Ще се изгуби ли магията на езерото „Близнаците” от Седемте рилски езера?

Copyright © Георги Хаджийски

"Един час планински преход превръща негодника и светеца
в що-годе еднакви същества. Умората е най-краткият път
към равенството, към братството."

"Туристите изкачват планините като животни -
безсъзнателни и облени в пот. Някой е пропуснал да им каже,
че нагоре има красиви гледки."

Фридрих Ницше, из "За човека и свръхчовека"  


     От времето преди около 30 години, когато се изкачих за първи път до това магическо място до днес, имах уникалната възможност да наблюдавам настъпващите промени в природната среда вследствие на невидимото въздействие на човека върху нея.


      По онова време до там се стигаше след продължителен и тежък преход по планински пътеки, виещи се през живописни местности, а рядко срещащите се хора по тях се поздравяваха дори и когато не говореха един и същи език. Днес до там се стига лесно и с новоизградения лифт, а и с високопроходими автомобили, а пъплещите навсякъде многобройни посетители вече не само не се поздравяват, но и не се поглеждат, разминавайки се по оживените трасета... На времето човек можеше да се наведе и да пие вода от всяко езеро, днес, ако се престраши случайно да го направи и преодолее погнусата от мърсотията рискува най-малкото да прихване някое чревно заболяване. Преди остатъчните преспи целогодишен сняг по закътаните сенчести долове около езерата бяха искрящо бели през цялата година, сега са покрити с лепкав сивочерен прах и туристите се питат какво е това... В онези години езерата бяха езера, понастоящем те осъществяват описания процес в учебниците по география на метаморфоза в блата.

   Едно от тези променящи се езера е „Близнаците”. Когато някой си даде труда да се изкачи до него след продължителен преход, а неизбежно настъпващата телесна умора обсеби до такава степен човешката същност, че присъщото й его сякаш се разтапя в Нищото и поседне на брега му, а погледът се плъзне по искрящата синева на водите, се появява някакво магическо усещане. Може би защото формата на езерото се докосва да някои от вечните, архетипно заложени същности на двоичната човешка природа – душа и тяло, аз и природа, ин и ян, съзнание и нищо, живот и смърт... Красиво е.



     В крайна сметка протокът между двете части на езерото се смалява ежегодно и неизбежно настъпва времето, когато ще изчезне. Какво да се прави – човешко въздействие, глобално затопляне, затлачване, заблатяване... С други думи – въпроси. Като един, който чух от възрастна дама: „Не мога да разбера какви хора започнаха да идват тук в планината – вече никой никого дори и не поздравява...”

Река Джерман

Явно имате особено пристрастие към Рила и Седемте езера, след като говорите толкова поетично и красиво за тях и сте така заинтересован от съдбата им.

Седемте езера са фантастичн място! Споделям чувствата и притесненията Ви.