За Фридрих Ницше е казано и писано немалко. Затова и всеки нов опит за представяне на някакъв епистоларен образ на неговата личност или идеите на творчеството му, просто няма как да не подтикне към търсене на отговор на въпроса: “Какво ново е споделено?”

Самата биография на Сю Прюдо, авторката на поредната биографuчна книга за Фридрих Ницше, озаглавена “Аз съм динамит. Животът на Ницше”, я представя като историк и публицист, носителка на редица престижни британски литературни награди. Какъв обаче е Ницше през нейното творческо умозрение? И какво различно е написала за него и идеите му?

На книгата с обем над 400 страници, авторката проследява живота на Ницше от раждането до смъртта, като творческият подход на сюжета е основан върху подредени в строг хронологичен ред глави, представящи преимуществено процеса на написването и издаването на някои от най-популярните му книги, както и кратки преразкази на техните идеи, така както са разбирани от нея, при това описани със сравнително прости и ясни, кратки изречения, което ги прави разбираеми за всички, а книгата – четивна. 

Сю Прюдо описва Ницше като блестящ, гениален интелект, който бива забелязан още в ранните си ученически години и което в крайна сметка е подобаващо оценено и позволява заемането на професорската титла по класическа филология в университета в Базел, без дори Ницше да се е дипломирал по надлежен ред. Що се отнася до преподавателската му кариера, според авторката на биографията, първоначално тя се е развивала много добре – лекциите му се радвали на голям интерес, а и заплатата била увеличавана, но само до момента на издаване на първата му книга – “Раждането на трагедията”, след което започва бърз и необратим срив, за което разбира се допринася и влошаващото се здравословно състояние на Ницше. И не само това… Съзнателно или подсъзнателно Прюдо е подчинила разсъжденията си на старите мъдрости, че “човек не може да служи на двама господари”, както и че “ако някой се опитва да седи на два стола, пада на земята”. Тя твърди, че чак до средата на 90-те години на XIX век не само, че и читателският интерес, и издателското търсене, а и продажбите на книгите на Ницше са нищожни, но и че за един продължителен период от време между 1884 и 1890 г., той финансира със собствени средства издаването на някои от станалите най-известни и продавани в последствие негови книги, в т.ч. и култовата “Тъй рече Заратустра”.

Твърде интересен е и погледът към фундаменталните идеи на Фридрих Ницше, върху които е изградена неговата философия – богоборството в битността му на тотално вербално отрицание на религия и  християнство, волята за власт като път към Свръхчовека и вечното възвръщане. 

Обобщено погледнато, изписаните и публикувани хиляди страници от знайни и незнайни изследователи на живота на Ницше и неговото творчество, се опитват да намерят отговор на въпроса: “кои са причините за опълчването му срещу идеята за Бога?”, в два основни аспекта: в духа на фройдистката концепция за Едиповия комплекс или в търсенето на някаква компенсаторна психична форма за отклоняване на съзнанието от постоянния сблъсък с жестоката болест. Сю Прюдо е вербализирала, макар и по свему, втората концепция. Според нея богоборството на Ницше е дори и не толкова психологичен феномен, колкото психосоциален – то е форма на философско търсене на мястото на човека в новия свят на науката, отричаща религиозния мироглед и опит за превъзмогване на абсурдите на присъщия ѝ дарвинизъм, опитващ се да издигне приспособимостта на скота като висша ценност. Затова и Ницше противопоставя култа към силата на бъдещия Свръхчовек както на приспособимостта на Дарвиновата маймуна, така и на религиозния морал на слабите. Прюдо споделя мнението, че и идеите на Ницше за вечното възвръщане са основани върху стремежа му да разбере естеството на периодичните пристъпи на болестта за да се опита да ги владее. Що се отнася до основната болест на Ницше, авторката не изразява категорично становище. Тя обаче показва сериозен скептицизъм по отношение на широко разпространената теза, че Ницше е бил сифилистик и доказва с факти, че не е възможно той да се е заразил с вируса на тази болест нито като студент, нито като санитар по време на Френско-Пруската война, а че е налице една типична сгрешена диагноза, просто защото първият известен за времето си психиатър, който го преглежда след тежкия психичен срив през 1889 г. е бил специалист именно по сифилиса. 

Твърде интересни в книгата са и мислите за жените в живота на Ницше. Може би под влияние на модерния феминизъм, а и на подсъзнателно желание за идентификация, Сю Прюдо проследява взаимоотношенията на Ницше със значимите дами в живота му без да прави осъдителни оценки, тръгвайки от най-ранните години – майка му, баба му и сестра му, преминава през мимолетните платонични контакти с една или друга представителка на нежния пол и стига до Лу Саломе, която действително успява да разбие сърцето му и навярно повлиява отключването на психичния срив. И ако изобщо има негативно оцветени текстове, те касаят единствено сестрата Елизабет Фьорстер - Ницше и то не за друго, а защото е спечелила по нечестен начин от славата на гениалността на своя брат, в т.ч. и с плагиатство. 

Типично по английски в книгата е анализирано влиянието на идеите на Ницше върху антисемитизма и националсоциализма в Германия, като е пояснено, че е налице целенасочено изкривяване, направено от Елизабет с оглед извличане на значителни печалби от спекулациите. 

Авторката е подбрала и някои от най-запомнящите се афоризми на Ницше.

При всички случаи книгата си заслужава да бъде прочетена, а и въпреки големия си обем, тя нито доскучава, нито омръзва.