Из съвременната  българска емигрантска литература

Завърших 2025 и започнах 2026 година с четене на книги от съвременни български автори. Една от тези прочетени книги беше и “Гърлото на зимата” от Мая Вуковска.

Сюжетът на книгата е свързан с описание на житие-битието на главния герой Микаел Окерфелд – представен като човек с неясна професия, с незавършено образование, с непостоянен семеен статус, с динамично променящо се материално положение, лесно преминаващ границите между нормалност, жертва и злодей, но пък обичащ качественото уиски, красивите жени и експериментите в секса, чудесните си деца, леката дрога, лесните пари, хубавата музика, скъпите коли и пътуванията, дребните мошеничества и бягството от възмездието на закона…

Англоезичните имена и на останалите герои, както и използваните англоезични названия на градове, улици, барове, планини, летища… създават усещането за глобалистичен декор, върху който се развива действието, а описаните взаимоотношения между героите, изразяващи се в хлабави приятелства и чести предателства, потискана любов и перманентни изневери – просто заради самия секс и то в качеството му на елементарно физическо упражнение, неистови стремления да “прецакат” другите и да грабнат печалбата – била тя парична или в натура, постоянните дребни престъпления от рода на старото наше кокошкарство, желанието да избягат от себе си…, лишават героите и самата фабула от каквито и да са релевантни опори – били те личностни или социални. Героите биха могли да бъдат представители на всеки “цивилизован” народ, да обитават всяка “цивилизована” страна, да принадлежат към всяко “цивилизовано” съсловие. А действието да се развива навсякъде.

Авторката е използвала изказ на своя главен герой Микаел Окерфелд в първо лице, единствено число и макар, че този творчески похват е често използван от пишещи жени-феминистки, проектиран върху обрисуваните глобалистични дадености, създава твърде абсурден образ на днешния мъж от гледището на днешната жена. И не защото е представен най-вече като любител на секса и сексуалните перверзии и истински неудачник от жена, която няма как да пише това, ако няма необходимия огромен опит с подобни мъже, а понеже посоченият единствено възможен път за спасение е бягството – от жена към жена, от приятел към приятел, от град към град – чак до родината на Дядо Коледа – необитаемата Лапландия…

С други думи – напълно безсмисления и безцелен житейски път на емигранта – поне в днешната глобална епоха.

Твърде интересен е и използваният език – наситен с толкова вулгаризми, че няма как да не впечатли и немалкото  любители на подобни изрази и думички измежду многото съвременни български писатели и непрекъснато оредяващите техни читатели.

Но какво да се прави?

Глобализация. Унисексуално време. Премахване на всяка граница между половете – в това число “изравняване” на жените с мъжете и като ползвано речниково богатство от цинизми и всякакви други, ако не напълно отричани, то поне отчасти игнорирани глупости от отдавна позабравената “класическа” литература.

Изобщо: Най-хубавото е, че подрастващите генерации не четат книги, (а и еманципираните жени нямат собствени деца, които да възпитават).

*******

От направената справка във виртуалността узнах, че Мая Вуковска е пояснила във фейсбук, че живее в Копенхаген, и че е автор и на други книги, че поддържа личен блог, че се страхува от вудумагии, че съдът я е възстановил на работа като главен асистент по английски език в ЮЗУ Благоевград…

Спрях до тук.

*******

Замислих се върху естеството на съвременната българска емигрантска литература. Чел съм книги и какви ли не текстове на много нейни представители. Тръгнали да търсят своето място в света и най-вече – себе си, и почти винаги – губещи се незнайно къде, загубили и самите себе си, но пък възвеличаващи чужденците и чуждите страни, и всячески презиращи и принизяващи своите етнически сънародници и изоставената си родина. И кътащи изцапани пари с фекалии на доглеждани възрастни хора, животинска тор, кал от къртовски труд по чужди градини и ниви, бетон и човешки отпадъци, но щедро даващи припечеленото за да издадат книгата на своя живот – не “там”, където и без това никой нито би я прочел, нито би я разбрал дори и, ако е написана или преведена на чуждия език, а тук от където е изтръгната душата им – дори и ако пак никой нито я прочете, нито я разбере.

Емигрантските прозаици и поети обаче не обичат да пишат за своите несгоди – оставили са това на списвачи като Мартин Кабровски, които обичат да се ровят из човешката мърсотия по изкарване на препитанието. Повечето предпочитат да възпяват любовта, парите, секса, пътуванията, лукса, чуждоземната аристокрация. Някои – с необходимите за достоверността цинизми.

Безспорно в сегашното българско книгоиздаване съществува и едно твърде интересно направление – съвременна българска емигрантска литература. Неговите представители са се специализирали във вземането на пари от пишещи български емигранти за издаване на книга без никакви други ангажименти – нито за последващо разпространение, нито за намиране на някакви допирни точки с евентуални читатели.

И без това никой не чете.