18 февруари е




Като учител по история много често ми се е случвало да разказвам за живота и делото на Левски на тази дата. В различни училища и пред различни деца и възрастни. Този път ще се опитам да напиша нещо и тук - не по задължение, а от “душа.”
А тук няма да стане дума за залавяне от турските власти, осъждане и обесване - казано по обичайния начин - за саможертвата - и не, че не е важна тя, а просто защото за устремените към безсмъртитето, смърт няма. Няма да стане дума и за предатели, и за “лошия български народ и неблагодарните страхливи съратници”, оставили турския конвой от няколко човека да отведе Левски до кауша в София, защото точно тези тези са твърде ловко използвани от властимащите люде в Отечеството и техните високообразовани и много квалифицирани измикяри като средство за освобождаване от мъчещия ги тежък комплекс за малоценност чрез типичния пренос тип “прехвърляне от болната глава на здравата”. И за забравата и необходимостта от писане на хвалебствени оди и всякакви други възпоменателни епистоларности и визуалности няма да бъде реч - тях ги е имало, има ги и ще ги има в достатъчно изобилие.
Бих искал да напиша нещо
ЗА НОВАТА НАДЕЖДА, КОЯТО ВДЪХНА АПОСТОЛЪТ НА СВОБОДАТА НА НАШИЯ НАРОД. 
Безспорно по времето, когато Левски прави своите обиколки на българските земи за да създава тайни революционни комитети (1868 г. - 1872 г.), идеята за освобождаване на нашия народ от игото, (хомота, ярема) на турското робство, (присъствие, съжителство, управление), не само, че не е “иновативно психосоциално изобретение”, с други думи - “модерна прищявка”, но вече е дело на поколения български революционери. Самият Васил Левски участва в Първата и Втората български легии (1862 г. и 1868 г.), вдъхновени от един от апологетите на теорията и практиката на българското освобождение - Георги Раковски. Включва се като знаменосец и в четата на Панайот Хитов (1867 г.) Заедно с Любен Каравелов участва в създаването на Българския революционен централен комитет. И всичко това - може би за да осъзнае истината, че не Великите сили ще освободят България, а самите българи трябва да постигнат свободата си.
И макар, че в онази епоха Османският халифат се простира на три континента и е населен от над 35 милиона души, с армия от над 500 хиляди души и е една от световните велики сили, а българите са само около милион и половина, именно Левски успява да им вдъхне надеждата и куража, че могат сами да победят и разрушат прогнилата турска деспотична държава и върху отломките ѝ да изградят чистата и свята българска република, в която законът ще бъде един и същи и за българи, и за турци, и за гърци, и за евреи, и за цигани, и за власи, и за бедни, и за богати.
Днес, когато и светът, и България са затънали в невиждана всеобхватна криза, а обикновените хора са приели олигархичното робство като безнадеждна, но неотменна даденост, не бива да забравяме, че все някога в нашата земя - земята на Спартак, на Асен и Петър, и на Ивайло, ще се роди отново човек, носител на техния архетип - архетипът на Левски и ще вдъхнови народа за нова борба за свобода - защото никое робство не е вечно, ако я има надеждата за доброто, което идва след него.