Удобствата на патерналистичния модел
_{(Или малко за закономерния крах на политическата партийна система)}    


XIX u XX век бе епохата на триумф на партийната демокрация - уникален модел на държавно управление, в основата на който залягат споделени от партийните функционери идеи за общественото развитие, като по време на избори имащите право на глас налагат най-приемливите за най-много от тях.
С други думи - в основата на тази система е идеята, а не личността, която я осъществява, като самите партии поемат отговорността да подбират и контролират своите членове - и като начин на мислене, и най-вече - като житейско поведение. И в крайна сметка този самопречистващ се и самообновяващ се още в партийната основа социален модел на търсене на взаимни компромиси и приемане на волята на мнозинството, довежда до небивал обществен напредък и приемането му като единствено възможното обществено устройство дори и от най-традиционно живеещите племена и народи по земята.
За наличието и съществуването във времето и пространството на този модел обаче са твърде необходими редица предпоставки:
- Образовани, вярващи в неговата същност и дейни личности, (или поне достатъчно), за да могат да оценяват и налагат по време на избори предлаганите от партиите идеи;
- Силни обществени институции - в т.ч. и политически партии, с оглед осъществяване на цялостните управленски дейности по планиране, организиране, контролиране и мотивиране на системата;
- Общосподелено и безкомпромисно спазване на върховенството на Закона…
По една или друга причина обаче през последните десетилетия, някак си почти неусетно, започна замяната на този модел с един много по-опростен - патерналистичният, който разбира се, не е някакво ново гениално социално изобретение, просто защото е господствал хилядолетия по света, а е и съхранен сред определени най-традиционно живеещите племена и народи чак до наши дни, ярко показвайки своята здравина и нерушимост.
Патерналистичният модел е базиран върху налагането на лидер - обикновено - от онези тъмни и неясни обществени прослойки, обединени в събирателната дума “задкулисие.” А веднъж загнезден в съзнанията на потенциалните гласоподаватели, лидерът, (патерналист, патриарх, отец, бащица), твърде лесно, (е, разбира се - с помощта на създалото го “задкулисие”), успя да се сдобие и със своя си политическа партия, и да изнамери някакви примамливи идеи за спасително обществено развитие, и не рядко - дори и да спечели избори.
Кои обаче са предимствата на този на пръв поглед абсурден атавистичен политически модел над класическата партийна система, които позволяват неговото утвърждаване?
- Като начало, той е основан върху атаката по самата същност на партийната политическа система - осъзнатият избор на идея за обществено развитие от гласоподавателя, ловко подменяйки в изборно време относително сложния мисловен процес на оценка на предлаганите идеи с емоцията, с “чисто” фройдистката елементарна подсъзнателна симпатия към лидера;
- Ако приемем, че т.нар. “задкулисие”, има безспорен интерес за налагане на системи за “евтино обществено управление”, (с оглед необходимостта от наличие на повече средства за самите тях), то тогава патерналистичният модел е много по-евтин, понеже създаването на един лидер винаги струва несравнимо по-малко от изграждането на една политическа партия;
- Дори и в корупционно отношение е за предпочитане купуването на един, вместо на повече;
- Ако приемем, че колкото по-ниско грамотна е една общност, толкова по-силно нейното групово поведение ще бъде направлявано от емоциите, а не от разума, то тогава доминацията на патерналистичния модел би съществувала в обратнопропорционална зависимост с образоваността на съответната общност - с други думи - намаляването на образователното ниво ще утвърждава патернализма;
- Безспорно този средновековен управленски модел е за предпочитане и за немалка част от личностите, търсещи своето житейско поприще в политиката - най-вече - видяна като възможност за бързо и лесно икономическо замогване, просто защото вместо продължителна и сложна политическа кариера във вид на членство в политическа партия, предлага елементарни средновековни сюзерено - васалски отношения с лидера - достатъчно е познанството с него и декларирането на вярност;
- Твърде удобен е и във външнополитическо отношение в днешния глобален и противоречив свят - “Големите началници”, които направляват съдбините на народи и държави, безспорно предпочитат да “работят” с лидери, а не с партии…
Макар и абсурден, понастоящем този модел е факт не само у нас, но и в Европа, а и по света. И понеже историята красноречиво ни учи, че нищо не е вечно, а онова което е било пак ще бъде някога под една или друга форма, би било добре да се позамислим и да се опитаме да адаптираме класическата партийна демокрация към новите високотехнологични и пандемични времена, просто защото самата история доказва, че дори и когато е яростно отричана, класическата партийна демокрация е за предпочитане пред всички други държавноуправленски модели и то не, че е идеална, а понеже няма изнамерено нищо по-добро от нея…