Из историята на парите и на българския лев

 Макар и под различни форми и повече или по-малко пълни функции, парите са един от универсалните символи, който се среща във всички общества, при това с корени, простиращи се далеч назад в изтеклото време. Наред със своето „класическо” предназначение да служат за заплащане на стоки и услуги, за погасяване на дългове или дори – за спестяване, те отразяват по особен начин и доверието на хората в общественото устройство.

Критикувани от морализатори като показател за социалното неравенство, възхвалявани от апологетите на пазарната икономика като стимул на търговията и стопанската дейност, непрекъснато подлагани на различни анализи от финансисти, и на абстрактни футурологични прогнози от мислители, парите и до днес продължават да бъдат истинска загадка, а породилите се дискусии у нас около евентуалната замяна на лева с евро, поставят редица допълнителни въпроси по отношение на тяхното естество.

Ето защо тук ще бъде направен един историко-географски опит за представяне на парите във времето и пространството.

Появата на парите

Понастоящем в много музеи, пръснати по всички части на планетата, биха могли да бъдат видени редица сбирки от странни предмети, обединени под общото название “пари” – гердани и гривни от миди, перли, кости, зъби, пера, каменни или метални късове, керамични изделия и платове, които, бидейки с неясно практическо приложение в съответните общности, но безспорно представлявали някаква особена ценност за живели в тях хора, са били идентифицирани от съвременни антрополози и историци с този универсален символ. Като се прибавят и добре познатите колекции и сбирки от “класически” монети, се получава изключително пъстра картина от артефакти, призвани да олицетворяват в различните времена и в различните общества не само стойности на разменяни стоки и услуги, но и на богатство, власт и престиж.

Историята на икономката търси появата на парите като олицетворение на стойността на стоки и услуги в епохата на появата на първите излишъци в човешката производствена дейност, несъвършенствата на тяхната натурална размяна и необходимостта от съхранение във времето или преноса на тези излишъци на повече или по-малко далечни  разстояния. Така, веднъж появили се като макар и символичен продукт на търговията, парите придобиват свое, собствено универсално значение във всички общества:

- На платежно средство;

- На разчетно средство;

- На средство са спестяване.

Наред с това, първичните пари били ползвани за сключване на политически съюзи, за обслужване на вярвания и култове, при раждания, сватби и погребения, при обявявания на война и сключване на мир, за компенсиране на физически и морални щети, както и като средство за общуване с боговете на плодородието или на смъртта. Макар и далеч от сложната икономическа и политическа същност на днешните пари, и с твърде локално разпространение, първичните пари дават твърде интересна информация за прехода от натуралната размяна към стоково — паричната, като и за търговските връзки на относително големи разстояния.

Първите монети

Появата на монетите е свързано с възникването на държавата като институция и необходимостта от изпълнението на типични държавни функции като данъчно облагане, вътрешна търговия и търговия с други общества и държави, разпределение на излишъците, водене на войни и ограбване на народи и други държави.

Въпреки наличието на различни предмети, играещи ролята на пари в различните общества, като например какаовите зърна и парчетата плат при инките и ацтеките, раковините в Западна Африка, житото и медта в Египет, просото и платовете в Китай, появата на „типичните” монети, които под различни форми се използват чак до днес, е едно от най-важните открития в историята на човечеството. А те са продукт и част от възхода на гръко-римската цивилизация.

Първите “истински” монети са били сечени през VII век пр. Хр. в старогръцките полиси в Мала Азия, откъдето се разпространяват в полисите на Елада и в техни колонии. Елинистичната експанзия чрез завоеванията на Александър Македонски през IV век пр. Хр. и превръщането на немалка част от заграбените богатства от владетелите на източните царства в елинистични монети, ги утвърждават като основно парично средство в древния свят, въпреки наличието на паралелни парични знаци сред редица по-изостанали общества и народи като например сребърни квадратчета с печати в Индия, или бронзови кюлчета сред етруските.

