надморска височина, климатът е с добре изразено субтропично средиземноморско влияние, а почвите са изключително плодородните канелени горски почви и алувиално-ливадни почви по течението на река Струмица.

При наличието на тази особености не е за учудване, че човешкото присъствие в областта около Струмица е датирано от дълбока древност.

История

Струмица е един от най-старите градове не само в Република Северна Македония, но и в Европа, а сведения за неговото минало са съхранени в редица писмени извори от дълбока древност, както и в множество артефакти, откривани по цялото му землище случайно или чрез целенасочени археологически проучвания.

В елинистичната епоха градът е познат с името Астраион. През II – III век, по времето на римското владичество, е именуван Тивериополис – в чест на видния римски патриций Тиберий. През IX век градът влиза в пределите на Първото българско царство, а след битката при Беласица през 1014 г. е превзет от Византия и през следващите години често е споменаван в летописи като епархия със свой митрополит в състава на Охридската българска архиепископия. В средата на XIV век Струмица е превзета от сръбския владетел Стефан Душан, а твърде скоро – през 1395 година е завоювана от османските турци и е включена в състава на Кюстендилския санджак като кааза. Според османските данъчни регистри от началото на XVI век, в Струмица живеели 2780 жители, от които 1450 християни и 1330 мюсюлмани.

През Възраждането Струмица е един от големите центрове на борбите на българската възрожденска нация за църковна еманципация от Цариградската патриаршия и за новобългарска просвета, като от средата на ХІХ век нататък, живеещите в него българи, предвождани от йеродякон Агапий Войнов, свещеник Тодор Тилков, търговците от Велес Костадин Шулев и братята му, Константин Русев и много други знайни и незнайни радетели за национален просперитет, водят упорита борба за създаване на българска църковна община и новобългарски училища, срещу малцината местни гърци и многобройните гъркомани.

След Освобождението на България от турско робство (1878 г.), Струмица остава в пределите на Османската империя. През 1895 година д-р Христо Татарчев основава комитет на ВМОРО в Струмица. През 1897 година със султански берат в града е учредена Струмишка българска митрополия, подведомствена на Българската екзархия с първи предстоятел митрополит Герасим.

По време на Балканската война (1912 г.) градът е освободен от турско робство от Седма рилска дивизия и влиза в границите на България. През Междусъюзническа война (1913 г.) Струмица е окупирана от гръцки войски, а при отстъплението на гърците – опожарена.

След Първата световна война, Ньойският мирен договор (1919 г.) дава района на Струмица, както и т.нар. “Западни покрайнини” на Кралството на сърби, хървати и словенци и градът остава под сръбско иго чак до 1991 г., когато днешната Република Северна Македония придобива независимост с активната подкрепа на България.

Стопанство

Местоположението на града в плодородната Струмишка котловина го е превърнало в естествен център на добре развито селско стопанство, за което свидетелстват хрониките на много пътешественици, описали добре обработвани ниви, овощни градини, лозови масиви, зеленчукови насаждения и отглежданите всевъзможни домашни животни от жителите на цялата околност.

Понастоящем в Струмица са добре развити както селското стопанство, така и хранително – вкусовата промишленост, текстилна промишленост, търговията, рекреационният туризъм, базиран върху ресурса на многото минерални извори…

Забележителности

В специализираните туристически справочници и сайтове като основни забележителности на Струмица са представени Струмишкият карнавал, Градският музей, Катедралната църква на Струмишката епархия – „Св. Св. Кирил и Методий”, Орта джамия, църквата „Свети Петдесет Тивериополски мъченици”, Цареви кули, хотел „Сръбски крал”, градският парк…

*******

Разходката до Струмица

През последното десетилетие Република Северна Македония се превърна в предпочитана туристическа дестинация за нас – малка, макар и променлива по състав група от познати, които може би поради по-ниските цени, близостта до Самоков, липсата на междуетническа дистанция с нейните жители, усещането, че си почти у дома, но малко по-свободен, я бяхме обиколили на шир и на длъж – от Скопие до Охрид и от Делчево до Битоля. И понеже все още не бяхме ходили до Струмица, решихме да я посетим.

