Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.10 17:18 - Из историята на българските Конституции
Автор: georgihadjiyski Категория: История   
Прочетен: 1326 Коментари: 2 Гласове:
6

Последна промяна: 10.10 10:35

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Из историята на българските Конституции

 

 image

 

Десетте божи заповеди
/Библия, Изх. 20: 2-17/

І. Аз съм Господ, Твоят Бог, Който те изведох от египетската земя, от дома на робството. Да нямаш за теб други богове пред лицето Ми.
ІІ. Не си прави идол и всякакво изображение на това, което е на небето и под него, и на земята и под нея, и на това, което е във водата под земята. Не им се покланяй и не им служи защото Аз съм Господ твоят Бог, Бог ревнител, наказващ за престъплението на бащите синовете до трети и четвърти род, онези които враждуват срещу Мен и творящ милост до хилядно поколение, /на/ обичащите Го и пазещите заповедите Му.
ІІІ. Не изговаряй напразно името на Господ, твоя Бог защото Господ не ще остави ненаказан този, който изговаря името Му за нищо.
ІV. Помни съботния ден за да го светиш. Шест дена работи и върши в тях всичките си дела, а седмият ден е почивка на Господ, твоя Бог. Не прави всичките си дела и сина ти, и дъщеря ти, роба ти и робинята ти, и животните ти и пришълеца, който е в портите ти. Защото за шест дена Господ сътвори небето и земята, морето и всичко, което е в тях. А в седмия ден Си почина, затова Господ благослови деня за почивка и го освети.
V. Почитай майка си и баща си за да са дълги дните ти на земята, която Господ, твоя Бог ти дава.
VІ. Не убивай!
VІІ. Не прелюбодействай!
VІІІ. Не кради!
ІХ. Не ставай свидетел срещу ближния си като лъжеш!
Х. Не желай дома на ближния си, не желай жената на ближния си, и роба му, и робинята му, и всяко животно и осела му и всички, което е на ближния ти.

 

*******

Римляните обичали реда и дисциплината. И създали общество, което безкомпромисно ги наложило в познатия им древен свят. А за да съществуват редът и дисциплината трябва да има неотменни, конкретни, ясни и точни правила, задължителни за всички, които изискват писмен вид. Според преданията, някъде през V век преди Христа, законотворци измежду римските патриции изпратили специална делегация в гръцките колонии в Южна Италия, която да се запознае със старогръцките закони и въз основа на разумен избор да бъдат подбрани най-справедливите измежду тях. Когато това било направено, те били записани на XII плочи от слонова кост и мед и изложени на римския Форум. Текстовете на тези Дванадесет таблици указвали задължително съдопроизводство при спорове, правото на наследяване, собственост и защита на имуществото и живота при посегателства, гарантирало се правото на живот, регламентирани били дори аспекти от устройството на територията, а също браковете и погребенията, предвиждали се сурови наказания за редица провинения, като държава налагала задължението за спазването на законите с цялата си мощ.

Оказало се, че това не е достатъчно – нито за да бъде създадено съвършеното общество без престъпления, нито да бъдат възпирани самите престъпници – просто защото самата история на римляните нагледно доказва както безконечността на човешката жажда за имане, така и крайността на възпиращата сила на страха, приключваща със смъртта – а е всезнайно, че всяка общност – била тя семейство, род, племе и дори и най-простата държава, винаги се създава не с желанието за гибел, а със споделения копнеж по безсмъртието и вечността…

*******

През I век пр. Хр. – I в. сл. Хр., римляните завладели и наложили своята власт и в Юдея, а нейните обитатели – евреите – попаднали под поредното робство в своята дълга и нерадостна история.

Римляните умеели бързо да оценяват всяко преимущество, забелязано сред другите народи и с лекота да го интегрират в своето общество. А евреите твърдели, че техните закони във вида на 10-те Божии заповеди, били неръкотворно създадени върху свещените скрижали от самия Бог, който ги дал на Синайската планина на предводителя им Мойсей, а също и, че един ден ще появи Месия, който ще възвести идването на Божието царство на земята и всички ще бъдат съдени не само за делата си, но дори и за своите помисли, като за праведниците се предвиждал живот вечен, а за грешниците – вечни мъки. И през онова време в Юдея се появил Иисус Христос.

