Като любител на етнопсихологичните четива понякога се усещам, че съм се замислил над естеството на възникналия проблем във връзка с присъединяването на Република Северна Македония към Европейския съюз. Проблем, който съотнесен към даденостите и ценностите на модерния свят изглежда не само неразбираем, нелогичен, странен, но и абсурден – просто защото всеки опит за намиране на някакво разумно решение сякаш отприщва изскачането от социалнопсихологичната „кутия на Пандора” на нови и нови, непознати до момента бесове…

При все, че „те” поставят във фокуса на общественото внимание яростното отрицание на идеите за каквито и да са „общи народностни корени и обща история”, проблемът не би могъл да бъде дефиниран само като „исторически”, просто защото историята – и особено нейният писан вариант – историографията, е само едно от средствата за създаване на чувството за общност в съзнанието на индивида – с други думи – на идентичността, а когато човешкото същество има ясна представа от къде идва, кое е и накъде отива – изобщо – изградена идентичност, дали ще живее в държава на 30 или на 1330 години, и заедно с един друг или със сто други народи, за него не би имало никакво значение, особено ако се чувства и комфортно. Нещо повече. Самата човешка история красноречиво учи, че народите с ясна представа за своята идентичност могат да си позволят лукса да се „сродяват” със знайни и незнайни свои събратя – и това е в основата на тяхната нарастваща сила, за разлика от другите – които от страх да не изгубят идентичността си, се капселоват в себе си и в крайна сметка страховете им се сбъдват, а те изчезват.

Извод: Идентичността е чувство за общност и затова не може да се гради върху отрицанието, просто защото всяко докосване до него крие риска да я разруши.

В контекста на модерните социални дадености не по-малко странно изглежда и възникналият „езиков спор” – и ако не за друго, то поне защото е всеизвестно, че езикът е най-яркото измежду всички сътворени неща, предназначено за споделяне с другите, за създаване на близост с тях, за сближаване, за общуване, а не за изолиране и сегментиране в името на изграждане на усещане за абсурдна идентичност, съществуваща сама за себе си (и работа на преводачи.) А точно в това биха могли да се убедят, при това лесно и българите, които посещават Република Северна Македония, и северномакедонците, които идват в Република България, (поне докато не започнат да четат книги и сайтове без използване на автоматичен преводач.)

Извод: Езикът е средство за общуване и сближаване, а не за създаване на абстрактна идентичност.

Ако приемем, че целта на политиката е добруването на управляваната човешка общност, то тогава – при условие, че „те” искрено се стремят към членство в Европейския съюз – такива каквито са – дори и в своите крайни налични представи за себе си, и нещо, което искрено искаме и ние – дори и в нашите крайни представи по отношение на тях – а именно, че „сме един народ, с един език, с една религия”, то тогава точно този споделен абсурден „политически” факт, е само едно смешно доказателство за естеството на проблема.

Извод: Очевидно е, че проблемът не е и политически – той е по-скоро психопатологичен.

Отношението на нас – българите към Македония би могло да бъде оприличено с несподелената любов – въпреки силните страсти, въпреки дадените жертви, въпреки преживените болки, пътищата ни са се разделили и днес ние сме ние, а „те” са си „те.” И това би бил неоспорим факт, ако тяхното „ние” не бе основано върху сляпа омраза към нас и яростно отрицание на всичко наше. С други думи – не върху разумно осъзнаване и логично обяснение на случилото се, довело до настоящата ситуация, а върху бушуващите в колективното несъзнавано емоции и страсти на омразата и отрицанието. А съвременните психология и психоанализа дефинират подобно мислене и поведение като патологични.

Какво обаче е естеството на подобни психосоциални патологични особености?

Едно повече или по-малко проникновено професионално психоаналитично вглеждане в душата на определена част от днешните северномакедонци, би разкрило добре описаните в специализираната литература симптоми на Едиповия комплекс и на Стокхолмския синдром.

Едиповият комплекс се проявява в своята класическа фройдистка форма на повече или по-малко неосъзната омраза и отхвърляне на всичко, което бива свързано с българите и с България, насищането му с негативни краски в името на собствената еманципация, както и придаването на собствените оценки на несравнимо по-голяма тежест в сравнение с обективната действителност.

Така например, макар че българското управление над част от земите на днешна Република Северна Македония е било само около три години – от 1941 до 1944 г., при наличието на сръбска власт, продължила от 1912 до 1941 г. и от 1944 до 1991 г., и турска власт от 1371 до 1912 г., периодът на българското администриране бива представян като най-мрачния в северномакедонската история, а така нареченото „въстание срещу бугарофашистките окуратори”, белязано като начало от „храбрата акция” на Душко Наумовски, който на 11 октомври 1941 г., (приет за национален празник на Република Северна Македония), застрелва при разговор стражаря Петър Колев от Прилеп, който е приятел на баща му, не само е поставено в основата на днешната идентичност на част от северномакедонците, но и по отношение на миналото би могло да бъде проследено във вид на твърде интересен исторически регрес чак до времената на легендарния цар Самуил.