И ето – в средата на месец април, когато по нашия планински край снеговете все още не искаха да отстъпят на идващата пролет, решихме да посетим и Струмица. Уточнихме маршрута с навигационната система на Гугъл Мапс, направихме резервация чрез услугите на Букинг в хотел „Илинден”, за който чрез предлаганите цени, изложените снимки и написаните отзиви разбрахме, че предлага изгодни оферти по отношение на качеството на услугите и техните цени, разгледахме в специализираните сайтове забележителностите, които евентуално бихме могли за посетим, направихме и задължителните ковид тестове, според указанията на информацията от сайта на нашето МВнР и една слънчева и приятна априлска сутрин тръгнахме – за два дни с едно преспиване.

*******

Следваме магистрала „Струма”, спираме за по кафе в Кресненските ханове, отбиваме се към Петрич, подминаваме го и спираме за малко и до Самуиловата крепост, която дали заради работния ден или поради ковид пандемията, е почти пуста. Правим задължителните снимки и разбира се – се тагваме във фейсбук, просто защото е всеизвестно, че в днешните виртуални времена няма как едно нещо да се е случило без да бъде отразено в социалните мрежи, и след още малко шофиране стигаме до ГКПП Златарево. Учудващо, но се оказваме единствените преминаващи и навярно затова бюрократичните процедури по отношение на пресичането на границата са сведени до минимум – при това и от нашите, и от техните служители.

И по добре поддържано, хубаво шосе, навлизаме в Струмишката котловина. Първото нещо, което ни прави впечатление е фактът, че се обработва всяко кътче земя – при това добре – личи си от нивите, зеленчуковите градини и парниците, овощните насаждения, лозовите масиви, домашните животни, които пасат край пътя, както и от малките окаляни трактори, които пъплят по него.

И не, че сме евроскептици, напротив – винаги сме споделяли евроатлантическите принципи и ценности, но коментираме, че всъщност доскоро – до преди около петнадесетина години – когато бяхме приети в Европейския съюз и ни бяха наложени квоти и за селскостопанската продукция, а нашата земя бе превърната в източник на абсурдни субсидии, превърнали множество бивши високопоставени служители на всемогъщата ДС и техни доносници в истински земеделски рентиери, и у нас беше така – или поне в по-плодородните области.

Минаваме през видимо доста богати села с хубави, големи и нови къщи, красиви черкви, модерни обществени сгради и добре поддържана инфраструктура. И споделяме мнението, че всъщност това е най-богатата част на Република Северна Македония, която сме виждали. Красиво е. От ляво се издига Беласица, по чиито върхове все още има сняг, а относително ниската надморска височина от която я гледаме, я прави да изглежда още по-висока и величествена…

******

Пристигаме в самия град Струмица към четиринадесет часа тяхно време и на път за хотела минаваме по широки, удобни булеварди с по две ленти с по две платна и добре поддържани мраморни тротоари. Няма дупки и кръпки, а регулацията е с кръгови и просто няма как да се заблуди човек.

Лесно намираме хотела, вземам личните карти на спътниците, които остават в колата и влизам. Правя регистрация и питам дали може да се плати с дебитна карта. Можело. Плащам, излизам, вземаме багажа и се настаняваме.

Хотел „Илинден” е нов, чист, уютен и подреден, цените са приемливи и се намира само на няколко минути пеш от градския площад. Разполага с ресторант, лоби бар и места за паркиране до самите входни врати.

В ранния следобед излизаме да се разходим и да посетим някои от забележителностите на Струмица. Спрели сме се първоначално на градския исторически музей и питам излезлия да ни изпрати администратор как да стигнем до него. А той започва да ни обяснява на чист български език, при това твърде сходен с нашия самоковски диалект…

- А дека можеме пешин да ручаме? – пита Николай, който много обича да говори на северномакедонските диалекти.

