Има картини, които променят… настроението и то – макар и вече твърде рядко – в положителния спектър... 🙂

Като виртуалното изображение на тази, която безспорно ме “принуди” да се усмихна, защото ми припомни онова отдавна отминало време,

когато зимите бяха “истински” зими, а не закъснели есени или подранили пролети – бяха си зими и със сняг, и със студ, но пък без сковаващата човешките души хлад;

когато по Коледа прасетата, отглеждани цяла година с много любов от баби, дядовци и родители, трябваше да плащат макар и с огромна неохота и неистови жални вопли за целогодишните ласки и обич, изобщо – за безгрижното си битуване с единственото ценно нещо, което имаха – вкусното си месо, което така обичахме да си хапваме, вместо да се самоизяждаме по между си;

когато къщите бяха истински домове, приютили цели родове, а не празни и мъртви рушащи се сгради;

когато съседите винаги и във всичко си помагаха – при това с радост и себеотрицание, без изобщо и да им хрумва да се мразят за щяло и за нещяло и да злословят помежду си;

когато дори и вярата, макар и приемана с усмивка, даваше упование и надежда за бъдещето…