Самите римляни усвояват монетосеченето от гръцките колонии през III век пр. Хр., и завладявайки огромни територии в Европа, Предна Азия и Северна Африка, създават невиждана до тогава циркулация на монети, която остава надмината за продължително историческо време.

Извън границите на Римската империя – от Месопотамия до Индия, елинистичната традиция в монетосеченето под една или друга форма се запазва и предава на ислямската култура.

Обществени и политически аспекти на монетите

За продължително време и във всички общества, монетите не само не били смятани за по-висше платежно средство от другите, но и съществували едновременно с тях. Тези първи монети не били сечени за преките нужди на търговията – стойността им била прекалено висока за да бъдат ползвани за покупки и продажби на необходимите всекидневни стоки по пазари и площади. Дори и в търговията с далечни презморски страни, самите разменяни стоки играели роля на средство за разплащане. Монетите служели за уреждане на междудържавните взаимоотношения и имали добре изразен политически и религиозен характер. Постепенно ценността на метала, от който били изготвяни, твърде лесно позволяващ да бъде определяна тяхната стойност и самото удобство да бъдат пренасяни с лекота на далечни разстояния, ги превръща в привилегировано средство за извършване на търговски сделки и изплащане на данъци. Монетите били сечени с образите на богове и владетели по повод на големи събития и задълго запазили политическия и религиозния си характер.

Парите на народите в Предколумбова Америка

Когато конквистадорите нахлули в Америка, мотивирани от желанието за сдобиване със злато, били безкрайно изумени, виждайки че местните жители ползват за пари плодовете на какаовото дърво. И макар, че ацтеките и маите ползвали в разменната търговия като еталон за стойност и квадратното памучно парче плат – куачтли, с какаови зърна можело да бъдат заплащани всевъзможни стопански операции – от погасяването на данъци, до купуването на роби.

Според митологията на древните мексиканци, самият „градинар на рая” – богът Кетцалкоатл научил хората да отглеждат какао, когато живеел сред тях. Ето защо правото да пият питие – шоколад, приготвено от какао имали само аристократите и воините. Владетелите на Мексиканската равнина – ацтеките, събирали данък от какао, а самите какаови зърна били складирани в „какаови къщи” и препращани към храмове и казарми.

При маите какаото служело за търговия, а не за покриване на данъчни задължения, като наред с какаови зърна, в обращение имало квадратни парчета памучен плат. С какао можело да бъдат купени всички произвеждани стоки, а също дори и земи и роби. Испанците запазили съществуващите парични символи дори и след колонизирането на Мексико и те били ползвани и през ХIХ век.

Днес божествената какаова храна за ацтеките и маите – шоколадът е разпространена и обична по целия свят.

Раковините – парите на Африка

До ХХ век в Африка били разпространени най-различни предмети, които изпълнявали функциите на пари – метални пръчици и гривни, платове, сол, перли, копчета на дрехи, като сред всички тях твърде интересни били раковините каури. И макар, че раковините обитават южните части на Индийския океан и Тихия океан, те намерили широко приложение на пари в цяла Африка, и то в продължение на повече от едно хилядолетие – от Египет, до централно- и западноафриканските племена оле, игилима, цамбицо, обаа, акава, банту…

Именно с раковини, пренасяни в корабите като баласт, португалците купували роби и ги продавали в колониална Бразилия. Самите раковини имали редица свойства на пари: изпълнявали функциите на мярка на стойността; на финансов резерв; на разменно средство и били символ на богатството. В някои райони на юг от Сахара, където имало централизация на властта, племенните вождове провеждали истинска фискална политика по отношение на количеството раковини в обръщение – те се грижели наличните раковини да не бъдат прекалено много, което би довело до своеобразна инфлация, нито прекалено малко, което би затруднило стокообмена.

Постепенно ролята на раковините като парични знаци намаляло и те престанали да бъдат използвани, а днес те биха могли да бъдат открити само в музейните сбирки във вид на твърде специфични артефакти.

