Три кратки текста за съвременното българско слово

И понеже днешният ден се е откроявал в живота ми над половин век, ще се опитам да го отбележа и аз – този път не с манифестации и лозунги, не с високопарни речи или пък – споделени думи, снимки и клипове във вид на тематични постинги, а с три кратки текста от мои лични преживявания, свързани със съвременното българско слово и хората, които работят с него.

*******

За българина и неговото Слово

По онова време бях решил да издам книга за духовното израстване. Уговорихме се и отидох на среща със собственичката на издателството. И както си е редно в такива случаи, запознахме се, секретарката поднесе кафе, заприказвахме се – аз се постарах да ѝ обясня накратко идеята си, а тя ми показа последните книги, които бяха издали, две от които си купих.

- А замислял ли сте се кой ще купува Вашата книга? – попита тя. – Ако я издадем, разбира се.

- Не съм. – откровено признах аз. – Но лично аз често купувам книгите на Вашето издателство.

Тя се усмихна.

- Разбирам. А защо не носите ръкописа? Тук авторите винаги идват с ръкописи.

- Исках да разбера дали ще има интерес. – казах аз. – Иначе разпечатването на страниците не само губи смисъл, но и напразно унищожава хартия. Ако Ви интересува бихте могли да видите текстовете от сайта.

Беше някъде в първото десетилетие на настоящия виртуален ХХІ век. Бях направил сайт с няколко тематични публикации в някакъв американски хостинг, позволяващ безплатни услуги. Извадих мобилния телефон, влязох в интернет, (по онова време – чрез телефонния номер) и показах един постинг, усещайки помръкването на демонстрираното приятелско отношение, нещо, което бях наблюдавал и при почти всички други издатели, когато виждаха ефекти на виртуалността.

- Владеете ли английски? – попита тя.

- Не. Само толкова, колкото да се справям с технологиите.

- Ако искате, опитайте се да преведете това. – продължи тя и ми подаде папка с листове на английски. – Сигурна съм, че ще се справите. Ще Ви платим по 2,50 лева на страница.

Отворих папката и погледнах първия лист. Беше нещо за оздравяване чрез самовнушение. Затворих папката и се усмихнах. Всъщност подобни оферти ми бяха предлагали и от университети, и от редакции, и от фирми дори.

- Благодаря за предложението. – казах аз. – Интересно е, но лично аз предпочитам да следвам логиката на мислите на Сергей Есенин, че „на света са нужни не имитации на прекрасната песен на славея, а собствена песен, макар и като на жаба” или поне тези на Фридрих Ницше, който е казал, че „само преживените мисли са ценни.”

- Ама Вие сте и философ! – възкликна тя. –Живея тук над петдесет години. Майка ми е рускиня от Москва, а баща ми е българин, но така и не мога, и не мога да Ви разбера вас, българите! Идвате с ръкописите си и всички искате да станете писатели. Ако ви се издаде книгата, искате да станете съдружници в издателството. Ако станете съдружници в издателството искате да си направите свое издателство. Ако си направите свое издателство, искате да направите партия и да управлявате…

(В миг ми станаха ясни причините както за надменно – ироничното отношение, така и за тенденциозно демонстрирания акцент, по който биха могли да бъдат разпознати рускините където и да са в нашата страна.)

- А при другите народи как е? – попитах с усмивка и станах.

Тя се замисли, но не каза нищо. Сбогувахме се и повече не се видяхме, а тази книга остана само във виртуалността.

*******

За добрия разказвач

Занимавах се с проучването, посветено на затворените самоковски училища. И бях в читалнята на Общинската библиотека. Сканирах с таблета страници от интересуващите ме литературни извори, които в последствие щях внимателно да прочета, да анализирам и да използвам получената и логично обработена информация в текстовете от тематичните публикации. И понеже нямаше никой, разговаряхме с библиотекарката – симпатична дама малко над 60-те, носеща типичните белези на своята професия – от очилата с огромен диоптър, до наднорменото тегло, и най-вече – невероятният усет към книгата, позволяващ ѝ да се ориентира почти мигновено и винаги да успява да намира не само търсената книга, списание или вестник, но твърде често – дори и страницата или статията.

И понеже наскоро един общ познат беше издал книга, в която имаше и текст, свързан с тематичната област, по която работех и дори имах постинг в моя личен блог от преди цяла вечност, нашият общ познат неусетно се превърна в обект на разговора.

- Не може да му се отрече, че е добър разказвач. – каза тя.

- Защо мислиш така? – учудено попитах аз. – Ползва елементарно прости изречения, които са явно доказателство за пълна липса на каквато и да е дълбочина на мисълта. Твърде често словоредът му е без логическа връзка. Повечето от текстовете са върху злободневки от близкото минало…

- Еми… Книгите му се печатат, четат се, продават се.

- Печатат се в редакцията на местния вестник, където всеки, който отнесе някакъв текст и си плати, ще получи книга. А колко човека са чели неговите книги? Може ли да направим справка?

Тя затрака с клавиатурата и след малко каза:

- Май – никой. Но трябва да проверим и в читалнята.

- Виждам, че продавате и негови книги. – казах аз и посочих етажерката зад гърба ѝ, където имаше няколко заглавия с цена между 3 и 10 лева, написана върху малки етикети с маркер. – Колко броя са купени?

- Май само три.

- А за колко време?

- Около две години.

- А самият той какви книги е заемал от вас да чете?

- Май никакви…

- Да, - казах аз, - това е днешният добър разказвач – обича да пише и издава книги, но не и да чете.

*******

За продавача на книги

Не го познавах. Ето защо бях доста учуден, когато колегите от новоучреденото Сдружение на хората с увреждания  категорично отказаха да приемат неговото заявление за членство. Когато си тръгваше от офиса на Сдружението, той посочи с ръка тялото си и каза: „Вие може да сте болни тук, но аз съм болен тук – и се чукна по  главата.” Вече знаех добре крилатата сентенция на Ницше, че „човек трябва да носи хаос в душата си, за да роди танцуваща звезда”, но не знаех нищо за таланта на този човек – а именно – да продава книги. По-късно разбрах, че е завършил българска филология и често го виждах по улиците и площада да продава стари и нови вестници, списания и книги. И понякога купувах по някоя, а обикновено – не.

Когато издадох една от моите книги, (срещу значителна част от спестяванията си), и я продавах дълги години, (с доста съмнителен резултат), веднъж го видях и той пожела да му дам да продава пет бройки от нея. Дадох му ги, но понеже нямал пари, ми даде една доста скъпа книга в замяна. Само след няколко часа ме намери и поиска да му дам поне още 10 броя от книгата.

- Това е невероятно! – рекох аз. – В книжарницата не могат да продадат пет броя цяла година, а на представянето в библиотеката присъстваха около 30 човека и бяха продадени само четири книги! Как го правиш?

- Тайна… - каза той. – Но твоята книга се продава добре. Мога да продам и сто броя. Или ако нямаш – запиши я на оптични дискове и ще ги продадем всички.

Нямах сто броя от книгата. Не я записах и на оптични дискове. Не му дадох и десетте броя, които искаше, защото беше доста съмнително дали ще ми ги плати, а и искаше огромна търговска отстъпка от 50%. Преди време обаче го видях в инвалидна количка с ампутиран крак, а неотдавна разбрах, че е починал.

Веднъж обаче издадох нова книга и ръководен от народната мъдрост, че майсторлъкът на един занаят не се учи, а се прихваща, след внимателен анализ реших да приложа неговите търговски прийоми по продажбите на книги и във виртуалността. Работеха!

*******

Честит празник на всички писатели, пазители и продавачи на българското слово!