- Ама ас ви разбирам. – казва администраторът и се усмихва. – Не требва да кривите езико.

И ни обяснява къде може да намерим работещ ресторант.

Ресторант „Центар” се оказва много близо до хотела и се настаняваме на една от масите на открито. Времето е слънчево и хубаво. Поръчваме си местни специалитети, а аз и чаша вино от тукашни сортове грозде. И макар, че то се оказва подсладено, ястията са вкусни и евтини, а и учудващо – ресторантът приема плащания с дебитни карти.

Тръгваме към музея.

*******

Градският музей в Струмица

Градският музей или Институт за защита на паметниците на културата и музей – Струмица, е създаден през 1952 година, като първата изложба в него е експонирана на 1 май 1955 година и включва артефакти от областта на историята, етнографията и археологията. Помещава се в сграда, построена през 1931 година, която е паметник на културата.

След известно лутане го намираме и установяваме, че може би заради ковида и липсата на посетители, източната входна врата е заключена. Звъним на другата и влизаме. Чакаме няколко минути и идват една музейна работничка и един музеен работник. Плащаме входните такси и отиваме в източната част на сградата, където се помещава музеят.

Музейната площ не е особено голяма, но включва добре структурирани композиции от артефакти от античността, средновековието, турското робство и модерната епоха, както и етнологията.

Екскурзоводът ни разказва за римския патриций Тиберий, на чието име е прекръстен градът по времето на Римската империя, за Светите Петдесет тивериополски мъченици, жестоко екзекутирани през 362 година по заповед на император Юлиян Отстъпник, за цар „Самоил”, битката при с. Ключ и ослепените му войници, за Гоце Делчев и Яне Сандански…

Николай подхваща любимата тема за етническата принадлежност на цар Самуил и неговите войници, както и на Гоце Делчев. Разказва му и за един от своите предци – героят от Крушевската република по време на Илинденско – Преображенското въстание (1903 г.) – Питу Гули, който макар и албанец бил избрал той и неговите потомци да бъдат българи. Заявява, че ние сме българи и македонци и, че самите македонци са македонци и българи.

По една или друга причина музейният работник се оказва не само абсолютно непреклонен, а и напълно лишен от чувство за хумор, но поне проявява известен такт и здрав разум и не казва нищо за „славната борба на македонскиот народ срещу бугарофашисткиот окупатор”, когато влизаме в помещение, почти идентично с оръжейна в казарма, защото е пълно с картечници, автомати, пушки, пистолети…

Използвам случая да попитам дали има нещо, свързано с борбата срещу сръбската власт и срещу югославската комунистическа власт. Не получавам отговор.

Излизаме от музея, обсъждаме мотивите за забелязаните мисловно-поведенчески особености на музейния работник и се чудим дали причините не са свързани с желанието да запази работното си място на всяка цена или просто е с промит мозък и напълно ампутирано чувство за хумор, и тръгваме към една друга забележителност на Струмица – Катедралната църква на Струмишката епархия „Свети Свети Кирил и Методий”.

Катедралната църква на Струмишката епархия „Свети Свети Кирил и Методий”

Църквата също се намира в Стария град и се състои от Долна черква и Горна черква. Горната черква е съградена през XVIII век, в нея има олтар, посветен на Светите Петнадесет Тивериополски мъченици, съхранява мощи на Свети Василий Велики и на Свети Теофан Начертани, тук е гробът на българския митрополит Герасим Струмишки, по чиято инициатива е изградена Горната църква, когато през 1905 година Струмишката българска община успява да издейства ферман от султана, а самата черква, посветена на Светите братя Кирил и Методий е завършена през 1911 година. Горната черква е кръстокуполна, голяма и много красива.

Излизаме от двора на черквата.

