Плагиатството и псевдотворчеството като явления в литературата

Едно интервю, продиктувано от новелата “Плагиатът” с Десислава Стоянова за сайта САМОКОВ-ИНФО

Преди дни излезе от печат новелата на Георги Хаджийски „Плагиатът“. Той е автор и на книгите „Драгушиново или за шепота на преданията“, „Затворените самоковски училища“, романа „Андакът“, сборника с разкази „Докосващи се пътеки“ и др.

-Г-н Хаджийски, преди седмици излезе новата ви книга „Плагиатът“. Кои са основните идеи?

- Като начало бих искал да благодаря за интереса към новелата – на Вас, на читателите на Вашия сайт, както и на читателите на “Плагиатът”. А да се говори за литературни идеи в днешното абсурдно време на всеобщо неграмотно писане и пълно игнориране на четенето на книги като дейност от милиарди главно превисващи из интернет човешкия същества, си е чиста causa perduta, безнадеждно нещо. Който иска да узнае идеите на “Плагиатът”, трябва да прочете самата книга. Ако не ги разбере – да я прочете втори или дори – трети път.

-Коя книга остава непрочетена?

- Неиздадената. Единствено неиздадената книга няма никакъв шанс да бъде прочетена. Онази, чийто автор таи съдържанието ѝ в своето съзнание, оцветявайки го с нюансите на психопатологични свръхценни мисли, със страстта на типичния фройдистки анален комплекс. Защото всяка книга щом е измислена, трябва да бъде написана, издадена и четена. В “Плагиатът” съм представил не същината на непрочетената книга, а парадокса по издаването на безсмислица.

-Имат ли прототипи героите в новелата?

- Ако приемем, че литературата е отражение на живота, то всеки литературен герой би трябвало да има и реален първообраз. Както вече споделиха с мен читатели, героите в “Плагиатът” били “ярки, плътни, обемни, наситени с душа”, което създавало усещането за контакт с “живи хора”. Като автор бих искал да съм постигнал такъв ефект на изобразяване. Всъщност се опитах да пресъздам няколко архетипи на плагиата в юнгианския смисъл на думата. В образа на Михаил Буков се опитах да отразя типичните личностни черти на “събирача”, на човека за когото е важно да има, да притежава нещото – каквото и да е то. Този герой е носител на макар и доста смекчените личностни черти на Плюшкин, добре познатият герой на четящата част от моето поколение на Гогол в неговата “Мъртви души”. Борис Михаилов Буков е носител на белезите на типичния комарджия, за когото най-важна е “тръпката” в самата игра – в случая – по издаването на книгата. Ако ползваме започнатото сравнение с герои от руската класическа литература, той е повече или по-малко подобен на героя на Достоевски от “Играчът на рулетка” – Алексей Иванович. А образът на Харалампи Новоселски е вече съветски – в него са отразени чертите на номенклатурчика-мошеник, сервилен към силните и жесток към слабите, учил – недоучил, но имащ завидно висока самооценка и неприкрит стремеж да измами другите за да получи това, което иска. Нещо като Остап Бендер на Илф и Петров в “Дванадесетте стола”, но в наш, български вариант – много по-глупав и за сметка на това – много по-амбициозен и много по-алчен и много по-зъл. С други думи – това са някои от вечните проявления на човешкото в човека, в които във всички времена и във всички общества могат да се припознават съответните носители на съответните личностни черти. Безспорно ги има и при нас, в Самоков, в абсурдното време, в което живеем, има ги даже и в София, а и в България и в целия свят.

-Кое време отразява сюжетът й?

- На фона на необятността на вечността, отразена в идеята за архетипа, изнамереното от човешкото съзнание мерило за живота, именувано “време”, е нещо твърде маловажно и несъществено… Разположил съм действието на сюжета в новелата в един хронологичен порядък някъде от зората на социализма в България, през прехода, до началото на двадесет и първи век, но уточнявам – случващото се и самите герои биха могли да обитават и всяко друго време и всяко друго общество.

-Кое ви провокира да създадете „Плагиатът“?

- Плагиатството. Това уродливо псевдотворческо явление, което в съвременната дигитална епоха придобива застрашителни размери. Защото ако преди плагиатството се е изразявало в това да препишеш нещо от някъде и да го представиш от свое име, което безспорно е било смятано и е, нещо лошо, понастоящем в условията на повсеместно копи-пействане и шерване, при наличието на комерсиалното до крайност книгоиздаване, вече застрашава съществуването на самото творчество. А е всеизвестно, че нито парите, нито работливостта, нито алчността, са в основата на общественото развитие, а творчеството – създаването на нещо, което не е съществувало – било то книга, машина или институция. А иначе едва ли има пишещ, който да не е бил обвиняван в плагиатство. Дори и в Самоков има десетки, стотици градски легенди по тази тема. И въпреки, че има много компютърни програми, предназначени да го откриват и изобличават, то си остава. Твърде често – и като източник на средства или престиж на автори и издатели.

-Плагиатството като кражба – кои са причините за нея?

- Интересен въпрос. В новелата съм представил някои от причините за плагиатството – суета, алчност и прочие комплекси…

-Как изглежда плагиатът?

- Грозен е. Като всеки много, много лош човек…

Благодаря за интервюто!