Виртуални епистоларни миниатюри

(Или кратки съвременни български приказки)

Писателят и неговият блян по изчезналата Калиманица

Когато слезе от автомобила и усети термалния шок от смяната на уютната топлина от климатика с докосналите го сякаш парещи ледени кристалчета на студения планински въздух, а погледът му се плъзна по залепения пореден некролог върху електрическия стълб, отбелязващ смъртта на поредния човек от селото, в съзнанието му се появиха някакви неясни асоциации с абсурдни сюжети от Радичковото творчество. И макар, че обикновено го причисляваха, (дори и без да му  търсят мнението), към онази социална общност, която формираше типичните почитатели на това творчество, всъщност - и при все, че и обичаше да го цитира, беше чел само няколко негови разказа.

А нахлулите в съзнанието мисли по аналогии продължиха да се сгъстяват и избистрят, когато из зад ъгъла на дувара изскочи кметицата на селото, която след последните законодателни промени вече дори не заемаше властовия пост  по силата на народния вот, отразяващ съответното по-голямо (или по-малко) количество електорална обич, а беше просто назначена за кметски наместник от някакви неясни сили и субекти в общината, но пък така, за пореден път доказвайки  адаптивността на местната власт към променящите се нормативни дадености в интегрираната в Европейския съюз държава...

- Добър ден и добре дошъл. - започна наместничката, а в неговото съзнание нахлуха безброй догадки за възможните мотиви, скътани зад прелюбезното посрещане. - Нали знаеш, че следващата неделя е съборът? - продължи тя. - Ако може да пуснеш обяви във вестниците. А и да напишеш нещо - за селото де, че от тая криза никой вече не идва...

В миг мислите му се впуснаха към идеята с подходящ за случая саркастичен тон да й подхвърли нещо увочливо от рода на: "ето, видя ли, че и ти опря до мен, а помниш ли когато...", защото с чиста съвест би могъл да се постави в ролята на жертва на предългото й многомандатно кметуване, по време на което бе реализирано и абсурдното управленско решение за изграждане на никому ненужната в умиращото село нова улица, която обаче бе свързана с отчуждаване на над една четвърт от парцела му, ведно със саморъчно направената малка спортна площадка, състояща от висилка, успоредка и бетонирана лежанка, но пък веднага побърза да отклони тези негативни помисли, ако не за друго, то поне защото дори и тъдява бяха чували за неговите литературни опити, голяма част от които бяха насочени към стимулиране на духовното израстване – нещо, абсолютно несъвместимо с подобни, макар и твърде примамливи психични нагласи... Затова само изрече неутралното: "ще се опитам да направя нещо", и насочи култивирания си в логично мислене разум към търсене на възможности за изпълнение на поетото обещание.

Докато седеше пред горящия жив огън в старата печка на малкото дървено столче – стоящо си тук още от времето, когато неговата баба му разказваше онези незабравими народни приказки, чийто дух бе оставил много по-трайна диря в съзнанието както от четените му по онова време от неговата майка подбрани приказки от световната класика, така и от всичко друго прочетено до момента, което всъщност не беше никак малко, лениво обмисляше различни вариации за написването на някоя и друга страница по предложената тема... Можеше да отиде в гостната на горния етаж, където сред многото книги от събираната няколко поколения семейна библиотека, на огромната дъбова маса до прозореца бе дислоцирал стария си настолен компютър, но обсебен от приятния мързел, просто нямаше желание да прави каквото и да е, което би го откъснало от създалия се уют... Разбира се, би могъл да намери и пише и с химикал и лист, обаче вече и не помнеше откога не го беше правил, а и хич не му се искаше повторно да си губи времето с набирането на текст, бил той написан дори и от самия него. Твърде неприемлива му се стори и алтернативата да отложи сътворяването на писанието, защото съществуваше и немалкият, при това реален риск просто да изпусне вълната на незнайно как появяващия се творчески прилив, както се беше случвало многократно.

И така, отдаден в съзерцание на загадъчната игра на светлината, образуваща се от отраженията на парите от врящата вода в котела върху бялата варосана стена, извади смартфона си и започна сглобяването на съответния епистоларен продукт по онзи абсурден начин чрез натискане на миниатюрните буквички от клавиатурата и подбор на изскачащите автоматично думи от текстовия редактор, който бива използван само за есемеси.

Било заради новостта на тази  дейност, било защото остави съзнанието му да бъде обсебено от спомени за отминали събития и житейски съдби, а може би поради концентрацията на вниманието, или пък под влиянието на незнайно как обхваналия го творчески подем, прелюбопитната игра със словото продължи чак до никоя доба.

В крайна сметка се получи една сносна статия, чието съдържание бе насочено към обличане в слово на онази мистична, чисто човешка форма на стремежа към безсмъртие, в която оказалият се в битността на творец индивид използва сътворената незнайно как магия на думите, за да се опита да пренесе отвъд преходността на изплъзващото се мигновение онези повече или по-малко удачно отразени с нея вечни истини - нещо, което е в състояние да придаде нужната опора на дори и най-болезнено осъзнавания и обгърнат в страдания живот.

В нея се разказваше за последното голямо поколение творци, родени и отрасли в приказно хубавите в своята виталност пръснати по българските земи едновремешни селца, (като неговото), които комунистическата  модернизация успя да  превърне в руини, но пък споменът за които бе идилично пренесен и пресъздаден в безчет творби на същите автори. Творби, в които се чувстваше и подтиснатата в душата болка от откъсването от животворящата връзка с народни корени, и прикритото унижение от подценяването и принизяването на всичко произхождащо от българското село от страна на избиващи комплекси от обременените си души жестокосърдечни радетели на безкомпромисното налагане на бездушната, студена, северна, но пък смятана за най-висша съветска градска култура, и тайният блян по онова останало в спомените от детството хубаво нещо, което, ако би било се случило, не би го имало другото...

Когато тръгна реши да се отбие до кметството за да покаже текста на поръчалата го наместничка и въпреки, че може би под въздействието онова никога не слушано интуитивно предчувствие да му се прииска да го изпрати като прикрепен файл на потенциалните издатели, отложи това си намерение, за да може след като го прехвърли с блутута на лаптопа да огледа текста и на екран, а при необходимост да нанесе нужните поправки и го пусне едва тогава по предназначение на имейла на някой от вестниците, с които работеше.

Завари я да реди пасианс на служебния компютър, което я стресна и накара да подхвърли сконфузното:

- Аз... Само се уча.

А той този път не се въздържа и с възможно най-сериозен тон каза:

- Гроб съм, каквото съм видял - тук ще си остане. - което пък я накара почти да се разтрепери...

За да разсее страховете й побърза да разясни целта на своето посещение и след като надълго и нашироко указва как се придвижва текста по дисплея, й подаде джиесема. Твърде скоро, почти веднага, тя го повика:

- Я виж, че нещо май изчезнаха думите. - и му подаде чудото на технологиите, а той просто се увери, че текстът е изтрит.
                 Не каза нищо. Тръгна си. Случилото се не бе чак толкова фатално - все пак още горе-долу помнеше за какво беше писал. Знаеше, че ще възстанови статията. Тя, разбира се, можеше да стане по-лоша, защото нямаше да го има вдъхновението. Би могла обаче и да бъде по-добра - плод на по-отлежала и изчистена от емоции избистрена мисъл, а и издържана в много по-фин естетически смисъл... Но при всички случаи нямаше да бъде същата.