Едно много интересно мнение за новелата “Плагиатът”

Прочетох новелата "Плагиатът" от Георги Хаджийски с усещането за реално връщане назад във времето на социализма с всичките му  "екстри".

Преплитането на няколко сюжетни линии от различни епохи прави тази белетристична творба увлекателно и исторически достоверно четиво.

Авторът, с типичния си лаконичен, но изразителен стил на писане, води читателя през лабиринта на  амбициите, неотговарящи на способностите на определени човешки индивиди; на мерзостта в изобилие, която блика от всяка постъпка; на самомнението, граничещо с лудостта на шизофреника...

Докато четях за Михаил Буков, Борис Буков, Пенко Манолов, Харалампи Плужека, Гошко Павлов и тяхното обкръжение, сивотата на деянията им ме навяваше на мисълта за студ, лед и вечна зима. Вероятно и художникът на корицата, чието име не видях изписано в служебното каре, е изпитал същото, избирайки на фона на стерилна белота,  контрастираща с графична рисунка и черен шрифт на заглавието, да провокира любопитството на читателя, за да разгърне книгата и сам да разбере къде в паяжината на черно-бялата обложка се крие  плетачът й.

Писателят Георги Хаджийски е автор със забележително и многолико откъм жанрово многообразие творчество. За пореден път той приятно ме изненада. Макар че думата "изненада" не е особено точна за творец като Хаджийски, отдавна утвърдил се на полето на съвременната българска проза. Затова веднага заменям думата "изненада" с израза: зарадва ме и се надявам, че и други верни читатели ще се сдобият с новелата "Плагиатът", за да й се насладят, но не само на нея, а и на всички следващи книги на автора й. С пожеланието да бъдат все така увлекателни и реалистично разкриващи бъркотията в съвременния свят, обременен от миналото си, както и хаоса в съзнанието на човеците, забравили Десетте Божи заповеди.

Весела Лулова Цалова