А просто нямало как поне мъдрите измежду римляните да не могат да оценят мощния възпиращ ефект на подобна почти идеална правораздавателна система, гарантираща че наказанието за всяко престъпление ще бъде получено и то не само тук и сега, но и ще продължи отвъд живота – чак в безкрая на вечността, защото престъплението бивало превърнато в грях, а спазването на закона – в морал и следователно изискването и налагането на законосъобразен начин на живот се предопределяли не от ограниченията на страха от дори и най-крайното в жестокостта си смъртно наказание, а от изконно заложения човешки стремеж към безсмъртие.

Макар и след упорита и твърде често перверзно жестока съпротива срещу идеите на новата религия и нейните последователи, римляните оценили предимствата на Християнството и през 380 г. император Теодосий I го обявява де юре за държавна религия в Римската империя (едикт Cunctos populos, 27 февруари 380 г.) И именно Християнството не само до известна степен успява да смекчи дивите нрави и да цивилизова варварите, които унищожават западната част на империята и върху руините ѝ създават своите примитивни кралства, но и в последващата епоха отново превръща Европа в център на света.

На какво обаче се дължи дълговечността на тези на пръв поглед крехки и малки, неясни племенни териториални образувания, при условие, че традициите на държавното устройство на Римската империя са пренесени в Константинопол, а Източноримският император Юстиниян Велики през VI век почти успява да възстанови единството на империята, както и да систематизира цялото многообразие на хилядолетното римско законодателство в наречения на негово име Юстинианов кодекс и да се опита да го наложи в границите на огромната държава, простираща се на три континента?

*******

Варварските кралства имали изключително прост начин на управление, при който кралят бил всичко – и законодателна, и изпълнителна, и съдебна власт. И понеже е всеизвестно, че колкото по-просто е едно нещо, толкова по-здраво и по-устойчиво е то, този примитивен абсолютизъм просъществувал над 1300 години.

Усложняващите се социално-икономически междуличностни взаимоотношения, формирането на нациите, твърде присъщите на това обществено устройство злоупотреби с власт и най-вече – създаването на новите общности от образовани, относително богати и затова претенциозни към начина, по който биват управлявани личности, довеждат до избухването на редица революции през XVII u XVIII век, следствие на които се утвърждават идеите за разделение на властите – законодателна, изпълнителна и съдебна, както и за върховенство на закона, реализиращи се практически в новите форми на държавно устройство – конституционната монархия и републиката.

Някъде през тази сублимна епоха, възвестените нови идеи за общество на свободата, равенството и братството, достигат и до българския народ, жестоко потискан векове наред от абсолютната власт на турските султани и започват борбите за тяхното практическо осъществяване, достигнали своя апогей в революционната дейност на Васил Левски за създаване на чиста и свята република, гарантираща върховенство на закона за всички обитатели на нашите земи – и българи, и турци, и гърци, и евреи, и цигани, и власи… Но нали идеалът затова е идеал – да бъде изпълнен с копнеж, но неосъществим практически, просто защото сбъдването му би го лишило от тази му изконна същност и той не би бил красива мечта, а само грозна реалност. Та така е и със заветните идеи за чиста и свята Българска република, гарантираща върховенство на закона за всички обитатели на нашите земи – и българи, и турци, и гърци, и евреи, и цигани, и власи…

*******

След Руско – Турската освободителна война (1877 – 1878 г.) и последвалия я Договор от Берлинския конгрес на “Великите сили”, било предначертано и новоосвободените българи да живеят в условията на общественото устройство на конституционна монархия – княжество, васално на Османската империя, а избраният от народа княз, (но със съгласието на “Великите сили”), не трябвало да бъде от никоя от управляващите династии на същите “Велики сили”, като самата Конституция (Органчески устав), трябвало да бъде изготвена от събрание на местните нотабили (първенци).