Монетите на мюсюлманския свят

Преди ислямската експанзия през VII век сл. Хр. монетите не били широко разпространени сред номадските арабски племена, които ползвали натуралната размяна, а основен символ на богатството била камилата. В търговските градове Мека и Медина търговията се осъществявала с ползването на чуждестранни монети – от византийско злато и персийско сребро.

Завладяването на огромни територии от арабите – от Испания и Северна Африка до Индия и Централна Азия в края на VII u началото на VIII век довело до огромен приток на злато и сребро, в това число и монети. Ето защо мюсюлманските завоеватели възприели съществуващите монетни системи в съответните територии и ги запазили без изменения. На изток, в завладяната Сасанидска империя, продължили да секат сребърни персийски драхми с лика на последния владетел Хозрой ІІ, като добавили единствено надписа „В името на Аллах” на арабски, а Средиземноморския регион – източноримските златни солиди и бронзовите фолиси с образите на константинополските императори Хераклий или Констанс ІІ, но понякога – с премахнати кръстове и добавени надписи на арабски.

През 696 г. халифът Абд-ел-Малик въвел в цялата държава единна парична система за нуждите на вътрешната и външната търговия. Тя включвала златен динар с тегло от 4,3 грама, използван за по-големи сделки и значими търговски операции; сребърен дирхем с тегло от 2,8 грама, за изплащане на заплати и данъци; и бронзов фелс за нуждите на ежедневните покупки. Съотношението между стойността на тези три вида монети било променливо и зависело от цената на съответния метал, като дори и теглото им било понякога различно в отделните области. Новите монети били изцяло ислямски – върху тях нямало образи – дори и на халифите, а само надписи в прослава на вярата, наименованието на монетата, както и мястото и времето на издаване по мохамеданското летоброене.

Тази парична система просъществувала относително дълго – чак до 1960 г., когато в Йемен били пуснати последните монети, сечени в нейния стил, надживявайки разпада на Арабския халифат и рухването на централизираното парично обръщение, и била унищожена едва когато монголските нашественици превзели и ограбили Багдат през ХІІІ век, а халифът – екзекутиран.

Централизираната ислямска парична политика била възобновена едва по време на Османския халифат, когато били пуснати в обръщение сребърната аспра с тегло от 1,2 грама, а след 1478 година – златният алтън.

След края на XVI век, когато в Европа започнал грандиозния приток на злато и сребро от Америка, ислямската парично система бързо губи позиции и въпреки няколкото реформи не успява да устои на конкуренцията на западноевропейските монети.

Понастоящем всяка една от ислямските държави има своя парична единица, а времето, когато предназначението на монетите е било не толкова да изпълняват икономически функции, а да възхваляват ислямския бог, безвъзвратно е отминало.  

Размирните европейски пари

Същността на парите е свързана с функциите им на мярка за стойността, на платежно средство и на ценен резерв. В качеството си на еталон, по който се измерва стойността на други стоки, използването на парите води да създаване на обществена среда, в която вземанията и дълговете на всеки един се оценяват по един и същи начин. Такава среда се утвърждава в Европа в националните граници на съответните държави през XVI век, а извън тях парите са символ на държавите. Като платежно средство те допринасят за засилване на стокооборота. Възходът на производството и търговията в Европа през XVI век до голяма степен се дължи на нарастването на фондовете от причини средства под формата на монети и полици, сечени от придобити благородни метали в Америка.

В качеството си на ценен резерв парите позволяват времето да се превръща в реалистична програма за бъдещи човешки дейности и да бъдат избягван много от ежедневните тревоги.

През тази епоха в Европа се осъзнава значението на парите като капитал - свидетелство за това са споровете за лихвите върху заемите, въвеждането на индекси за кредитите, търсенето на причините за покачването на цените, продажбата на индулгенции.

Наред с добре изразените положителни ефекти на увеличения паричен оборот в Европа след Възраждането, довели до невиждано засилване на обществените връзки, увеличеното количество монети създало и редица нови социални проблеми.