Времето е доста напреднало. Все още обсъждаме странното, крайно поведение на музейния работник и начините, чрез които сръбските власти и Титовите югокомунисти са успели да променят националното самосъзнание на тукашните представители на българската възрожденска нация…

*******

Влизаме да пием по кафе в някакъв дневен бар и все още „одумваме” служителя в музея, както и обсаждаме дали демонстрираната от него индивидуална тактика за професионално оцеляване е присъща на цялата северномакедонска общност…

Докато поръчваме кафето, сервитьорът и седящите в дъното местни хора, които пият бира и ракия разбират, че сме българи и първото нещо, което казват е „Еден народ – две дръжави!” Учудващо, но факт! Нещо повече. Един от тях става, казва да почакаме малко, излиза и след около 20 – 30 минути се връща и ни черпи с домашна ракия и домашна наденица, които специално се правели за Карнавала. Оказват се страхотни. Разменяме си регистрации във фейсбук и се разделяме като истински приятели.

Тръгваме към хотела и оживено дискутираме възможността в Република Северна Македония наистина да съществуват паралелни светове между властите, които са издигнали българофобията като основно средство за етническа идентичност, и обикновените хора които, подобно на всички хора по света, са така подвластни на зова на кръвта, не можещ да бъде унищожен с никакви измислени социални интелектуални конструкции.

*******

Прибираме се в хотела и малко по-късно, вече по тъмно, така както бяхме решили, тръгваме към ресторант „Шалом”, който се намира близо до градския парк. Минаваме през площада на града, който е една от модерните забележителности на Струмица – израждането му е завършено през 2010 година, когато е пуснат в експлоатация. Изключително добре осветен е, виждаме бронзова статуя "Струмичанка с маска", посветена на Карнавала, както и паметника на Гоце Делчев и по широката пешеходна главна улица достигаме до ресторанта и се настаняваме.

Ресторант „Шалом” се оказва изискан, стилен и много чист. Предлаганият асортимент включва вкусни тукашни ястия, а виното от местни сортове грозде е хубаво и наистина сухо. Уникално със своята креативност се оказва и предоставеното меню – то е изготвено във вид на енциклопедичен справочник, включващ кратка писмена информация и снимки на историческите и географски забележителности на Струмица, както и на предлаганите ястия и напитки. Цените са доста по-ниски от тези в подобни наши заведения и разбираме, че тук също приемали плащания с дебитни карти.

Прибираме се в хотела, а на другия ден хапваме в неговия ресторант типична и добре приготвена вкусна английска закуска – пържени яйца с бекон, която влиза в цената за нощувката, след което аз решавам да посетя църквата „Свети Петдесет Тивериополски мъченици”, а моите спътници заявяват, че ще ме чакат в ресторант „Центар”.

*******

Църквата „Свети Петдесет Тивериополски мъченици”

Светите Петдесет Тивериополски мъченици били епископи, свещеници и ревностни християни, които живели през ІІІ век и били жестоко измъчвани и екзекутирани от император Юлиян Отстъпник на 28 ноември 362 година. Били погребани в каменни саркофази, на които били изписани имената им, но по време на аварските нашествия Тивериопол бил разрушен и макар, че местните хора пазели спомена за светците, гробовете им потънали в забвение. След покръстването на българите през 864 г. княз Борис нарежда на комита Тарадин, който управлява тези земи да издири мощите на петнадесетте тивериополски мъченици, които били предоставени на новопостроения катедрален храм на река Беренгалница, както и на църквата в Струмица. Според Теофилакт Охридски през ХІІ век за светите мъченици била съчинена прослава, а богослужението се извършвало на български език. По време на османското завоевание църквите били разрушени, като в Струмица била запазена единствено ръката на Петър, която по време на Балканските войни (1913 г.) е отнесена от гърците в Кукуш. Местните българи запазили спомена за светите мъченици, както и за мястото, където били убити. На това място е съградена съвременна черква, която е наследник на съществувалите по-стари храмове.