И действително, както се знае от многобройните трактати по история и научни трудове в областта на теорията на държавата и правото, след редица разгорещени разисквания и остри сблъсъци, на 16 април 1879 г. делегатите на Учредителното събрание в старопрестолния град Търново приемат една от най-демократичните и модерни конституции на своето време – Търновската конституция. Нейната философия е основана върху напредничавите идеи за свобода, равенство и братство, вдъхновили европейските и американските народи да вдигнат поредица от революции и да отхвърлят тираниите на абсолютните монархии, и въпреки, че конкретните ѝ текстове утвърждават формалната зависимост от турския султан, както и спазват разпоредбите на Берлинския договор за монархическо обществено устройство – княжество, в нея са регламентирани и върховенството на Закона, и основните граждански права и свободи, и ясното разделение на властите в новосъздаденото Княжество България.

Последващите събития в нашата история твърде красноречиво показват, че не това са били основните противоречия на указания път на обществено развитие и то навярно не защото е всеизвестно, че е несравнимо по-лесно да се изпишат безброй думи, отколкото да бъде изпълнен практически смисълът и на една, единствена от тях…

Правното действие на Търновската конституция обхваща периода между 16 април 1879 г. и  6 декември 1947 г. и включва една от многото сублимни епохи в нашата модерна история – времето на Съединението на Княжество България и Източна Румелия (6 септември 1885 г.), на Сръбско – Българската война (2 ноември 1885 г. – 16 ноември 1885 г.), на обявяването на независимостта (22 септември 1908 г.), на участието на България в Балканската война (5 октомври 1912 г. – 1 април 1913 г.), в Междусъюзническата война (16 юни 1913 г. – 28 юли 1913 г.), в Първата световна война (14 октомври 1913 г. – 29 септември 1918 г.) и във Втората световна война (1 март 1941 г. – 15 май 1945 г.), на избухването на Илинденско – Преображенското въстание (2 август 1903 г. – 17 септември 1903 г.), на Владайското войнишко въстание (15 септември 1918 г. – 30 септември 1918 г.), на Септемврийското въстание (23 септември 1923 г. – 30 септември 1923 г.), на Деветосептемврийското въстание (9 септември 1944 г.), на държавния преврат от 27 април 1881 г., на държавния преврат от 9 юни 1923 г., на държавния преврат от 19 май 1934 г., на управлението на княз Александър I Батенберг (26 юни 1879 – 26 август 1886 г.), на Фердинанд I Сакскобургготски, (княз на България – от 7 юли 1887 г. до 22 септември 1908 г. и цар на България – от 22 септември 1908 г. до абдикирането му на 3 октомври 1918 г.), на цар Борис III, (2 октомври 1918 г. – 28 август 1943 г.), на цар Симеон Сакскобургготски, (28 август 1943 – 15 септември 1946 г.).

Твърде интересни са и обстоятелствата, свързани с отмяната на Конституцията от княз Александър Батенберг само около две години след нейното приемане и управлението чрез въведения от него т. нар. „режим на пълномощията” (27 април 1881 г. – 6 септември 1883 г.); на „творческото” прилагане на нейните разпоредби, гарантиращи върховенството на Закона и разделение на властите от княз/цар Фердинанд Сакскобургготски, който чрез ловки манипулации на човешките слабости успява да се превърне от конституционен монарх в истински абсолютен цар – самодържец, стоящ високо във висините над разпоредбите на Закона, при това без да отмени правното действие на самата Конституция; на продължаването на тази порочна традиция от наследилия го след абдикацията му негов син цар Борис III – „царят републиканец”, който „чисто тактически” – чрез ниско снишаване при необходимост и изненадващи атаки при откриване на явни слабости на опонентите, не само успява да закрепи властта си и да реализира удобно управление в по-голямата част от времето – еднолично, при това и ужасяващо кърваво в условията на перманентна гражданска война, но и  да се окичи с титлите „Обединител” и „Миротворец” – без да му се налага да отменя Конституцията и с цената на погазването на основното конституционно право – правото на живот за хиляди българи.

