Опит за ревю на новата книга

Опит за ревю на книгата, която издадох със заглавие „Затворените самоковски училища”

Нещо като увод

Какво е общото между Професионална гимназия по горско стопанство „Христо Ботев“ – гр. Велинград и Самоков; между Американският колеж в София и Самоков; между Трудово възпитателното училище в Бойчиновци и Самоков, между Софийска духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ и Самоков? На пръв поглед нищо. Погледнато в историческа ретроспекция обаче през ХІХ век и през първите десетилетия на ХХ век в Самоков са съществували твърде интересни пърообрази на тези и на редица други уникални учебни заведения, които по една или друга причина биват преместени в други населени места или просто – закривани, а славата на Самоков като образователен център – в който е имало повече училища отколкото дори и в столицата, бързо и необратимо помръква.

А да се разсъждава какво би станало, „ако” тези училища бяха останали и се бяха развивали в Самоков е напълно излишно, просто защото „ако” се беше случило това, то не би могло в никакъв случай да се случи онова, което е днес, и точно затова трябва да се търсят причините за онова, което се е случило и в крайна сметка е дошло това, което е (днес).

А то безспорно е твърде интересно.

Началото

Според градски предания и легенди, разпространявани сред евангелистките общности в Самоков, някога много, много отдавна американски мисионери – евангелисти разбрали, че в огромния Отомански халифат имало еретици – несторианци и дошли в неговите предели за да ги покръстят в правата Христова вяра и да ги учат да бъдат християни чрез създаване на богословски училища – девическо и мъжко… Не намерили те на Балканите еретици – несторианци, но дълго се лутали по земите, населени главно от българи за да направят богословски училища – опитали и в Ески Зара (Стара Загора), и във Фелибе (Пловдив) опитали, но накрая успели да направят и девическо, и мъжко богословски училища в големия и богат по онова време град Самоков.

Чудно нещо е искрицата на знанието! Веднъж припламнала тя може лесно да разпали всеобхватния пламък на стремежа към образованост в човешката душа и да обгръща все нови и нови човеци в обятията си… И твърде скоро Самоков се превърнал в образователен център за българите.

Именно благодарение на американските протестантски богословски училища в Самоков през ХІХ век били открити и Самоковско – рилското православно богословско училище, (като православен отговор на американското педагогическо богословско християнско предизвикателство), и Горското училище, (поради добрата образователна среда в Самоков), и Педагогическото училище…

Защо обаче през ХХ век, векът на Свободна България, тези училища едно по едно биват преместени или просто – затваряни?

Обикновено обясненията за това се търсят в близостта и влиянието на новата столица – София, която възползвайки се от предоставения ѝ общодържавен ресурс се стреми да съсредоточи в себе си всички престижни обществени институции – в т.ч. и образователните.

Всеизвестно е обаче, че всеки процес – бил той природен или обществен, се влияе не само от външни въздействия, но и от онези, които протичат в самия него. А това се отнася и за затварянето на уникалните самоковски училища във века на Свободна България.

Какво обаче се случва след освобождаването на големия и богат град Самоков от мрачното, тъмно, потисническо, кърваво, жестоко и дълго пет вековно турско робство?

*******

Ако трябва да бъде направен един повече или по-малко успешен опит за представяне на някаква епистоларна метафора на съдбата на Самоков след Освобождението, може би твърде удачен би бил един откъс от частта, озаглавена „Моето родословие” от книгата „Самоковски истории” на самоковския писател и дългогодишен бивш кмет на града Христо Ярловски.

Ето какво пише той за пристигането на дядо му в Самоков по времето на турското робство и последващия му житейски път:

„Фамилното име Ярловски идва от прадядо ми Иван – безимотен селянин от село Ярлово, който някъде в средата на поминалия век търси с младата си съпруга Ета поминък в град Самоков.

Иван става ратай при богат самоковски турчин. На празно място под Ридо прави примитивна паянтова къщурка, почти колиба, в която мизерува с четирите си деца.

Благороден и щедър бил турчинът. Дядо ми, който е трето дете в семейството и почина през 1952 г. почти столетник, е разказвал: „Отива Иван при турчина и почва да го усуква: „Аго, много съм зле, нямам грам брашно, децата умират от глад…” Тогава турчинът му отговаря: „Иване, ти ако нямаш, аз имам. Знаеш къде е хамбарът. Влизай вътре и си вземи, колкото жито ти трябва.Грехота е децата ти да гладуват…”

Един ден обаче и в Самоков идва Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) и променя завинаги живота на много самоковци, в т.ч. и на ратая Иван…

„Иван слугувал вярно на турчина до нощта на 29 срещу 30 декември 1877 г. В тази нощ, когато руските войски наближили Самоков, шестте хиляди самоковски турци със съвсем малки изключения /останали най-бедните/ напускат и бягат от града.

