11 декември - денят на планините



На днешния 11 декември, международен ден на планините, се сетих за един твърде интересен фейсбук постинг, който беше посветен на тържество по случай историята на планинарството в България, и разбира се - и неговият център - нашият край. Постингът съдържаше снимки и поясняващ текст, които сами по себе си не биха били особено интересни, ако …  

*******

Преди време с мои познати бяхме поседнали някъде из дебрите на Рила, а аз мерех кръвната захар за да не ги уплаша с хипоглекимия… И както обикновено в планина, говорехме за планини, спорт, планинари … и медиатори - хора, които някак си успяват да направят така, че хората с тях да почувстват по по-особен начин душата на планината.  Румен беше емигрирал във Франция още през 80-те години на ХХ век и животът му беше преминал във Френските Алпи. Разказваше за една високо издигната приказно красива алпийска долина, където през зимата хора от цяла Западна Европа отивали, изкачвали се по пътеката, намирали своето тайно място и се отдавали на “бялата смърт.” Говореше и за безнадеждните опити такива хора да бъдат спасявани от планинари - личности с невероятен дух и завидна физическа кондиция на истински спортисти, поддържана до дълбока старост.   

*******

Замислих се за спортния дух и начина, по който отделните спортове моделират човешкото тяло, както и за облика на плътта, който изграждат самото планинарство, а и алпинизмът - сухо, стегнато, релефно, максимално олекотено, някак си безплътно тяло, съдържащо сякаш само кости, сухожилия, малко мускули и разбира се - най-вече дух. И се сетих за тази случка, когато видях публикуваните снимки, отразяващи събитието, на които - дали защото фотографите са били твърде неопитни, или не са познавали облика на планинарите, или пък поради личностните качества на присъстващите, или пък незнайно защо, запаматените във времето образи бяха на люде, чиито тела носеха типичните белези на хедонизма - с добре изразено наднормено тегло, както казват в Ориента - все шкембелии, с други думи - подходящи да увековечат паметно събитие, свързано не толкова с планинарството и алпинизма, а примерно - със сумото.  

*******

Та тогава, из дебрите на Рила, реших да се избъзикам с Румен и го попитах дали според него аз съм спортист. Той се позамисли за миг и каза: “Не.” Хванах се в подхват на едно стъбло на близкия смърч направих двадесетина набирания, клонът изпука и се счупи под напора на моите около осемдесет и пет килограма, аз го хвърлих, изправих се на стойка на ръце и направих няколко спускания и издигания. “Това, че си тренирал гимнастика не те прави спортист за мен. - каза той. - Така, както Хемингуей признава за спорт само коридата, а Ремарк - автомобилизма, за мен спорт е само алпинизмът. Може да можеш да правиш и по сто набирания, но да се вцепениш на въжето и да не можеш да помръднеш дори, защото катеренето освен мускули, изисква и отношение към скалата, към планината, към небето, към самото движение - то е единство на информация, естетика, педагогика.”  

*******

С оглед всичко написано до тук се зачудих каква би била поуката от цялото това писание? Безспорно тя би могла да бъде формулирана горе-долу в следния хипотетичен вид: “Ако приемем, че един постинг във фейсбук сам по себе си е единство на информация, естетика, педагогика, то тогава при условие, че отразява планинарството и алпинизма, в него трябва да преобладава присъщият архетип на планинаря и алпиниста - и всичко друго трябва да бъде в неговата сянка, защото другото е просто друго - колкото и масивно да е то.”

*******

^{На снимката - истинска зима - със сняг, студ и интернет до хижа "Мальовица" в Рила}