И безспорно съотнесен към даденостите на тези исторически факти, отговорът на въпроса „защо в крайна сметка прекрасните правни текстове, събрани в изготвената по Белгийския модел Търновска конституция, издържани в духа на достиженията на световната правна мисъл, указващи по конкретен, ясен, точен, недвусмислен и разбираем начин естеството на основните права и задължения на българите, както и дейността на институциите, призвани да ги осъществяват практически, не работят (или поне – не както трябва) в нашите условия”, ще има и огромно множество нееднозначни отговори.

Навремето класическият марксизъм-ленинизъм даваше конкретни, ясни, точни, недвусмислени и разбираеми като правен текст обяснения – човеконенавистническото, антиприродно капиталистическо обществено устройство, налагащо жестока експлоатация на човек от човека, подтиквало експлоатираните народни маси на пролетариата – работници и селяни, да водят упорита борба срещу капиталистите, която щяла да приключи с установяването на съвършеното комунистическо общество, общество без държави и без експлоатация на човек от човека, при това – в целия свят. Днес, когато и марксизмът-ленинизмът като теория и практика остана в историята, а в България отново на дневен ред е поставен въпросът за необходимост от обсъждането, приемането и влизането в сила на нова Конституция, би било добре колкото се може повече българи да се замислят по темата дали народът или властта е причината за несработването в нашите условия на иначе прекрасно замислената и изготвена Търновска конституция? И би трябвало да бъде направен опит за обективен анализ на условията в богатото, бюргерско кралство Белгия, уютно разположено сред богати, дружелюбни съседи и дори разполагащо с ресурса на огромната африканска колониалния Белгийско Конго и тези, при които съществува и трябва да се развива княжество България – с нерешен национален въпрос и принудено да отделя над една трета от бюджета си за въоръжаване, заобиколено от съседи, реализиращи на държавно ниво абсурдното поведените на селската тарикатщина, воювало в името на справедливия национален идеал не само с всичките си съседи, но и с всички велики и невелики сили, сякаш само за да бъде обезценен животът на българина до толкова, че собствените му власти да го избиват така, както и турците не са го избивали по време на турското робство. Въпреки наличието и на Конституция, гарантираща основните му права и свободи, и на конкретни закони…  

*******

И така, на 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на царство България, през нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. е направен преврат и правителството е арестувано, на 9 септември 1944 г. е обявен съставът на новото правителство на Отечествения фронт, доминиран от подкрепяните от Съветския съюз български комунисти, от декември 1944 г. до април 1945 г. действа т.нар. „Народен съд”, който съди хора от елита, които не могат току-така да „изчезнат безследно”, както се случва на множество „обикновени хора” в страната, унищожени са Регентството, повече от половината от народните представители в ХХV-то Обикновено народно събрание, представители на висшата държавна администрация, на стопанския и интелектуален елит, на 22 юни 1946 г. ХХVI-тото Обикновено народно събрание приема Закона за допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяване на народна република и свикване на Велико народно събрание, на 15 септември 1946 г. е провъзгласено създаването на Народна република България, а на 4 декември 1947 г. VI-тото Велико народно събрание приема изготвената по Съветски образец републиканска, „Димитровска” конституция, която влиза в сила на 6 декември 1947 г. и е действаща до 18 май 1971, когато влиза в сила новата, „Живковска” конституция.

По начало дори и един бегъл, повърхностен сравнителен прочит на нормативните текстове на Търновската конституция и на Димитровската конституция би разкрил немалко различия както в основополагащите идеи, принципи, структура, така и в тяхното конкретно съдържание. И ако подмяната на присъщите на Търновската конституция европейски ренесансови идеи за антропоцентризма – за поставянето на човека в центъра на обществото, с колективистичната идеология на съветския марксизъм-ленинизъм, отделяща и не особено голямо място на текстовете за гражданските права и свободи в самата Димитровска конституция, би могла в известна по-голяма или по-малка степен да бъде обяснена с влиянието на духа на съответната епоха, то лесно осъществената завидна приемственост в „творческото” неприлагане на уж задължителни писани правила от гарантиращата тяхното правно действие държавна власт, не би могла да има друго обяснение освен заразната психопатология на утвърдения управленски модел, превръщащ властта в самоцел – власт за самата власт, власт, реализирана без оглед нито на интересите, нито на мнението на управлявания народ.