Първият значим проблем бил свързан с легитимността на самото монетосечене. И ако в предходния период да бил спазван въведеният от римляните принцип единствено законният владетел да има право да сече монети и да определя техния курс в границите на държавата, увеличеното количество монети насърчило изготвянето на всевъзможни фалшификати, в борбата с които не помогнали дори и най-строгите санкции като изгаряния на клади.

И ако в онази епоха на практика всеки по-ловък търговец и занаятчия можел да сече монети с по-ниско съдържание на благороден метал и с по-малко тегло от официалните, твърде интересни били институционалните фалшификации – във Франция например папистите организирали паралелно сечене на монети за да уронят престижа на протестантския крал, а много европейски владетели сечели имитации на чужди монети по познатите схеми за “пестене” на ценните метали. Сериозни удари върху съществуващите системи на монетосечене и паричен оборот нанасяли и пиратските нападения и често срещаните по онова време грабежи – приема се, че през XVI век официално в Испания са внесени от Америка около 250 тона злато и около 20000 тона сребро, като почти същото количество е незаконно придобито и внесено, захранвайки незаконното монетосечене.

Други форми на фалшификации били във вид на договорено между частни лица пускане в обръщение на забранени от държавата пари, което съществувало въпреки издаваните едикти на официалните власти за недопускане на чужди монети поради по-лошото им качество, но обикновено техните притежатели не се съобразявали с държавните разпоредби и ги разменяли по произволен курс. Още по-разпространена фалшификаторска практика  била размяната на редовни монети по произволен курс, който не отговарял на официално обявения. За това спомагал фактът, че до XVIII век стойността на самата монета не била отбелязвана върху нея, а курсът ѝ се обявявал публично. Това позволявало значително увеличаване на курса спрямо официалния.

Всички тези обстоятелства пречели за пълноценното създаване от парите на еднородни обществени отношения.

Съществували и непримирими противници на монетосеченето. Това били онези, които въпреки развитието на търговските отношения в Европа се придържали към натуралната размяна – представителите на селските общности, както и привържениците на стойността на монетите като равна на цената на съдържания в тях благороден метал – тези търговци вписвали в сключваните от тях договор т.нар. “клауза злато”, според която цената на сделката се определяла от количеството благороден метал или поименно назовани монети, независимо от официалния курс.

Сметките от търговията на Европа с останалия свят също се уреждали с благородни метали. Коприна и подправки от Изтока можели да се заплащат и с пари – с испанското екселенте или с венецианския секвин. Съдържанието на чист метал в тези монети било постоянно – 3-4 грама, а имитирането им било трудно. В разплащанията между европейските страни те се ползвали за разменно средство на тегло според съдържанието на чист метал в тях или в брой – нямали статут на пари.

По същото време се разпространили в редица европейски страни и удостоверения за влогове, (вид ценни книжа). Те били издавани от банкери в замяна на депозирани монети в техните каси. Стойността им можело да бъде изплатена от банкера веднага при предоставянето им и били пуснати в обръщение като пари.

Наличието на относително голямо количество пари в Европа както и приоритетното насочване на по-големите публични разходи за войни, земи и луксозни вносни стоки, не само потискало развитието на селското стопанство и занаятите, но и било причина за съществуването на паразитната прослойка на търговците банкери. Наред с осъществявания валутен обмен на панаирите, провеждани в немногото големи градове, те държали монопол и върху купуването и препродаването на полици на обикновените търговци. За тази цел били поддържани мрежи от посредници, пръснати върху огромни територии. В крайна сметка този монопол довел до международно съгласуване на стойността на всеки дълг, отпускан в национална валута. Така още през XVI век в своята столица Лион търговците банкери станали създатели на европейската парична система.

Възходът на щатския долар

От следата на ХІХ век британската лира се утвърждава като основна международна валута, а позициите на щатския долар не били особено добри поради липса на централна банка и единна парична система в САЩ. Положението се променя драстично в полза на долара благодарение на поредица от вътрешнощатски и международни събития, които довели до създаването на централен банков орган – Федералния банков резерв, и до обявяването на долара за национална парична единица, гарантирана от федералното правителство.