*******

Настройвам навигацията на таблета на пешеходна разходка и следвайки указанията след около 20 минути се озовавам в нещо като типична циганска махала пред вратите на черквата, около която се издигат внушителни дувари. На планинския склон в дясно виждам голяма джамия с високо минаре. Около мен щъкат мургави мохамеданчета и мохамедани, както и жени и момичета, облечени по типичната мода за мюсюлманите. Това е турският квартал на Струмица, само където тукашните турци са доста по-тъмни дори и от анадолските. Всички ме съзерцават като някаква атракция и се чувствам като истински европеец – при това – попаднал в дълбокия Ориент.

Влизам в черковния комплекс. Той се състои от гробницата на Светите Петдесет Тивериополски мъченици, покрити с навес основи и останки от стени на стар храм, открит чрез археологически разкопки, изключително красива кръстокуполна черква, построена през 1971 г., в която се намира Струмишката галерия за икони, както и административно-стопанска сграда. Като изключим дамата, която продава билети за входа към галерията за икони, няма никакви посетители. Разхождам се из уютния черковен двор. Чувствам невероятния дух на това уникално свято място. Правя снимки. Питам дали може да платя входа към галерията с дебитна карта или български левове. Не можело. Влизам в черквата и разглеждам съвременните стенописи и икони. На излизане виждам първите посетители – възрастна дама и дете. Учудващо е ако не за друго, то поне защото след броени дни е Възкресение Христово.

Излизам и тръгвам към градския площад. Замислям се над променящия се етнически състав на населението в този древен град. За древните гърци и римляни, за българите и турците, за циганите и сърбите. И за днешните му жители. За връхлитащите чуждоетнически вълни, помитали всичко след себе си. И за силата на духа на оставалите тук. Както и за дълбоките напластявания на лъжите на сръбския национализъм и югокомунистическия атеизъм в съзнанията на хората тук и възможността нашия български православен християнски дух отново да бъде възкресен – така, както княз Борис Кръстител успява да превъзмогне езичеството.

*******

Минавам край голяма красива базилика, изградена от червени тухли и разбирам, че това е северномакедонска гръкокатолическа черква „Успение Богородично.”

На градския площад правя снимки на статуята "Струмичанка с маска", на паметника на Гоце Делчев и тръгвам към ресторант „Центар”. Виждам новострояща се черква, която е посветена на Успението на пресвета Богородица. Тя би трябвало да бъде една от най-големите на Балканите с височина на основния купол от 53 метра и на камбанарията с още седем метра повече. Безспорно Струмица е един от градовете с невероятно духовно излъчване, при това не само християнско.

Намирам моите познати в ресторанта и ги питам дали биха имали нещо против да изчакат още малко за да отида до още някоя от местните забележителности. И наистина бих искал да посетя поне Орта джамия, която е била християнска базилика от ХІ – ХІІ век и е била преустроена на джамия от османските завоеватели, както и хотел „Сръбски крал”, за който се твърди, че в него бил разположен първият бордей във Вардарска бановина – нещо, твърде странно с оглед наличието на толкова много религиозни институции в този древен град. Що се отнася до една от най-значимите забележителности на града – Струмишкият карнавал, него сме го пропуснали, защото се провежда в началото на Великденския пост. Приема се, че съществува от дълбока езическа древност, а смисълът му е маскирани девойки да разпознават маскираните си годеници, и е изпълнен със скрита символика, насочена към стимулиране на раждаемостта, плодородието, триумфа на доброто над злото…

Вече е 13,30 часа местно време и спътниците ми настояват да си тръгваме. Явно два дни са може би достатъчни за да се почувства уникалният дух на Струмица, но твърде малко за да се посетят забележителностите му…

Тръгваме си.

Галерия

Пред Самуиловата крепост на брега на река Струмица край Петрич

В музея на Струмица

Катедралната църква на Струмишката епархия „Свети Свети Кирил и Методий”

Градски парк

В църквата „Свети Петдесет Тивериополски мъченици”

Северномакедонска гръкокатолическа черква „Успение Богородично”

Градският площад на Струмица със статуята "Струмичанка с маска" и паметника на Гоце Делчев












Новостроящата се черква, посветена на Успението на пресвета Богородица

Струмица