Така например, член 6 от Конституцията на Народна република България от 6.12.1947 г., регламентира, че „Средствата за производство в Народната Република България принадлежат на държавата (общонароден имот), на кооперациите или на частните физически или юридически лица.” И същевременно държавата, в член 2 от Конституцията на която е гарантирано, че „В Народната Република България цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа”, осъществява грандиозен натиск на своя народ за промяна на собствеността от частна в кооперативна и държавна, обикновено безапелационно нарушавайки разпоредбите на член 82 от същата Конституция, указващ, че тази държава „Гарантира свободата и неприкосновеността на личността. Никой не може да бъде задържан повече от четиридесет и осем часа без постановление на съдебните органи или прокурора. Наказания могат да се налагат само въз основа на съществуващите закони. Наказанията са лични и съответни на престъпленията. Наказания за престъпления могат да се налагат само от установените съдилища. Подсъдимият има право на защита.”

Наред с дълбоко потулените репресии спрямо така наречените „горяни” – в основната си част селяни, които се съпротивляват срещу принудителната колективизация на тяхната земя и явяващи се продължители на перманентната гражданска война в България през ХХ век, твърде абсурден, граничещ с идиотизма се явява опитът за т.нар. „македонизация” на българите от Пиринска Македония, осъществен отново в противоречие с разпоредбите и на член 78 от Конституцията, гарантиращ, че „На гражданите се осигурява свобода на съвестта и на вероизповеданията…” В контекста на българската история биха могли да бъдат цитирани и безброй факти по отношение на липсата на правно действие на разпоредби на член 71 от Конституцията, съгласно които Всички граждани на Народната Република България са равни пред закона. Не се признават никакви привилегии, основани на народност, произход, вяра и имотно състояние.”

Макар и формално запазила принципа на разделение на властите, основната част от Димитровската конституция се състои от разпоредби, регламентиращи правомощията на нови, социалистически, републикански институции, свързани със стройна система от бюрократични зависимости и йерархия и целящи увековечаване на комунистическата власт. А тези идеи се запазват и в следващата – Живковска конституция, Конституцията на „победилия социализъм и развитото социалистическо общество.”

*******

Конституцията на Народна република България, която е приета от V-momo Народно събрание на 18 май 1971 г. и в сила до 12 юли 1991 г., се явява типичното юридическо диалектико-материалистическо, марксистко-ленинско продължение на отменената Димитровска конституция и е издържана в духа на идеите на комунистическата съветска наука, диференцираща „развитието на социалистическото общество по светлия му път към комунизма на период на утвърждаване на социализма, период на победилия, развит социализъм и достигане до крайната, макар и оказала се неосъществима цел – заветният комунизъм”, като всеки от тези периоди има и своята идеологическа марксистко-ленинска база, както и обслужваща я Конституция и съпътстваща нормативна уредба. Навярно затова, като бъде изключен редактираният през 1990 г. член 1 от тази Конституция гласящ, че „Народна република България e социалистическа държава на трудещите се от града и селото начело с Работническата класа. Ръководната сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия”, както и въведената нова държавна институция по реда на Глава пета, именувана „Държавен съвет” и преобразувана с промените от 1990 г. във вид на „Председател (Президент) на Републиката”, нормативните текстове на двете конституции са твърде сходни. Напълно идентичен е и начинът, по който се осъществява неприлагането на редица от гарантираните и в тази Конституция основни права и свободи на българските граждани – въпреки, че Народна република България е страна по редица международни договори и член на Организацията на обединените нации и следователно – задължена да ги спазва, твърде печален факт от тази епоха е опитът за принудително преименуване на българските турци, в противоречие с разпоредбите на член 48, ясно регламентиращ: „ Гарантират се свободата и неприкосновеността на личността”, както и изграждането на стройна система от привилегии не само за членовете на комунистическия елит, но и за представителите на редица социални общности, които се простират в широкия диапазон от получаване на стоки от първа необходимост, през „сдобиване със софийско жителство”, до прием във висши учебни заведения, при това – въпреки ясния регламент на член 35 от Конституцията, гласящ: „Всички граждани на Народна република България са равни пред законите. Не се допускат никакви привилегии или ограничения в правата, основани на народност, произход, религия, пол, раса, образование и обществено и материално положение.”

