Тези вечни наши разделни времена











Напоследък доста чета (и понякога пиша за) съвременна българска литература, сътворявана главно от мои виртуални и/или реални приятели и с оглед обстоятелството, че всеки човек предпочита възхвалите пред дори и “съзидателната” критика, твърде често се получава така, че бивам “присъединяван” не само към съответните общности на “отприятелените”, но дори и към пратените във виртуалното небитие - т.е. към “блокираните”, което всъщност няма абсолютно никакво значение, поради естеството на необоримия факт, че човек не може да се измъкне от същността си - даже и в мрачните дебри на дигиталния свят той си остава същият - лъжливият си лъже, критикарят си критикува, търсещият истината си я търси…

*******

След смъртта на писателя Антон Дончев отново пламнаха и бурно се разгоряха остри епистоларни дискусии във виртуалността, която все още е (относително) пощадена от оковите на модерната цензура, като същината на споровете се свежда главно до това дали той е “добър” или “лош” писател. И както винаги - обикновено най-дейни участници в споровете са не лицата, които обичат да четат, а онези, които обичат да си пишат - преимуществено - глупости. И с (реален) риск да се присъединя с тези епистоларности към тяхната огромна група, ще си позволя да изразя мнение (и) по тази твърде щекотлива тема и аз - иначе не бих бил себе си, (изгубвайки (noне някои от) опорите на своята идентичност.)
И понеже безспорно пазарът на една такава деликатна стока като епистоларната продукция не може да бъде в никакъв случай (надежден) критерий за успеха на един писател - творец на свързани думи, се позамислих какво е онова нещо, което в крайна сметка прави писателя писател?

*******

Антон Дончев се превърна в националноизвестен български писател някъде през 80-те години на ХХ век, със своя роман “Време разделно”, написан и издаден още през 60-те години на същия век, но получил своя “звезден миг” благодарение на абсурдния “Възродителен процес”, когато българската комунистическа партия и доминираната от нея държава “впрегнаха” невероятен социален ресурс за да докажат, че турските общности в България всъщност са съставени от представители на етнически българи - по онова време висококвалифицирани учени от всички научни области работеха по тези проблеми - медици и генетици твърдяха, че по своите генотипи живеещите в България турци са твърде близки с етническите българи; в сферата на нозологията - че присъщите болести на българите са присъщи и на българските турци; историци изписваха безброй страници за кървавото завладяване на трите средновековни български царства от османските турци и жестокостите на петвековното турско робство; етнолози и етнографи събираха всевъзможни доказателства за насилственото помохамеданчване на цели български области; поетите пишеха хвалебствени героични оди за славни борци срещу турското робство, а писатели - разкази, повести и романи с антитурскоробски сюжети; политикономисти и макросоциолози - марксисти рисуваха примамливи вербални картини на онова далечно и несбъднато прекрасно и жадувано комунистическо време, когато държавите и нациите трябваше да изчезнат веднъж и завинаги, и да настъпи епохата на всеобщото безкласово равенство, братство и свобода; дори и кулинари доказваха, че в България и турци, и българи ядат едни и същи гозби…
И благодарение на духа на това абсурдно време, романът “Време разделно” се превърна в символ на своето време - и беше преиздаден в типичния за епохата няколкостотин хиляден тираж, както и филмиран, сюжетът му за жестокото насилствено помохамеданчване на българи в Родопите - общоизвестен, а авторът Антон Дончев - в български литературен класик още приживе.

*******

Ако приемем, че по своята дълбока същност смисълът на мисленето е изборът от мислещия човек на поне една измежду две от извечните възможности пред битието - а именно - животът или смъртта, то тогава няма как да не се съгласим, че колкото по-съвършена е самата мисловна дейност, толкова по-ярко, по-ясно и по-точно ще бъде и осъзнаването, че за него - мислещия човек, всяко време - дори и в крайната му форма на миг, е своего рода “време разделно.” Ето защо, когато един осъзнат човек е избрал живота пред смъртта, не трябва да бъде упрекван, че се е възползвал най-пълноценно от резултатите от своя избор - или - просто, че си е позволил да стане това, което е, и не е онова, което не е.

*******

В днешното “време разделно”, когато безчет списватели така жално реват, че “мишката е изпапкала книжката”, че всички пишат, а никой не чете, че техните гениални произведения си стоят из разни складове и рафтове без никой да ги поглежда дори, пак има успели писатели - издали книги в завидни за днешното време тиражи, като понякога се завихрят грандиозни опашки от стремящи се да се домогнат до тях почитатели. И трябва ли да бъдем изненадани, че техният успех в днешното абсурдно “време разделно” се дължи главно на особеностите на самото виртуално “време разделно”, обитателите на което предпочитат в информационните дигитални лавини простичките, ясни думи; кратките, лесно разбираеми изречения; късичките, нагледни повествователни форми; образът пред словото?

*******

Що се отнася до “нашите гениални произведения, (които) си стоят из разни складове и рафтове без никой да ги поглежда дори” - те са точно там, защото са такива каквито са и затова не са такива каквито не са - а именно - написани с простички, ясни думи; с кратки, лесно разбираеми изречения; с късички, нагледни повествователни форми; съдържащи ярки образи, а не абстрактно, скучно словото…

Харесвам книгите на Антон Дончев. Не само "Време разделно". И още повече харесвам умението му да пише, без да морализира избора и поведението на героите си. Читателите остават свободни да решат кого и какво одобряват.
За радост, има още четящи хора. Наистина четящи, обичащи книгите повече от прожекторите и звука на собствения си глас. А пишещите... Само времето ще ги отсее.
Поздрави!

Благодаря.
Да, безспорно все още има четящи хора, а времето ще отсее пишещите.

Здравей, Георги. От 8-те книги на Антон Дончев съм чел 5. Време разделно си остава неговата класика, която се свързва с името му при споменаване като асоциация. Тъй като наскоро е починал е добре да има повече за него, а досега не съм срещнал нищо из медиите. Сега има длечна асоциация към "Време разделно", тъй като хората се скараха и разделиха дали трябва да се окаже военна помощ за Украйна или не.
Поздрави!

Здравей, Иване. Във фейсбук се разгоряха много дискусии за творчеството на Антон Дончев след неговата смърт. И както винаги - най-дейни участници се оказаха хора, които не са чели нищо от него. Затова направих и този постинг.