“Он си е саде на назека”*

(Не си го даваме никому Светецо)

*Книжовна норма на западно-българския Самоковски диалект: “Той си е само наш (Не си даваме Светеца на никого)”

Нейде из мрачните дебри на виртуалността попадам на този странен, смешен, комичен, жалък, глупав, безсмислен, абсурден в своята нереалистичност текст, който обаче е неотменна и типична част от засилилия се информационен обмен на населението на Република Северна Македония и Република България напоследък във връзка със споровете, възникнали с оглед желанието на Република Северна Македония да се присъедини към Европейския съюз. И се замислям – а аз понякога обичам да правя това – колкото и чудно да е в днешната високотехнологична епоха, в която обикновено изречените или изписани думи така обичат да изпреварват мисълта – и то не толкова върху естеството на попадането на Република Северна Македония и Република България в паралелни светове, а за отклика на този абстрактен до пълна непознаваемост процес в едно твърде интересно явление в самоковското краезнание напоследък – дебатите за родното място на Свети Паисий Хилендарски, което разбира се, дори и само по себе си не е нищо друго освен част от същия всеобхватен процес на разбиване на човешкото съществуване, на атомизирана на човешкото битие, на вторачване на човешкото мислене в локалното, миниатюрното, дребнавото, нищожното, местното, единичното, на пренебрегване на същественото поради маловажното.

*******

Погледнато в биографичен план, проблемът за родното място на основоположника на нашето Възраждане е твърде несъществен и за самия него – в „История славянобългарска”, Отец Паисий бегло споменава само, че е „дошъл там (в Света гора Атонска) от Самоковската епархия в 1745 година”, както и „И я съставих („История славянобългарска”) в манастира Хилендар, при игумена Лаврентия, мой роден брат от една майка и по-стар от мене; той тогава имаше 60 години, а аз – 40.” (Цитатите са по „История славянобългарска”, съответно – стр. 27 и стр. 105, изд. „Български писател”, София 1969 г.)

Като човек на духа, на делото и истински православен християнин, самият Паисий Хилендарски недвусмислено заявява, че е сътворил и написал своята книга, дала началото на Българското Възраждане, за слава и похвала на нашия Господ Иисус Христос и в полза на нашия български род – с други думи – не битовизмите, свързани със земния живот, с раждането и смъртта на неговата плът са от значение, а онова, което свързва отделния човек с безсмъртието и вечността, с Духа и Бога – и това в конкретния случай е Словото – Словото, което носи истината и твори живот.

По една или друга причина точно този аспект от идеите на Отец Паисий напоследък е доста чужд на съвременните, модерни интерпретации и вербализирания – може би защото битовизмите са толкова добре познати на всички и така лесни за разбиране, те се превърнаха в обект на обилни текстови продукции, пълнещи книги и сайтове твърде често със странно, изобщо непотвърдено от към научна истина съдържание.

*******

Макар, че понастоящем редица наши селища, влизали в състава на голямата и значима навремето Самоковска епархия, да претендират за родно място на Паисий Хилендарски, с оглед абсолютната необоримост на историческия факт, че Македония е люлката на нашето национално Възраждане, тезата на митрополит Теодосий Скопски и Йордан Иванов за Банско като родно място на основоположника на нашето Възраждане – при все, че е базирана върху косвени доказателства, дълго време се радваше на голяма обществена популярност.

Върху не по-малко странни, дори и твърде често – направо абсурдни доказателства е основана обаче и придобилата известна по-голяма или по-малка популярност през последното десетилетие теза, свързана със Самоковското село Доспей като евентуално родно място на Отец Паисий.

В „чисто” епистоларно отношение тази теза е позната в две основни разновидности:

- Първата е с апологет Иван Ненов, който твърди директно, че Паисий Хилендарски е роден в село Доспей.

- Втората е с апологет Любчо Луков, който застъпва становището, че Отец Паисий е роден в село Доспей, защото не е възможно да е роден в г. Банско.

Какви обаче са основните аргументи, с които биват подкрепяни тези тези?

Иван Ненов е завършил българска филология и през дългия си и плодовит творчески път е бил и поет, и автор на проза, и публицист, и журналист… През последните десетилетия някак си твърде ловко намери своята ниша за текстове с ключовите думи „Отец Паисий” и „Доспей” и с щедрото финансиране от Община Самоков, което го избави от неудобството да плаща за отпечатването на книгите си, разгърна завидна издателска дейност. И може би защото не е историк, доказателствата които използва са доста … интересни. Стилът на книгите му, посветени на Отец Паисий е твърде синкретичен, като включва краеведски сведения, снети от „информатори”; тълкувания на литературни източници; преразкази на исторически и литературни разработки; и дори художествени разкази.