В крайна сметка, рухването на комунизма през 1989 г. постави на дневен ред и приемането на нова, демократична Конституция, четвърта по ред в новата ни история. И тя е изготвена и приета на 12 юли 1991 г. от свиканото VII-мо Велико народно събрание, в условията на остри обществени противоречия и тежки политически борби.

*******

Всеизвестно е, че нищо не може да възникне от нищото и затова всяко ново нещо е всъщност преобразеното старо нещо, в което явно или скрито винаги прозират белезите на старото нещо. Ето защо немалкото сходства на правните текстове на отменената стара, социалистическа Живковска конституция и новоприетата демократична Конституция, не би трябвало да будят никакво учудване, както и не би трябвало да прави впечатление  добре познатият традиционен начин на функциониране на правните норми в нашите обществени условия.

Освен редицата нови текстове, регламентиращи разширени на пръв поглед права на българските граждани, конституционните нормотворчески традиции са продължени и с регламентирането на дейността на нова институция по реда на Глава четвърта от Конституцията – на Президент на Република България, изборът на който за разлика от Председателя (Президент) на Републиката в отменената Конституция, е делегиран не на законодателната власт в лицето на народните представители в съответния български парламент, а пряко на българските избиратели, но за сметка на това са запазени предимно представителните правомощия на макар и пряко избирания от българските граждани български Президент…

И може би тук, в условията на правното действие на четвърта поред българска Конституция и направеното предложение за необходимост от обществен дебат, изготвяне, приемане и влизане в сила на нова, пета българска Конституция, е мястото да бъде изведена и една „чисто човешка” по своя смисъл хипотеза: „Ако приемем, че в основата на всяко общество е Човекът, чието битие е направлявано от изконния стремеж към безсмъртие, като сътвореното от него общество чрез своята воля – общосподелената воля на всички негови членове, дори и когато е изразена във вид на регламентите на най-абстрактния Закон, указващи дейността на перфектните институции, работещи в условията на абсолютно разделение на властите, всъщност е призвано да гарантира простичкото правило „живей без да пречиш на другите и остави и другите да живеят без да пречат на теб”, то тогава успява ли четвърта поред българска Конституция да удовлетвори тази елементарна на пръв поглед потребност на българския гражданин или на базата на елементарната логика, че колкото повече се увеличава количеството на нещото, толкова повече намалява неговата стойност, сама обезценява не само собствената си същност, но дори и същността на идеята за Конституция?”

Един повече или по-малко обективен ретроспективен анализ на правното действие на Конституцията от нейното приемане до момента, би разкрил абсурдното придържане към утвърдената обществена практика за разминаването на основни нормативни текстове, гарантиращи граждански права, с реалната им същност в действителността.

Така например, член 28 от Конституцията регламентира, че „Всеки има право на живот. Посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление” и същевременно през периода на нейното правно действие бяха извършени стотици най-тежки престъпления срещу български граждани, които останаха ненаказани. Член 48 от Конституцията гарантира, че „Гражданите имат право на труд. Държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право”, но през този период близо два милиона български граждани бяха принудени да търсят препитание в други страни. Член 52 от Конституцията гласи, че „Гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон” и въпреки това ползващите здравни услуги не само почти винаги си плащат и доплащат, но и не са редки случаите, при които липсата на средства води и до фатален изход при болни, които при други обстоятелства лесно биха били излекувани. При наличието на ясните разпоредби на член 53 от Конституцията, че „Всеки има право на образование. Училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително. Основното и средното образование в държавните и общинските училища е безплатно”, е истински парадокс ширещата се и непрекъснато увеличаваща се неграмотност сред българските граждани…