Естествено Иван, като най-верен и задължен слуга на чорбаджията турчин, кара каруцата с домочадието – чорбаджията, ханъмите и децата. Посоката е по стария римски път – Боричо, Сеферо, Малското, село Мала /днешната Марица/, и през Костенец към Турция.

На моста на река Марица под село Мала /Марица/ Иван спрял претоварената каруца и се обърнал към турчина: „Чорбаджи, едното колело нещо скърца, ще сляза да го видя…” Як българин бил Иван, подложил гръб и обърнал каруцата с цялото домочадие в дълбоката река. След това побягнал без да се обръща назад.”

И едва ли е необходимо притежанието на дипломи и задълбочени познания по психология, психоанализа или социална педагогика, за да се разбере смисълът на криещата се в този кратък откъс метафора на обърнатата каруца на турското робство в Самоков и напускането на турската власт, създавала в хората, които са я упражнявали присъщите на истинските потомствени владетели личностни качества – благородство, човеколюбие, щедрост, почтеност, доверчивост…, на чието мястото останали ратаите, измикярите, слугите, бедняците, лумпените, които в последващото свободно време поели управлението на Самоков с твърде присъщите на своето съсловие качества, ясно личащи и от гореизложения текст…

*******

И понеже се знае добре, че умният управлява умно и насърчава поумняването, а глупавият управлява глупаво и иска или неиска развива единствено и само глупостта, не е за учудване, че в свободното време триумфът на простотията в Самоков не само затваря и пропъжда училища, но и разпръсва по всички краища на България и света и не многото образовани и умни хора, останали в Самоков.

А веднъж потулен, пламъкът на познанието в душите на самоковци започва бързо да изгасва, а славата на Самоков на образователно средище необратимо помръква.  

След Освобождението (1878 г.) Самоков бива напуснат не само от турците – всъщност в по-голямата си част потомци на ислямизирани и потурчени местни самоковски жени и мъже, но и от образованите и грамотни граждани, които намират своите нови житейски поприща в големите административни центрове София и Пловдив, и така освобождават огромно поле за изява на оставащите…

Всъщност – ето как изглеждали самоковци в очите на Константин Иречек – автор на първата академична „История на българите” и министър на народното просвещение на България (1881 – 1882 г.):

„И в сегашната българска администрация има доста много самоковци. По характер те нямат живостта на средногорците или македонците, те са хора неподвижни, благоразумни, но трудолюбиви и постоянни; като същински планинци са много набожни.” (Цитат по „Хроники и пътеписи за Самоков XIV - XIX век”, документален сборник, Невена Митрева, София, 2003 г.)

За да се разбере какви люде останали в Самоков и какво било тяхното мислене, може би отново трябва да се прибегне до съхранените градски легенди, според една от които след като княз Фердинанд отчуждил съответния общински терен в Боровец и си построил двореца „Царска Бистрица”, предложил на тогавашните самоковски нотабили – кмет и общински съветници да избират дали да построи железопътна линия от София до Самоков или да им подари един расов бик, а те – понеже били истински кравари, предпочели бика. А вече цитираният самоковски писател Христо Ярловски прави твърде интересно описание на начина на мислене на инженер и техник, получили задание да направят метална конструкция, които за да разберат какво е „остър ъгъл”, трябвало да ползват способите на елементарното нагледно-образното мислене, онагледено чрез формата, при която се пресичат две познати им самоковски улици…

Твърде интересно е и влиянието на още некомпрометираните комунистически марксистки идеи в края на ХІХ и началото на ХХ век. Подобно на всяко модерно нещо и те у нас първоначално били разпространявани от високообразовани и интелигентни представители на висшите обществени съсловия – в Самоков това били преподавателите в Американските колежи и в другите учебни заведения – американци и българи. А идеите за „всеобща революция и въоръжена борба” в името на постигането на безкласовото общество на всеобщо равенство и справедливост, бързо се разпространяват сред обедняващите, грамотни бивши търговци и занаятчии в Самоков, както и ученици в горните класове на многото училища, и противно на всяка логика довеждат не само до спечелване на общински избори от комунисти, но и до насърчаване на всевъзможни крайни радикални действия – при това – сякаш напук на държавната власт.

А веднъж потиснат пламъкът на образованието и грамотността в Самоков започва бързо и необратимо да гасне. И така до днес.

Книгата

Историята на училищното образование е част от всеобщата история. А когато човек е вътре във времето и в случващото се събитие, е не по-малко трудно да се абстрахира и да го осъзнае в неговата цялостност, отколкото когато вече билото е станало, а той –  в качеството на външен наблюдател и затова изгубил огромна част от така необходимата информация, се опитва да съгради и представи обективна картина за миналото – било на цялото, или на частица от него. Навярно затова историографията е толкова фрагментирана. А историческите писания – така непълни и неточни.