От основаването на Съединените американски щати в края на XVIII век, в страната съществувала изключително либерална парична система, не само изключваща монополно право на федералното правителство да пуска в обръщение монети и пари, но и позволяваща появата на най-различни парични средства, без контрол или подкрепа на централна банка. За законно платежно средство били ползвани пари на други държави, а отделните щати и дори – частни компании, пускали в обръщение „свои” пари. Либералният банков режим, както и невъзможността на редица щати да покриват с монети отпечатваните от тях пари довели до първата забрана за печатане на книжни пари. Липсата на централна банка налагало на централното правителство провеждането на финансовите операции чрез частни банки, или в авоари – звонкови пари, кюлчета злато и сребро. Едва през 1840 г. президентът Мартин Ван Бурен открил новосъздадения „Индипендънт Трежъри Систем” – своеобразна Федерална хазна, осъществяваща функциите си чрез широка мрежа от представителства. Обстоятелството, че хазната не е банка, налагало обществените приходи и разходи да се извършват в злато и сребро, а невъзможността да бъдат имитирани банкноти сериозно затруднявало публичните финансови разходи.

Тези трудности станали твърде явни по времето на Гражданската война (1861 – 1865 г.), когато се извършват редица парични споразумения, отклоняващи печатаните пари от твърдото златно покритие и гарантирани от кредита и добронамереността на американското правителство. Така появилите се американски банкноти, придобили популярното название гущери, станало нарицателно за щатския долар до днес по целия свят.

Първоначално количеството на пуснатите в обръщение банкноти било твърдо ограничено до 433 милиона долара, но непрекъснато увеличаващите се държавни разходи принудили финансовия министър Салмън Чейс да въведе свободно банково дело във всички щати. Законът за националната банка от 1863 г. позволявал всяка група от пет души да може да образува „национално банково сдружение” и да печата национални банкноти в количество, съответстващо на авоарите им във вид на финансови облигации, вложени в т.нар. „контрольор на националната парична единица.” С оглед избягване на конкуренцията между печатаните банкноти от „националните банкови сдружения” – или частните банки, и банкнотите, печатани от държавните банки, банкнотите на държавните банки били обложени с данък от 10%, което довело до предлагането от държавните банки на платежна услуга във вид на разплащания чрез чекове, издавани срещу влогови сметки.

Така в края на Гражданската война като основно платежно средство в САЩ се утвърдили зелените щатски банкноти, които нямали монетно покритие, но били със строго ограничена емисия.

Строго фиксираното количество циркулиращи банкноти в американското общество, както и липсата на централна банка, която да регулира фискалната политика с оглед обществените нужди, било причината за твърде интересно циклично движение на банковите влогове и кредити, а и на лихвените проценти, респективно – забогатяването и обедняването на стоящите зад тях американци. Всяка есен, след продажба на реколтата, в банковите клонове в селскостопанските райони се наблюдавало драстично увеличаване на спестяванията, и съответно – тяхното намаляване в големите американски крайбрежни градове, съпроводено с редица кризи и банкови фалити, както и перманентен „глад” за оборотни пари.

В крайна сметка, в търсене на решения на тези проблеми, през 1878 г. се приема закона на Бланд-Алисън, който дава право на хазната да използва среброто като официално платежно средство от 1886 г., а приетият през 1890 г. закон Шърман Скавър задължава хазната да изкупува цялото количество добито сребро в страната. През 1882 г. подобно законодателство се появява и по отношение на златото. Самото търсене от страна на САЩ на необходимите ликвидни средства във вид на благородни метали води до сериозни колебания на цените им на международния пазар, изтичане на злато и банкови фалити.