Сръбската власт над земите на днешна Република Северна Македония продължава около 75 години, като през определени периоди има белезите на потушаване на война за национално освобождение и последващи жестоки репресии спрямо оцелелите и неприемащи сръбскоюгославската доктрина. И въпреки това не само, че във формираното от учебници и всевъзможни други видове информация колективно съзнание на част от днешните северномакедонци, сърбите са най-големите приятели и близки братя, но и спомените за съвместния живот в бивша Югославия са наситени с твърде топли носталгични чувства и приятен емоционален фон. А в музеите на самата днешна Република Северна Македония обикновено липсват каквито и да са експонати и информация за периода на сръбското владичество.

Налице е типичният класически Стокхолмски синдром – идентификация на жертвите с палачите.

Разбира се според мерилото на ценностите на днешния цивилизован свят, издигащи правото на личен избор дори и над биологичните закони, никой не би могъл да съди другиго за неговата идентичност – или поне докато тя не се явява като пречка за осъществяването на някаква обща цел – едва тогава даже и осъзнатата патологията би могла да бъде подложена на някаква корекция.

Още по-малко в исторически план някой би могъл да си позволи да упрекне който и да е от предците на част от днешните северномакеденци, че са били принудени в името на оцеляването и живота да станат такива, каквито са, когато България е била смазана, слаба и сама, Сърбия – закриляна от могъщи „Големи началници”, огромна, силна и нагла, а немалка част от хората в Македония – оставени сами на себе си.

Понастоящем обаче прословутата обич към Сърбия на „Големите началници” в лицето на Русия и Франция, поддържали вековна дружба, скрепена от страха от Германия, отдавна се е изпарила и отишла в небитието, а самата Сърбия е не по-малко смазана, слаба и сама от България в най-жестоките времена от нашата (не)споделена) история.

Абсурдът обаче е във формираните трайни патогенни стереотипи, основани върху неосъзнатото влияние на неизживения Стокхолмски синдром от представителите на политическия елит на днешната Република Северна Македония, чиито мисловноповеденчески действия са свързани със стимулиране на натиск от страна на „Големите началници” с оглед нашата принуда отново да се откажем от нещо, което ни принадлежи по право, да предадем нещо, което е свято за нас – с други думи – ние да се променим, а те да си останат същите.

При все, че „йесменството” – безрезервното съгласие с всичко, което се иска от „Големите началници”, е станало нарицателно за нашите политически управници още по време на преговорите за присъединяването ни към Европейския съюз, а неговите корени биха могли да бъдат проследени чак до митичните мрачни времена на Ньойския договор, едно евентуално подчиняване на въжделения на патологично мислене и поведение, породени от неизживян Стокхолмски синдром, би било ярка, при това – напълно безволева и нелогична проява на друга патология – особено съотнесено към принципите на самото членство в Европейския съюз и неговите ценности.

А и най-вече – спрямо романтичната представа за Македония в нашето обществено съзнание.

В нашето българско обществено съзнание битува една твърде романтична представа за Македония и нейното население. Македония е люлката на нашето Възраждане. Тук са родени велики българи, които през XVIII и XIX век дават мощен тласък на модернизацията на нашето общество в условията на най-мрачното турско робство и с мисъл, слово и дело възкресяват българския национален дух и съграждането на модерни български национални институции – Българската екзархия, българските училища, българските читалища и в крайна сметка – и Българската държава. И именно затова имената на Паисий Хилендарски, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Теодосий Синаитски, Неофит Рилски, Павел Божигробски, Димитър и Константин Миладинови, Йордан Хаджиконстантинов - Джинот, Натанаил Охридско – Пловдивски /Зографски/, Партений Зографски, Григор Пърличев, Кузман Шапкаров, Райко Жинзифов, Йосиф Ковачев, Димитър Македонски и безчет други знайни и незнайни техни сподвижници са изписани с безценни букви в страниците на нашата история.

И ако днес за голяма част от нас – живеещите в най-бедната, най-корумпираната, най-изостаналата страна, член на Европейския съюз, тя е точно такава, си заслужава да помислим за представата за България в съзнанията на онези българи в Република Северна Македония, които са претърпели и търпят непознати за нас репресии и всевъзможни неудобства, но продължават да бъдат българи, а нашата България все още е идеал за тях.

*******

Галерия – снимки от Република Северна Македония