Да пием – доволно

Някъде из виртуалността попаднах на тези стихове:

Да пием за богатите мъже.
За тъжните жени да пием също.
Те стискат във ръцете си въже.
Да имитират смях им е присъщо.
Да пием за привидната любов.
Тя също има чар, тъга и сила…
Дори за нея всеки е готов.
Жена за малко нежност би убила.
Да пием за страха, че сме сами.
Да пием за големите си грешки.
Грешим, но всяка грешка отстрани
изглежда като битка между пешки.
Царицата е някъде на бал,
а царят с друга страстно се целува…
Животът ни е само карнавал.
И в него пешките не съществуват!

Добромир Банев – „Да пием за богатите мъже…“

И се замислих… Дълбоко. Не, че стихотворението ми хареса, но просто обичам да мисля. Много. За пиянството на лирическия герой, чийто първообраз си битува някъде из съвременното българско общество. И си пие. Доволно. Знаейки, че никога няма да принадлежи към богатите мъже, той е приел ролята си на техен прислужник – сервитьор, адвокат, трубадур, шут или каквото и да е, но винаги в тяхното обкръжение и при все, че твърде често дълбоко в душата си роптае срещу тази фрапираща несправедливост, я има за неизменна даденост. И пие. Понякога в компанията на тъжни жени, които обичат да имитират смях и които обичат с привидна любов – може би защото са с него, а не с някой от онези, които биха ги накарали с парите си да живеят и се чувстват като царици, макар и знаейки пределно ясно, че са само пешки, но също така убедени, че лесно биха могли да получат ролята на царица върху шахматната дъска, наречена живот. Лирическият герой навярно знае също и това – или поне се досеща, но просто го е приел и примирил и с него – както със самите вечно тъжни жени, и с имитацията им на смях, и с привидната любов, защото ако случайно някъде има от „другите жени” – дори и малко по-истинските, те не са за него - ясно е, че не може да си ги позволи. Финансово. И пие. А големите грешки са част от неговия живот и страхът от самотата – неотменен спътник, но той е приел и това – така, както е приел чалгата, макар и да я хули непрекъснато; така, както е приел изкуствената карнавална красота на живота около него, която искрено презира; така както е приел мястото си на пешка, макар и вътрешно неистово да мечтае да бъде нещо друго.

Защото лирическият герой е примирен човек. Той е смазан. Той е лишен от надежда. За него няма дори и истинска любов. Както и бъдеще. И което е най-парадоксалното – той просто пие за онези, които са го довели до това състояние.

В хода на тези нерадостни размисли, се досетих за едно от най-ярките и въздействащи стихотворения за пиенето в нашата поезия:
 

А то не само е все още твърде актуално, но и показва едно коренно различно отношение на своя лирически герой към почти същите обществени и „чисто” междуличностни проблеми, можещо да бъде обобщено със словосъчетанието „абсолютна неприемливост”. И макар, че първообразите на този лирически герой с цената на кръвта и често – на живота си, създадоха днешния български свят, станаха не само излишни и ненужни в него, но и твърде ловко бяха потопени в забвението. За тях – в чиито ценности бяха възпитавани поколения българи, вече все по-рядко се пише, все по-рядко се говори, образите им почти не се споделят и във виртуалността. А тяхното тежко пиянство претърпя метаморфоза в доволното пиене, възпявано в модерната българска поезия.