Поредният абсурд в социалната политика  



От 1 януари е в сила новият закон за хората с увреждания. А фактът, че от далечната 1995 г., когато бе приет първият специален закон за инвалидите у нас, до днес, бяха приемани, често променяни и отменяни няколко подобни нормативни актове, твърде красноречиво разкрива както тяхното качество, така и практическата им приложимост, а и най-вече – професионалната квалификация на „експертите“ и другите „специалисти“, получили щедри хонорари за тяхното разработване и приемане. 
Като изключим няколко хилядите думи и в този закон, групирани съгласно изискванията на правната епистоларност в съответните глави, членове, алинеи, точки и параграфи, които по своето съдържание указват добре познатите пожелания за интеграция на така уязвима социална група и най-вече – задълбаваща се бюрокрация, твърде интересни поради масовия обхват се очертават текстовете в чл. 70, а именно: „Право на месечна финансова подкрепа имат хората с трайни увреждания над 18-годишна възраст, както следва: 1. от 50 до 70,99 на сто степен на увреждане – в размер 7 на сто от линията на бедност; 2. от 71 до 90 на сто степен на увреждане – в размер 15 на сто от линията на бедност; 3. над 90 на сто степен на увреждане – в размер 25 на сто от линията на бедност; 4. над 90 на сто степен на увреждане с определена чужда помощ, които получават пенсия за инвалидност поради общо заболяване или поради трудова злополука или професионална болест – в размер 30 на сто от линията на бедност; 5. над 90 на сто степен на увреждане с определена чужда помощ, които получават социална пенсия за инвалидност – в размер 57 на сто от линията на бедност.“
С други думи – беше въведена нова, но абсурдна система за „финансова подкрепа“ на хората с увреждания, която обедини т.нар. „добавки за социална интеграция“ по отменения закон, познати като „транспортни пари“ и частта от пенсиите на инвалидите, позната като „социална пенсия“, която бе прехвърлена от системата на социално осигуряване към „всеобхватната“ мегаагенция за социално подпомагане. Вижда се, че наред с минималната работна заплата, минималната пенсия, минималните осигурителни прагове, гарантираният минимален доход..., бе въведена и още една „минимална придобивка“, предназначена да гарантира „достойно“ съществуване на определени нискодоходни групи в най-бедната държава в Европейския съюз – т. нар. „линия на бедност“. С ПМС 170 от 17 август 2018 г. е определена линия на бедност в размер на 348 лв., считано от 1 януари 2019 г.
Дори и един повърхностен, бегъл поглед върху т. 4 и т. 5  на тук цитирания чл. 70 на закона, няма как да не разкрие фрапиращата разлика, истинската правна дискриминация между уж напълно сходните по нерадостна орис инвалиди с над 90 на сто степен на увреждане с чужда помощ – онези от тях, които получават пенсия за инвалидност поради общо заболяване и професионална болест ще получават 30 на сто от линията на бедност, което в абсолютно число е равно на сумата от 104,40 лв., а тези които получават социална пенсия за инвалидност - 57 на сто от линията на бедност или 198,36 лв. Оказва се, че хората с тежко увреждане и нужда от чужда помощ, които са работили и дори са увредени при упражняване на професията си, ще получават почти наполовина от онези с напълно идентични психофизиологични проблеми, които обаче нямат трудов стаж или имат минимален такъв и получават само социална пенсия. Абсурдно е, че отново в социалната политика на „модерна“ посткомунистическа България, е налице пълно пренебрежително отношение към работещите и работилите за сметка на някакви други общности.

*******

Безспорно самата система, която се използва за оценка на степента на увреждане и е свързана с намалената или напълно загубена трудоспособност, създава огромни предпоставки за субективизъм и то не само от лекарите в съответните ТЕЛК. Основният проблем е в липсата на каквито и да са основополагащи принципи в съвременното българско социално и здравно законодателство, които би трябвало да бъдат основани върху хуманизма и справедливостта, което води до добре познатия непрекъснат хаос, до липса на елементарна човечност по всички брънки на веригата, до корупция, работа на парче, сервилност пред властимащите, угодничество, ненаучност и простотия на всички нива...
А необходимостта от реформа и в тази сфера е крещяща – но не реформа за самото нещоправене от хиперактивни чиновници и доценти, а реформа, издържана в духа на хуманизма и науката, която да бъде основана върху ясни принципи и правила, както и да има разбираеми цели и видими резултати.
Преди всичко трябва да бъде пределно ясно, че хората в надтрудоспособна възраст – пенсионерите, сами по себе си са нетрудоспособни и не е необходимо да се явяват на ТЕЛК, за да доказват това, а техните пенсии не трябва да бъдат компенсирани с абсурдни „финансови подкрепи“ по линията на социалното подпомагане, а с достатъчно по размер увеличение на пенсиите във всеки етап, което да им позволява нормален и достоен живот. Инвалидите в трудоспособна възраст не са еднакви – нито по увреждания, нито по заболявания, нито по възраст, нито по трудов стаж, нито по социален статус, нито по дух и точно затова трябва да бъдат обект, а и активни участници в адекватни политики, отговарящи на техните потребности.

*******

p.s. Парадокс: Майка ми е работила цял живот и има 41 години трудов стаж. В момента получава пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на 207 лв., (при линия на бедност от 348 лв.) На 72 години е, има две работещи и внасящи социалноосигурителни вноски деца и четири внучета. До миналата година гледаше крава за да подпомага бюджета си и защото искаше да живее достойно – не, че няма много от онези заболявания, които са присъщи на възрастта и които са добре описани в учебниците по гериатрия. Една нейна позната, която цял живот е била подкрепена от нея и няма нито един ден трудов стаж, но се е „уредила“ с инвалидна пенсия, получава социална пенсия в размер на 244 лв. и финансова подкрепа в размер на 87 лв, както и  енергийни помощи в размер на 474,15 лв., получава и всевъзможни помощи в натура. Справедливост