С оглед превенция на изтичането на злато от САЩ през 1900 г. е приет Законът за златния стандарт, който свързва долара със златния стандарт и задължава Националните банки да имат златно покритие на своите банкноти. Така се създават условия до 1910 г. златните авоари и в Националните банки, и в хазната да се утроят. В търсене на решение на проблемите, създадени от банковата криза през 1907 г. чрез привличане на ликвидни средства извън вноса на злато от други страни, през 1913 г. е приет Законът за Федералния резерв. Според неговите разпоредби страната бива разделена на дванадесет области, всяка от които има своя местна федерална банка. Те започват да функционират от 2 ноември 1914 г., а съществуващите Национални банки биват задължени да се присъединят към новата финансова система като осигурят капитал за Федералния банков резерв. Федералният банков резерв бива упълномощен да пусне в обръщение нов вид парична единица – банкнота на Федералния резерв – законно платежно средство за изплащане на всички задължения – както на банките, така и на правителството на САЩ. Новите банкноти, които заместват съществуващите, са подкрепени минимум с 40% покритие, като останалите 60% са за сметка на ценни книжа и авоари, придобити от отбив на банките – членове.  Така се създава система за гъвкави платежни средства, които да нарастват или да намаляват в съответствие с нуждите на търговията, както и с положението в банковата система. Всяка филиална банка, на която не достигат капитали, може да ги придобие чрез отбив на авоарите си в замяна на банкноти от Федералния резерв. Управителният съвет на Федералния резерв със седалище Вашингтон, се назначава от президента.

Влошаването на положението на английската лира след Първата световна война и създаването на основните предпоставки за стабилизиране на долара, а именно – струпването в САЩ на значителна част от световните златни запаси и преминаването на международната парична система към златния стандарт, както и създаването на единна национална парична единица, пускана в обръщение от централизирана институция – кредитор от последна инстанция, довеждат до превръщането на американския долар в най-важната международна парична единица.

Парите – проблеми и парадокси

Наред с всичко друго, съществуването на парите е свързано с наличието на множество анализи от икономисти, живели в различни епохи и в различни страни. И въпреки разнообразните теоретико-приложни школи и твърде често напълно отричащите се идеи, те са издържани в духа на прагматичното човешко мислене, определящо всяко съществуващо нещо като „добро” или „лошо”. Самите пари също имат своя, собствена дуалистична същност. Проекциите на двойственото човешко мислене определя за „добри пари”, функциите на парите по прякото обслужване на търговията, а за „лоши пари” цялата гама от регулативни държавни дейности, отнасящи се до парите. „Добри пари” са онези, които имат златно покритие, „лоши пари” са тези, които нямат. „Добрите пари” имат реална стойност във вид на цената на произведените стоки и услуги, „лошите пари” са инфлационните пари, отпечатани без реална стойност. „Добрите пари” са парите в обръщение, „лоши пари” са извадените от обръщение пари във вид на спестявания.

По твърде интересен начин тази оценъчна скала приравнява „традиционните пари” към „лошите пари”, а „съвременните пари” – към „добрите пари”. Ползването на традиционните пари е свързано с прякото продаване и купуване с тях на стоки и услуги, като излишъците се спестяват в банките. При „съвременните пари” банките отпускат кредити на предприемачите за да произвеждат стоки и услуги, както и кредити на потребителите да ги купуват, като и предприемачите, и потребителите обслужват своите банкови кредити с бъдещи пари.

Създаването на глобално виртуално общество поставя и редица въпроси пред ползването на виртуални плащания, както и пред наличието на дигиталните пари…

Монетосеченето в българските земи

Поради факта, че днешните български земи винаги са били част от цивилизования свят, не е за учудване наличието на монети от дълбока древност.

Първите монети, сечени по нашите земи, са от старогръцките черноморски колонии – град Аполония, (днешен Созопол) – драхми, тетроболи и тетрадрахми от V – IV в. пр. Хр. През V в. пр. Хр. монети били сечени и в Месембрия, (днешен Несебър). Елинистични монети били сечени и в Одесос (Варна), в Дионисопол, (Балчик) и в тракийския град Кабиле.