Безспорно социалната промяна е твърде необходима, а историческият опит на нашето общество сочи, че това може да стане чрез приемане на нова Конституция, но какво всъщност предлага моделът, изготвен от партия ГЕРБ? Та нали както всяко човешко действие има свои мотиви, така и всяка нова Конституция трябва да има своя философия, основополагащи принципи, концепция, които не само да ѝ придават вътрешно единство и смисъл на нейните правомощия, но и да мотивират гражданите да ги спазват?  При условие, че Търновската конституция е приета за да регламентира съществуването на свободна България, Димитровската конституция – за да замени компрометираното с три национални катастрофи монархическо обществено устройство с републиканско, Живковската – за да възвести макар и илюзорния триумф на развитото социалистическо общество, а действащата Конституция да възвърне демокрацията в България, какъв е смисълът от приемането на нова Конституция?

*******

Както вече бе констатирано в редица наши медии, не многото законотворчески промени в предложения проект на Конституция от ПП ГЕРБ биха могли да бъдат дефинирани единствено и само като популистки. И действително през последните десетилетия дейността на членовете на законодателната власт у нас – българските народни представители, концентрира в себе си невероятно количество негативна обществена енергия, а темата за „големия брой депутати” в нашето Народно събрание и необходимостта от тяхното намаляване, бива перманентно лансирана в медии и обществени дискусии. Ще реши ли обаче предложеното намаляване на броя на народните представители от 240 на 120, предвидени в член 69 на проекта за Конституция на ПП ГЕРБ, дори и да бъде прието то, който и да е от основните проблеми на съвременното българско общество, а именно: фрапиращата бедност на огромната част от българите в сравнение с гражданите на другите страни от Европейския съюз, демографският колапс, в който е изпаднал нашият народ, абсолютната безперспективност и безнадеждност на живота в България и пр., е въпрос с ясен и еднозначен отговор. По същия начин и другите нови предложения, предвидени в член 136, ал. 2 и ал. 3 на проекта за Конституция на ПП ГЕРБ – за намаляване на мандата на Председателя на Върховния касационен съд, на Председателя на Върховния административен съд и на Главния прокурор от 7 на 5 години, както и тяхното назначаване и освобождаване не от Президента на републиката по предложение на пленума на Висшия съдебен съвет, а съответно – от Съдебния съвет на съдиите и от Съдебния съвет на прокурорите, едва ли биха оказали някакво по-съществено влияние върху състоянието на престъпността в България, а още по-малко – върху усещането за социална справедливост и върховенство на закона.

Парадоксален е и предложеният модел на разделение на властите, гръмко деклариран в член 14 на проекта за Конституция на ПП ГЕРБ: „Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна” – той си остава същият както в действащата Конституция и какъвто е заимстван в нея от предходните социалистически Конституции – законодателната власт – Народното събрание, избира и освобождава министър- председателя и по негово предложение – министерския съвет; извършва промени в правителството по предложение на министър-председателя, (изпълнителната власт), а висшето ръководство на съдебната власт се избира въз основа на абсурден квотен принцип отново от законодателната власт – Народното събрание и от своите членове – съдии или прокурори. Запазен е представителният характер на властта на макар и пряко избирания от гласоподавателите български Президент.

*******

Необходимостта от обществена промяна е фрапираща, но има ли необходимия кадрови ресурс ПП ГЕРБ, чието управление ще остане в историята с култовите афоризми на българския министър-председател:  „аз съм прост и вие сте прости и затова се разбираме”, както и за единствената прочетена книга от него, дори без уточнение за кой от трита ѝ тома става дума, а също и репликата, отнасяща се до председателя на българското народно събрание, че е „проста …” и най-вече – липсата на ярки български творци и хора на духа в тази партия, които биха могли да начертаят така необходимия примамлив път за нашето обществено развитие през следващите десетилетия, предварително поставят под съмнение изготвянето и влизането в сила на нова българска Конституция.

