Жестокостта в днешните дни: Сблъсък на цивилизациите или крах на екзистенциализма?

Има една книга на френския писател Жорж Перек, озаглавена „Животът. Начин на употреба”, в която авторът е представил във вид на абсурдна гротеска наложилата се като висша ценност консуматорска нагласа в Западния свят, свеждаща живота на човека до купуването на вещи и удоволствия. Друг един френски писател – екзистенциалист – Албер Камю в своята хубава книга „Чужденецът” талантливо е описал грандиозното, жестоко отчуждаване на човека, съхранил духа си, от модерното, консуматорско, материалистично, екзистенциално общество. Отказалият Нобелова награда за литература френски писател, също екзистенциалист Жан – Пол Сартр в своята книга „Призракът на Сталин” разкрива по изумителен начин надвисналия над обитателите на модерния Западен свят невероятен, ирационален, екзистенциален страх от нещо толкова фантастично като олицетворението на комунистическата опасност в годините на Студената война – призракът на Сталин.

Самият екзистенциализъм, макар че не бе сътворен в годините на Студената война, именно тогава бе превърнат от Западния интелектуален елит в идеологическа противоположност на господстващия в „Социалистическия лагер” диалектически материализъм, марксизъм – ленинизъм. И понеже комунистическата идеология – диалектическият материализъм, марксизмът – ленинизъм, в съзвучие с каноните на която се реализираше общественото развитие на социалистическите страни подчиняваше изцяло живота на „социалистическия тип човек” на преследването на някакво утопично, съвършено в своето обществено устройство бъдеще без каквато и да е експлоатация на човек от човека, при което произвежданите материални блага трябваше да завалят и залеят подобно на „Манна небесна” съграденото комунистическо общество и да бъдат получавани в неограничено количество, при това безплатно, от всеки негов представител, екзистенциализмът като идеологическа основа на демократичния западен свят с присъщата му свободна пазарна икономика, постави акцента в живота на човека не върху абстрактното всеобщо добруване и не върху неясното бъдеще, а върху концепцията за битуване „аз, тук и сега.” Икономическите измерения на тази идеология бяха базирани върху развитието на свободната пазарна икономика и стимулирането на активността на гражданина на демократичния свят в битността му на производител и потребител на максимално количество стоки и услуги. Именно страхът от „призрака на Сталин” обаче до голяма степен мотивира необходимостта от промяната и залегна в основата на реформирането на демократичния свят и в крайна сметка доведе до огромни отстъпки от страна на богатите, имащите власт, управляващите съсловия, по отношение на достъпа на стоки и услуги до широките граждански маси.

Така конкуренцията между двата враждуващи лагера по време на Студената война, бе едно от най-големите предимства на „Двуполюсния свят.”

След рухването на комунизма, в условията на безспорното господство на „Еднополюсния свят”, самата екзистенциална философия, лишена от стимулиращата я идеологическа конкуренция, изпадна в твърде интересна идейна криза: Акцентът върху „аза” и стимулирането на удовлетворяването на „принципа на удоволствието”, доведе до грандиозна консумация на удоволствия, превърната в самоцел, но откъсваща модерния човек от връзката с неговата здрава природа; стремежът към  битуване „тук и сега”, макар и стимулиращ и производството, и потреблението на нови и нови продукти и услуги, бе свързан с появата на немалко глобални проблеми – екологични, икономически, социални, демографски..., а и с твърде своеобразна липса на реална преценка за мястото на човека в неговия пространствено – времеви свят; и не на последно място – превръщането на инфантилното по своя дълбок психосоциален произход желание за все повече и повече материални придобивки в смисъл на живота, безспорно задоволява някакви, приети за първични и базови потребности на човека, но пък задържа – при това мощно, духовното израстване на човечеството...

Ето защо понастоящем самият екзистенциализъм има нужда не от обновление, обогатяване, допълване, интерпретиране, а от стимулиращото влияние на нова и различна от него философска доктрина – и то не само по отношение на неговите проекции, ориентирани към Човека, но и към развитието на човечеството.

*******

Измежду всички сътворени през последния половин век футурологични практико – приложни или изцяло теоретични; „строго” социологически или психо – социални; „чисто” литературни или претендиращи за някаква по-различна научност... концепции за бъдещото развитие на обществата и света, може би най-близки до действителността се оказаха идеите на Самюъл Хънтингтън за „сблъсъка на цивилизациите”. И наистина на фона на перманентно възникващите огнища на кървави междуцивилизационни конфликти по периферията на „религиозно разграничаващите се области” в Европа, Азия и Африка, като твърде своеобразна „Пета колона” в самото сърце на Западната евроатлантическа цивилизация се явяват страховитите ислямски терористи.

Да се твърди обаче, че се касае за сблъсък между радикален ислям и християнство, внедрен вътре в Западния свят, би било твърде далеч от истината, защото понастоящем този Западен свят просто отдавна не е християнски, а ако бъде потърсен някакъв отговарящ на неговата идеологическа същина термин, може би най-близък до реалността би бил „екзистенциален.” Макар и не само неотричащ категорично християнството, но и вградил в себе си религиозните идеи на всепризнати авторитети от ранга на С. Киркегор и Н. Бердяев, екзистенциализмът с неговата доктрина, основана върху битие „аз, тук и сега”, е твърде далеч от всеобхватната християнска вяра във Вечния живот в името на Бога, а самото акцентуване върху отделния индивид – дори и с оглед предоставянето на пълна свобода да следва своите избори, превръща живота в тялото в самоцел, лишавайки човешките същества от тяхната вяра в нещо толкова велико и значимо като безсмъртието на душата и духа, в името на което всяка лична саможертва е не само оправдана, но е и нещо съвсем естествено – ето защо за днешния западен човек, живеещ за своя „аз” и в своите „тук и сега”, смъртта е най-големият ужас, които може да го споходи, а страхът от нея – господстваща идеология в подреденото екзистенциално материалистично западно общество.

*******

*******

Това ли е алтернативата на „Еднополюсния свят” – атавистичното връщане към познатите от историята религиозни модели, даващи смисъл и опора на човешкия живот, макар и с цената на неизбежните, но пък хитроумно сведени до минимум жертви? А има ли изобщо „Еднополюсният свят” някаква алтернатива? И трябва ли да бъдат задавани абсурдните въпроси за смисъла на живота и бъдещето на човечеството в модерния екзистенциален свят, отдавна опитващ се да изкорени дори и мисълта за Бога, при това с „откриването” на всевъзможни „доказателства” за родството между човека и скота? А защо толкова лесно бе разрушена, отречена, отхвърлена и пратена на бунището на забравата опората на „Социалистическия лагер” в епохата на „Желязната завеса” – претендиращият за единствено вярната научност диалектически материализъм, марксизмът – ленинизъм, а религиозното съзнание – при всички опити да бъде превъзмогнато, не само остава някак си неизкоренимо, но и отново се превръща в ценност сама по себе си, в името на която разграничаването на човешките общности се задълбочава?

Модерни екзистенциални въпроси...