Включването на днешните български земи в състава на Римската империя било свързано и с монетосечене в големите градски центрове Филипопол, Сердика, Улпия Пауталия, Августа Траяна…

През Средновековието монети са секли българските владетели Иван Асен ІІ (1218-1241 г.), Михаил Асен, Константин Асен Тих (1257-1277 г.), Георги Тертер (1279-1292 г.), Теодор Светослав (1300-1322 г.), Михаил Шишман (1323-1330 г.), Иван Александър (1331-1371 г.), и синовете му Иван Срацимир и Иван Шишман.

Българският лев

Като национална парична единица българският лев е въведен със Закона за праворязане на монети (1880 г.) Левът е равен на сто стотинки. Стойността на лева и стотинката са приравнени към френския франк и сантим. През 1881 г. са сечени първите български разменни монети от мед в копюри от 2, 5 и 10 стотинки, през 1882 г. – първите сребърни монети от 1 и 2 лева, а през 1894 г. – първите златни монети в копюри от 10, 20 и 100 лв. Първите банкноти с покритие в злато се издават през 1885 г., (от 20 и 50 лева), когато със закон БНБ получава правото да издава банкноти и става емисионна банка на държавата, а самите банкноти се печатат в Лондон. Пред 1899 г. се издават и първите банкноти с покритие в сребро – от 5, 10 и 50 лева. За времето от 1880 г. до 1941 г. златното покритие на лева намалява и от 0,2903 г, достига до 0,0031 г. През 1947 г. се извършва обмяна на парите. През 1952 г. се извършва крупна парична реформа, а курсът на лева започва да се изчислява въз основа на курса на съветската рубла. Златното покритие става 0,1306 г. След 1962 г. в обращение са банкноти от 1, 2, 5, 10 и 20 лева и монети от 1, 2, 5, 10, 20 и 50 стотинки, както и монети от 1 и 2 лева.

Тази парична система остава до 1989 година, като през 1997 г., с оглед преодоляване на ефектите на огромната инфлация, стойността на лева е свързана с тази на германската марка чрез системата на валутен борд при курс 1000 лева = 1 германска марка. След деноминацията на лева от 5 юли 1999 г. курсът става 1 лев = 1 германска марка, а след премахването на германската марка в края на същата година левът се привързва към еврото.

*******

Във връзка с всичко написано до тук, както и с оглед появата на доста дискусии към настоящия момент за бъдещето на лева, биха могли да бъдат направени и някои изводи:

- Ако се изхожда от естеството на парите да обслужват всеобхватния пазар, както и от необратимия исторически процес на унифициране на пазара на стоки и услуги, а и на обслужващите го пари, то тогава всеки опит за изолиране на една отделна парична единица е не само ненужен, но и напълно безсмислен, а дори и вреден;

- Ако се приеме представената и тук макар и твърде абсурдна икономическа логика за наличие на „добри пари и лоши пари”, то тогава колкото по-бързо парите се приспособяват към съвременните обществени условия, толкова по-добри ще бъдат и самите те;

- Ако се твърди, че парите – каквито и да са те, са израз на някакъв държавен суверенитет, както и един от символите на някаква национална идентичност, тяхната история, част от която е вербализирана и тук, сама по себе си показва не само нелогичността, но и абсурда на подобни тези, а фактът, че националната идентичност се гради не с пари, а с воля, разум, кръв и дух, е ясен на всеки нормално мислещ човек;

- Ако се отстоява придържане към идеята, че най-важното качество на парите е тяхното количество, все пак никога не бива да се пренебрегва и обстоятелството, че най-важните неща за човека не могат да бъдат купени с пари…

Литература:

1.     Делплас, Гислен – „Парите – проблеми и парадокси”;

2.     Жиляр, Люсиен – „Размирните пари”;

3.     Ироко, А.Феликс – „Скъпоценните африкански раковини”;

4.     Кребс, Жерар – „Динарите на халифа”;

5.     Крегел, Ян – „Произходът на зелената банкнота”;

6.     Риверо, Пиедад Пениче – „Зърната на Кетцалкоатл”;

7.     Сервие, Жан-Мишел – „Появата на монетите”;

8.     Енциклопедия „БЪЛГАРИЯ”, том 3, изд. на БАН, С.1982 г.

*******

Галерия: Лев