Линията на разсъждения, чрез които „доказва”, че село Доспей е родното място на Паисий Хилендарски, би могла да бъде представена в следния вид: „Една баба ми разказа, че нейната баба ѝ казала, че някога живеела една баба, която ѝ била казала, че някаква баба й била разказала за баба и дядо, чийто син се казвал Паисий и той бил отишъл да се замонаши в Света гора.” Нещо повече. Веднъж придобили публикувана на хартия форма, тези съждения биват цитирани от своя автор в последващите му разработки като „автентични исторически извори” от първа величина и използвани за доказателствени „факти.” И ако така бива „утвърждавано” село Доспей като бащиното родно село на Отец Паисий, твърде интересен се явява появилият се проблем с родното село на неговата майка. Със завидна адаптивност към днешните олигархични реалности за такова бива провъзгласено село Белчин – селото, в което покойният строителен предприемач Симеон Пешов издигна от нищото в планинската пустош нарочената за „късноантична” крепост Цари мали град и тя привлече интереси и посетители от близо и далеч. А какви са самите доказателствени съждения в подкрепа и на тази теза? Излишно е да се уточнява, че и те са базирани върху „бабешките” разкази: „Една баба ми разказа, че нейната баба ѝ казала, че някога живеела една баба, която ѝ била казала, че някаква баба й била разказала за баба, която била от село Белчин и се била омъжила в Доспей за един човек, а техният син се казвал Паисий и той бил отишъл да се замонаши в Света гора…”

Иван Ненов проявява завидна хиперактивност в разпространяването на своите виждания и по всяка вероятност те са достигнали и до Любчо Луков.

Любчо Луков е инженер по образование. Макар, че още няма издадена книга по темата, той твърди, че бил събрал над 60 страници с доказателства, че Отец Паисий бил родом от село Доспей. Според него турските данъчни архиви, които той бил обстойно проучил, красноречиво доказвали, че в края на XVII, началото на XVIII век, когато би трябвало да е роден Паисий Хилендарски, Банско било малка махала на близкото село Баня и следователно не е възможно да е било значимо селище с богато и начетено население, което да осъществява засилен религиозен и търговски обмен със Светогорските манастири.

Видно е, че и тази теза е свързана единствено и само с косвени доказателства, което няма как да не бъде пределно ясно и на някои от водещите наши дипломирани и квалифицирани историци, които напоследък също изказаха хипотези за родното място на основоположника на нашето Възраждане.

*******

Във връзка със своите проучвания на крепостта и манастира Урвич край с. Кокаляне между Самоков и София, известният наш археолог Николай Овчаров застъпва становището, че Отец Паисий е роден в Самоков или околните села, а не в Банско, защото в „История славянобългарска” се споменава поименно само тази българска крепост, а и езикът на който е написана „История славянобългарска” е много по-близък до Самоковския диалект, отколкото до диалекта в Банско. Като професионалист обаче Овчаров избягва да се произнесе по описаната тук теза за село Доспей като евентуално родно място на Паисий Хилендарски, просто защото липсват каквито и да са реални факти в подкрепа на това становище, но това явно не смущава изобщо местните Самоковски краеведи и „историци” да го лансират с огромна охота и то напук на правилата на историческата наука.

Кой обаче има интерес от разпространението на подобно, макар и непотвърдено мнение за родното място на Отец Паисий?

*******

Каmо изключим разбира се местните Самоковски краеведи и „историци”, които напълно в стила на непреживения от тях „социалистически реализъм” имат мечтания, стигащи не по-далеч от това в село Доспей да бъде издигната къща, която да бъде нарочена за „родната къща на Отец Паисий”, в която деца и ученици, макар и необлечени в присъщите на чавдарчетата и пионерчетата от миналото бели блузки и сини и червени връзки, да идват понякога и да поднасят цветя, безспорно интерес имат единствено и само добре познатите напоследък северномакедонски „политичари и историчари” – наследници на безродствения комунистически интернационализъм и за чието абсурдно дело на дебългаризация на нашата Българска възрожденска нация все още важат гневните думи, написани от великия Светец: „О, неразумни изроде, защо се срамуваш да се наречеш българин?”

За щастие изглежда, че завидните напъни на самоковските краеведи и „историци” са твърде незначителни за да бъдат подхванати и тиражирани от северномакедонските им колеги, които между другото имат същото релативно, „творческо” отношение към ползваната система на тълкуване и интерпретиране на фактите в историята. И само така би могло да бъде обяснено гузното им мълчание по отношение на претенциите за родното място на дошлия монах от най-северните области на древната римска провинция Македония в сърцето на православното християнство – Света гора, за да възвести триумфа на Българското възраждане. Иначе за Република Северна Македония, която в името на продължаващата над четвърт хилядолетие дебългаризация, на късане на жива плът от снагата на нашия жилав и твърд български народ, отделя милиарди за съграждане от нищото на псевдоантични артефакти – сгради, паметници и пр. по цялата си територия, не би представлявала никаква трудност да задели и предостави под някаква форма необходимите няколко хиляди лева, с които в Самоковското село Доспей да бъде издигната къща, която да бъде нарочена за „родната къща на Отец Паисий”, в която деца и ученици, макар и необлечени в присъщите на чавдарчетата и пионерчетата от миналото бели блузки и сини и червени връзки, да идват понякога и да поднасят цветя, и така мечтанията на местните Самоковски краеведи и „историци” да се сбъднат – с цената на езическото преклонение пред земния живот на героя, да бъде потулено Християнското осмисляне на безсмъртно дело на Светеца, простиращо се от миналото, през настоящето, към бъдещето и вечността.