Преди няколко години, след като проведохме съответния разговор за миналото, настоящето и бъдещето на селото и с оглед необходимостта от изготвяне на една модерна форма за негова презентация, с тогавашния кмет решихме да издадем книга, посветена на селото. Той пое ангажимента да осигури необходимото финансиране, а аз – като човек, вече издал една книга (макар и в съавторство), а и писал за разни централни и общински издания – да събера, систематизирам и подредя в естетически и логически издържан вид наличната информация.

Като първа стъпка – с оглед уточняване на размера на необходимата сума, след близо едноседмично координиране на действията, отидохме при най-успелия и известен човек от село, в чиято богата трудова биография наред с всичко друго имаше и немалък опит от издаването на местни и централни вестници и дори виртуални сайтове. И понеже съобщената сума в хода на разговора беше близо седем пъти по-висока от сумата, която вече беше заплатена за издаването на моята книга, просто  показах една бройка от нея и съобщих цената за нейното издаване. След което разбира се бе пояснено, че сумата не била окончателна и всичко зависело от информацията, която ще бъде предложена за публикуване.

Така започнах да работя по този епистоларен проект.

Първоначално потърсих информация в специализираната енциклопедична литература, после прегледах немалко научни географски и исторически томове, както и достъпните ми документи...

Продължих с огромното количество местни краеведски трудове, в които повече или по-малко образовани, грамотни, талантливи и интелигентни жители на общинския център, а и представители на други населени места, се бяха опитали да пресъздадат повече или по-малко достоверна картина на неговото място в нашата история и в които, ако случайно се споменаваше по нещо за включените села в общината, по един твърде уникален начин би могъл да бъде проследен траен психосоциален комплексарски подход за принизяване и подценяване на всичко, отнасящо се до думичката „село”. Безспорен факт бе обаче, че най-голямата по обем и може би интересна като съдържание книга за този град беше написана от човек, който макар и не само да не беше от него и да нямаше нищо общо с местните психосоциални дадености, съзнателно или подсъзнателно и то някак си в духа на достигаща чак до крайно плагиатство традиция, бе пресъздал (по всяка вероятност опирайки се на стила на по-старите издания) същото абсурдно отношение към включените в общината села.

Прочетох и анализирах и достъпните ми книги, написани и издадени и за околните села. Познавах някои от техните автори лично – бивши мои учители, които изтръгнати по стечение на житейските обстоятелства от своите корени и потопени в битието на една изключително враждебна към всичко селско градска среда, бяха пресъздали с огромна носталгия чистотата на своите детски спомени за изгубения завинаги български традиционен начин на живот... В тези чудесни книги се чувстваше и богатството на българския език от владеещи го почти до съвършенство истински наши селски даскали – от онези, възрожденските, които успяха да създадат такава България, че нашите политици вече близо век и половина така и не успяват да разрушат; и невероятно умение за оценка и достоверно пресъздаване на историческия факт; и психологически усет за докосване до душевността на обикновените необикновени „прости” селяни; и най-вече – тежка, тягостна, макар и несъзнателно предадена мъка по смазването и безвъзвратното унищожаване на българското село и всичко живо в него. Да, това бяха от малкото книги, които си заслужаваха четенето, но пък и в тях информацията за моя изследователски обект бе изключително оскъдна...

Когато разбраха с какво съм се захванал започнаха да ме търсят и хора от самото село. И именно те ми предоставиха произведенията на цели четири опита преди моя да бъде написана и издадена книга за селото. Първият беше ръкопис на грамотен местен човек, който през 60-те години на ХХ век бе изписал почти цяла тетрадка, пресъздавайки достъпните му сведения за миналото на селото. Вторият бе датиран от 80-те години на ХХ век и включваше около 20-ина листа формат А4, изписани на (навярно развалена) пишеща машина от учител по история от съседното село, (защото отколе учениците от моето, което описвах, учеха в града.) Третият бе хронологична справка за някои от тукашните родове, изготвена от местната библиотекарка. Четвъртият – таблично представено уникално родословно дърво на жителите на селото, направено от бивш учител в електротехникума.

Продължих с посещение и заснемане на природните и исторически забележителности, както и с анализ на съответните топоними.

Накрая реших да посетя (и посетих) и местния музей в града. И както можеше да се очаква оказа се, че нямало почти никаква информация за интересуващото ме село. Понеже познавах директорката (бивша учителка), а и уредничката – авторка на локални етнографски трудове, издадени с щедро спонсорство от общината, ми обясниха, че щели да направят справка в някаква вече преведена, но все още не издадена хроника на богат еврейски род и да ми я предоставят. Когато отидох в уреченото време ми показаха папка с ксерокопирани страници формат А4 на изписан на пишеща машина превод на съответния исторически извор. На две от страниците, с по едно изречение, се споменаваше името на селото – че тогава и тогава, когато някакъв си турски валия идвал в града, най-богатият човек в него – авторът на хрониката, го водел в своята вила, находяща се в интересуващото ме село. Попитах дали може да ксерокопирам тези две ксерокопия на страници – оказа се, че нямало ксерокс, а и нищо от музея не можело да се изнася извън него. Тогава попитах дали може да ги снимам с камерата на мобилния телефон – все пак беше началото на ХХІ век – и това не можело, можело само да ги препиша. Така имах удоволствието да се докосна и до достигащия до налудност абсурд...

В крайна сметка се получи книга от около 120 страници с 32 цветни фотографии. И тръгнах да търся най-ниската оферта по разните столични и местни издателства и печатници...

Междувременно местният електорат избра друг кмет на селото, който в никакъв случай не би могъл да бъде причислен към любителите на епистоларността и в тази си битийност просто похарчи събраните от предшественика си пари за издаването на книгата за други нужди.

Аз, разбира се, понеже бях вложил немалко време и енергия в изготвянето на тази книга, потърсих помощта на местния бизнес елит – ефектът се оказа нулев. Написах и молба за спонсорство до общината – със същия резултат. А когато разбрах, че към министерството на културата има отворена процедура за подкрепа на издаването на български книги, успях да убедя чорбаджията на издателството, който бе предложил най-ниска цена за издаването на книгата, че си заслужава и изготвих съответния проект. Когато мина процедурата по оценка на проектните предложения, разглеждайки одобрените заглавия, просто имах възможността да се убедя във валидността на онова твърде интересно социално явление, което е дефинирано от латиноамериканеца Паулу Коелю като „банка за приятелски услуги” и е напълно аналогично с въведения в употреба от Ахмед Доган термин „приятелски обръчи от фирми”. С други думи – същото нещо, което онзи наш истински голям интелектуалец още в средата на миналия век бе оприличил с живеещите гнусни червеи в стерилната среда на буркана в лабораторията и подхранващи се от собствените си фекални продукти...