Какво мислите? 


 Всъщност... И да не искаме, обикновено - мислим. А аз се позамислих за етикирането - лепенето на етикети в името на снемането на личната отговорност; на чувството за вина от нещото, което е направено и дефинирано като грешка; на оценяването на непознато и сложното - било то човек или друго нещо чрез напъхване в познатия шаблон в името на обичайната сигурност, с която сме привикнали; на превръщането на думите в ... нищо - лишени от своите истински стойност, смисъл, съдържание... 
Думи за самите думи - етикирани фасади, зад които има само празни мисли. Колко удобни са само, при това и "тук", и "там", иначе простичките, а и твърде ясни и разбираеми изрази: "Ти ме използваш!" Или: "Ти си манипулатор!" Или: "Ти ме измами, излъга, заблуди!: Или: "Аз не съм такава/такъв!" Или... 
И как лесно и хубаво ни поставят в удобната роля на вечната жертва - продукт на външни, неясни, но сякаш вечно враждебни и могъщи сили, която оправдава нашето уж безсилие; и липсата на воля за промяна; и на отделянето на енергия за познание, осмисляне и разбиране на света и Другия; и за приемане на странното, неясното, чуждото - без отхвърляне и като неоспорима даденост; и за нашата често патологична, нарцистична неспособност да обичаме каквото и да е нещо друго, освен самите нас и онова, което излиза от самите нас - било то думи, снимки или плът; и за преобразяване на собственото страдание, колкото мъчително и тежко да е то в любов и хармония.
А толкова ли е трудно да подходим без предразсъдъци и просто да се насладим на мига на откровението в цялата възможна пълнота и да се опитаме да се докоснем до света на другото човешко същество - каквото и да е то, ако не за друго, то поне затова, защото ДА ОПОЗНАЕШ ЧОВЕКА ОЗНАЧАВА ДА МУ ПРОСТИШ. 

И аз се замислих. :-) Туряш някому или на нещо етикет. И се успокояваш. Примерно казвам: той е путиноид. Лепвам му етикета. Тъй пък мен ще ме нарече: "Грънчаров е соросоид!". И толкова. Аз съм нещо много повече от някакъв си там "соросоид" (какъвто, прочее, не съм - и няма да бъда!". Той, да предположим, е нещо повече от банален и скучен путиноид или комуноид. Но ний като си лепнем етикетите повече не чувстваме нужда изобщо да разговаряме. Той ме намразва. Аз пък съм чешит и мигновено забравям обидата. Щото нямам високо мнение за путиноидите. Но един от партия ИЗРАЖДАНЕ ме смая преди време; беше по време на изборите, а той беше кандидат за... народен представител; като ме видя и позна (аз бях в СИК), дойде при мен, каза ми името, пожела да се ръкува с мен, заяви ми, че въпреки различията във възгледите ни ме бил уважавал, понеже съм говорел и пишел каквото мисля, без да си кривя душата и пр. Бях силно впечатлен. И писах по този повод в блога си. Оказа се, че и... путионидът-комунод може да е човек! Колко странно е това?! :-) Като пиша това, не значи, че съм си изменил мнението за путиноидите от ИЗРАЖДАНЕ. Не, имам крайно лошо мнение за тях. Но доколкото все пак сме ЧОВЕЦИ бихме могли да се отнасяме човешки помежду си, нали така? Значи изводът какъв е? Да правим всичко, че въпреки разните различия да си останем човеци, нали така?