Блогрол
1. За мен
2. Моят fb профил
3. Виртуална публицистична страница
4. Видеостраница
5. Фридрих Ницше, България
6. Ф. Ницше за красотата, творчеството и изкуството
7. Представата за душата
8. Карл Густав Юнг за душата
9. Доходи на населението - структура и видове
10. Социалната подкрепа при живот с диабета
11. За социалните дейности
12. Феноменът „български десен политик”
13. Сайтът на Драгушиново
14. Рабушът - няма измама
2. Моят fb профил
3. Виртуална публицистична страница
4. Видеостраница
5. Фридрих Ницше, България
6. Ф. Ницше за красотата, творчеството и изкуството
7. Представата за душата
8. Карл Густав Юнг за душата
9. Доходи на населението - структура и видове
10. Социалната подкрепа при живот с диабета
11. За социалните дейности
12. Феноменът „български десен политик”
13. Сайтът на Драгушиново
14. Рабушът - няма измама
Постинг
13.03.2019 23:09 -
За естеството на Погнусата
Автор: georgihadjiyski
Категория: Изкуство
Прочетен: 2249 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 14.03.2019 07:07
Прочетен: 2249 Коментари: 3 Гласове:
3
Последна промяна: 14.03.2019 07:07
За естеството на Погнусата
Жан-Пол Сартр, (21 юни 1905 г., Париж – 15 април 1980 г., Париж), е един от култовите представители на френската екзистенциална философия и екзистенциална литература. Получил блестящо образование, той е не само ерудиран преподавател, но и интелектуалец с ярка гражданска позиция и борец за социална справедливост. Поради съпричастността му към марксистките идеи, някои от неговите книги биваха превеждани и на български език, а екзистенциалните възгледи - жадно поглъщани от поколения мислещи българи. Една от тези книги е „Погнусата“, в която наред с абсурдната сюжетна линия, прави едно от най-поетичните описания на пристъпа на депресия: „Пристъпа си го бива: разтърсва ме от главата до петите. От един час го предусещах, но не исках да си призная. Сиренения вкус в устата ми. Самоукия дърдори и гласът му ромоли в ушите ми. Ала изобщо не знам за какво говори. Машинално кимам в знак на съгласие. Ръката ми е сгърчена около дръжката на десертния нож. Чувствам тъмната дървена дръжка. Ръката ми я стиска. Лично аз съм склонен да оставя ножа на мира: нима има смисъл непрекъснато да докосвам нещо? Вещите не са създадени да бъдат докосвани. По-добре е да се шмугваш между тях, да ги отбягваш доколкото е възможно. Понякога вземаш в ръка някоя, но си принуден бързо – бързо да я пуснеш. Ножът пада върху чинията. От шума беловласият господин се сепва и ме поглежда. Отново поемам ножа, притискам острието към масата и го огъвам. Това ли било Погнусата: сегашната заслепяваща очевидност! Колко си блъсках главата! Сега знам: съществувам – светът съществува – и аз знам, че светът съществува. Нищо повече. Ала ми е безразлично. Страшно е, че всичко ми е тъй безразлично: става ми страшно. Така е от знаменития ден, когато ми се прииска да мятам камъчета в морето. Щях да хвърля камъчето, погледнах го и тогава се започна: почувствах, че то съществува. Сетне последваха и други Погнуси; от време на време предметите някак започват да съществуват в ръката ми.“
Жан-Пол Сартр, (21 юни 1905 г., Париж – 15 април 1980 г., Париж), е един от култовите представители на френската екзистенциална философия и екзистенциална литература. Получил блестящо образование, той е не само ерудиран преподавател, но и интелектуалец с ярка гражданска позиция и борец за социална справедливост. Поради съпричастността му към марксистките идеи, някои от неговите книги биваха превеждани и на български език, а екзистенциалните възгледи - жадно поглъщани от поколения мислещи българи. Една от тези книги е „Погнусата“, в която наред с абсурдната сюжетна линия, прави едно от най-поетичните описания на пристъпа на депресия: „Пристъпа си го бива: разтърсва ме от главата до петите. От един час го предусещах, но не исках да си призная. Сиренения вкус в устата ми. Самоукия дърдори и гласът му ромоли в ушите ми. Ала изобщо не знам за какво говори. Машинално кимам в знак на съгласие. Ръката ми е сгърчена около дръжката на десертния нож. Чувствам тъмната дървена дръжка. Ръката ми я стиска. Лично аз съм склонен да оставя ножа на мира: нима има смисъл непрекъснато да докосвам нещо? Вещите не са създадени да бъдат докосвани. По-добре е да се шмугваш между тях, да ги отбягваш доколкото е възможно. Понякога вземаш в ръка някоя, но си принуден бързо – бързо да я пуснеш. Ножът пада върху чинията. От шума беловласият господин се сепва и ме поглежда. Отново поемам ножа, притискам острието към масата и го огъвам. Това ли било Погнусата: сегашната заслепяваща очевидност! Колко си блъсках главата! Сега знам: съществувам – светът съществува – и аз знам, че светът съществува. Нищо повече. Ала ми е безразлично. Страшно е, че всичко ми е тъй безразлично: става ми страшно. Така е от знаменития ден, когато ми се прииска да мятам камъчета в морето. Щях да хвърля камъчето, погледнах го и тогава се започна: почувствах, че то съществува. Сетне последваха и други Погнуси; от време на време предметите някак започват да съществуват в ръката ми.“
САРТР - ЛЕВИЧАРСКИЯ ЛЮБИЛ НЕГРИ БОКЛУК ?!
цитирайgermantiger написа:
САРТР - ЛЕВИЧАРСКИЯ ЛЮБИЛ НЕГРИ БОКЛУК ?!
Не ти допада французинът.
Много подходящ цитат за само и себе психоанализа на много хора, когато и психоаналитика им е вдигнал безпомощно ръце и ги е предоставил за забавление на психиатъра :-)))
Сред тях са тез‘ горки хора, които толкова са се вживели във „филията“ си към нещо, че всичко друго им е погнусно „фобно“ :-)))
цитирайСред тях са тез‘ горки хора, които толкова са се вживели във „филията“ си към нещо, че всичко друго им е погнусно „фобно“ :-)))
Търсене
За този блог
Гласове: 3368