Първоначално не се бях поставял за цел нито да издавам специална историческа книга за затворените самоковски училища, нито дори да правя историческо проучване върху този безспорно твърде интересен социален процес. Ето защо самата информация, която перманентно извличах от различни източници, е основана върху на пръв поглед елементарната логика „имало – няма”, а стремежът ми беше фактите да бъдат представяни сами по себе си – без каквито и да са анализи, тълкувания, обяснения… С течение на годините обаче се събраха доста текстове, публикувани както в моя личен блог, така и от него – в много други специализирани издания.

Трябва ли обаче постингите да бъдат прехвърляни и на хартия, а ако бъде правено това, кои от тях изобщо заслужават да бъдат обличани и в книжно тяло и кога да се пристъпва към преноса от дисплей на хартия?

Хартията е отколешен способ за съхраняване на познанието и придаване на яснота, твърдост и вечност на така променливото и крехко слово, а безспорно всяко поколение има нужда от свои обяснения, тълкувания и описания на миналото, и то не само за да си обясни случващото се, но и да намери своето място в самата история. А това се отнася и до историята на образованието.

И може би защото затварянето на самоковски училища продължава вече доста дълго се оказа, че има и няколко книги по тази тема, писани от различни автори. Самият аз я „разработвах” над четвърт век – и практически – като учител в три от тях, а и теоретично – като автор на много текстове. И навярно затова, когато се разболях от ковид 19 и имах достатъчно свободно време, реших да довърша отдавна започнатите текстове за три от тези уникални учебни заведения и да предложа своя „истинска” книга от вече публикуваните постинги в блога.

Моят опит от издаването и разпространението на няколко предишни подобни книги, посветени на твърде специфични теми и затова издавани в малки тиражи без никаква финансова и институционална подкрепа, красноречиво сочеше, че най-важното условие за успеха на едно такова начинание е да има много точен баланс между разходите по издаването и приходите от продажбите, при това – с отчитане на задължителните загуби от разпространението във вид на предоставяне на точно определени бройки на националната библиотека и даряване за библиотеките на трита университета, в които бях учил навремето. Ето защо след като направих файла с предпечатната подготовка на текстовете от блога, както и кориците, изгубих доста време за да намеря оферта за най-изгодното отпечатване, и в крайна сметка реших да издам книгата в тираж от 30 броя, като сметката ми беше да продам по 3 броя на библиотеките на 7 училища, които са приемници на някои от затворените самоковски училища, да предоставя вече „прежалените” 6 броя на цитираните институции, да си оставя моята авторска бройка и да продам на „свободния пазар” останалите 2 броя.

В крайна сметка, колкото и странно да изглежда на фона на всеобщото оплакване и хленчене на книгоиздатели и книгоразпространители за криза на търсенето на „класически” книги на хартия, интересът към тази книга се оказа огромен и тиражът много бързо беше изчерпан. Освен училищата, които купиха от по 3 до 5 бройки от книгата, мои ученици и бивши колеги – учители, също си купуваха – понякога – по няколко броя, което наложи още няколко допечатвания от по 10 до 30 броя.

А всичко това ме накара да се замисля, че може би е дошло времето книгоиздаването на „класически” книги на хартия да се превърне в една типична занаятчийска дейност, в която майсторът на словото да изготвя и продава своя продукт точно за определени клиенти, чийто вкусове познава достатъчно добре за да им угоди, а самото количество на отпечатваната книга да се знае предварително и то така, че да бъде ясно всяка бройка за кого точно е отпечатана. Безспорно във виртуалната епоха писането и печатането на книги на конвейер – без оглед на читателите, е обречено…

Ревюто на книгата

Книгата бе издадена със заглавие „Затворените самоковски училища” от ИК „Виделина” София, 2021 г. Тя е с обем от 98 страници, а цената ѝ е 10 лева. Жанрът ѝ е публицистика, а заглавието  – дори и само по себе си разкрива добре нейното съдържание.

Няколко думи вместо заключение

Повдигнатите в книгата проблеми се нуждаят от още, при това специализирани изследвания и анализи. И понеже е всеизвестно, че историята е вечната учителка на народите, които за съжаление рядко се вслушват в уроците ѝ, в днешното време на всеобщо оплакване на работодатели от квалификацията на работници и служители си заслужава отново да се припомни връзката между потребностите на практиката и образованието. А в тази насока историята на училищното образование в Самоков би могла да предложи много идеи – и за обучението на строители, а и за подготовката на висококвалифицирани кадри за нуждите на зимния туризъм…

Отзиви