Твърде голяма скептичност вдъхва и цялостната законотворческа дейност на ПП ГЕРБ през десетилетието на неговото управление, впечатляваща с пълно непознаване или незачитане на основните правни принципи и правила, диференциращи термините: „Закон”, който трябва да бъде относително кратък, ясен, непроменлив във времето, очертаващ главно рамката на урежданите в него правомощия, изготвян и влизащ в сила след обществено обсъждане, с акт на българското Народно събрание; „Правилник за прилагане на съответния Закон” или „Наредба за приложение на конкретни правомощия от съответния Закон”, както и други нормативи, които указват практическото прилагане на съответния Закон в разширен и достъпен вид и с оглед непрекъснато променящите се обществени условия могат да бъдат много по-разширени и обемисти, по-гъвкави, динамични, адекватни на ситуацията и именно затова легитимирани от институции на изпълнителната власт – Министерски съвет, агенции, общини и пр.

Кодексите и Законите, които бяха изготвяни и приемани в последните български Народни събрания, доминирани от народни представители от ПП ГЕРБ, просто обединяваха в себе си съответните Закони, Правилници за тяхното прилагане или Наредби и имаха вид на огромни, неясни и отблъскващи със своя обем епистоларни правни разработки, сякаш призвани да държат урежданите обществени отношения само в своя текстови вид.

*******

С оглед идеите на написаното дотук, както и общосподелената необходимост от социална промяна чрез изготвяне и влизане в сила на нова българска Конституция, но не като абсурден управленски ход, целящ единствено и само задържането на власт на българския министър-председател още няколко месеца, а във вид на търсене на отговор на крещящи, значими обществени проблеми, заслужава да бъде формулирана и една последна хипотеза:

Ако приемем, че в демократичната държава цялата власт произтича от народа като и, че висша форма на доверие на държавата към нейните граждани е предоставяне на правото да избират своите представители във всички институции на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, то тогава този принцип би могъл да бъде разработен и да залегне в юридическите текстове на една нова и демократична българска конституция, а българските граждани да избират и народните представители в Народното събрание, и министър-председателя, министрите, заместник-министрите в Министерския съвет, и членовете на Висшия съдебен съвет.

А това от своя страна ще реформира и дискредитирания партиен модел у нас, просто защото българските партии ще бъдат принудени да се опрат на личности, имащи необходимото образование и квалификация за да заемат съответната властова позиция, вместо да лансират кариеристи, хора, които ползват властта за лични облаги или добре познатите „калинки” от последните десетилетия…

*******

p.s. Бях доста впечатлен от абсурдните изказвания на редица представители на законодателната власт у нас – народни представители в 44-тото Народно събрание, немалка част от които дори и не бяха чели проекта за нова българска Конституция, да не говорим за така необходимия за осъществяването дори и само на правна приемственост сравнителен исторически анализ чрез прочит и на отменените наши Конституции, макар че техните текстове в своя краен вариант – след последните внесени промени, са публикувани на сайта на Народното събрание. Ето защо си дадох труда да ги прочета и да ги подложа на собствен коментар.

*******

p.s.p.s.  Значение: мн. конститу̀ции, ж. Основен закон на държава, който определя устройството ѝ, избирателната система и правата и задълженията на гражданите. Народното събрание приема конституция.

прил. конституцио̀нен, конституцио̀нна, конституцио̀нно, мн. конституцио̀нни. Конституционни принципи. Конституционен съд.

ж., само ед. Съвкупност от анатомични и функционални особености на животно или човек; строеж, конструкция, основа.




Гласувай:
6
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. barin - Здравей, georgihadjiyski. За век и ...
10.10 17:09
Здравей, georgihadjiyski. За век и половина приблизително 4 конституции са много. Гласи се евентуално и пета.
Поздрави!
цитирай
2. georgihadjiyski - Безспорно, barin
10.10 18:23
Смисълът на Конституциите не е да бъдат само четени, а прилагани практически.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 1660458
Постинги: 306
Коментари: 462
Гласове: 2787
Архив
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031