Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.03.2018 18:33 - Непродължената тъжна приказка
Автор: georgihadjiyski Категория: Изкуство   
Прочетен: 1291 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 04.03.2018 18:33

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Непродължената тъжна приказка

 
Публикувано в:

image


Седях на неудобния фотьойл зад малка стъклена масичка в офиса на някаква институция, която съчетаваше в дейността си функции не само на издателство, но и на неправителствена организация, а и на абсурден окултен център за продажба на амулети и други декоративни предмети от рода на странни самурайски мечове и венециански ками... Чаках да дойде шефът й за да подпишем договора за издаване на книгата. И чаках дълго, много, много дълго, а шефът така и не идваше. Срещу мен неугледна, безлична, застаряваща секретарка, сякаш призвана да носи типичните белези на своята професия, имитираше някаква трудова дейност, почти скрита зад огромния монитор, какъвто никой що годе грамотен компютърно човек не би и погледнал, та камо ли да ползва. Зад полуотворената врата на стаята от ляво чувах гласа на по-възрастния и по-недружелюбен висок и мършав служител, който водеше почти ориенталски пазарлъци с някого по мобилния си телефон, а по-младият му възпълен колега с твърде странна прическа, каквато според модерните наши филми, картини, книги, фотографии, постинги, би трябвало да са носили прабългарите, на няколко пъти влиза при него, мъкнейки каталози с издания и цени.

Над мен тиктакаше евтиният пластмасов стенен часовник, климатикът тихо бръмчеше, ставаше все по-топло, а някакво тягостно, неприятно, незнайно как пръкнало се в подсъзнанието ми и дефинирано от съзнанието като негативно усещане се увеличаваше и увеличаваше… Бях чувал доста странни неща за членовете на тази организация – за принадлежност към потайни общности и финансиране на дейността й от неясни социални кръгове и навярно това, съчетано с абсурдния окултен, магически, езически стил на обзавеждане и цялостна обстановка, ми въздействаше толкова неприятно на мен – „непросветения“ натрапник. А и когато тръгнах сутринта от моето село, разположено високо в планината, там имаше близо един пръст скреж, а студеният въздух трептеше от хладна чистота – ето защо под любимото ми коженото яке бях облякъл и вълнен пуловер – нещо, за което вече жестоко се разкайвах, чувствайки стичането на топлите капчици пот по гърба си. Беше неприятно и ставаше все по-неприятно. Навярно затова, когато звънна телефонът и видях, че ми се обажда, почувствах направо истинско облекчение – не се познавахме лично, бяхме разменили приятелски регистрации в някаква социална мрежа, от където бях разбрал, че е фотогенична, красива млада дама, последваха обичайните лайкове, коментари и съобщения и се бяхме разбрали да се срещнем и на кафе, когато идвам в столицата и понеже обикновено когато идвах се опитвах да съчетавам много дейности, се бяхме уточнили да се видим този ден по някое време. С други думи – едно от онези типични виртуални запознанства, от които обикновено не произлиза нищо, но може и да стане всичко – каквото и да се крие в тези думи. Станах и докато говорихме излязох в коридора на етажа и така разбрах, че тя държи на думата си и срещата не се отлага.

Навярно виждайки, че съм се размърдал, високият служител ме причака до бюрото на секретарката, покани ме в неговия кабинет, показа ми луксозното издание на нашата история, една бройка от което струваше толкова, че с тези пари спокойно биха могли да се закупят достатъчно обикновени книги за да напълнят цяла читалищна библиотека, извади и други техни издания и щедро ми предложи да си купя каквото си избера на половин корична цена. Имах известна представа от тяхната издателска дейност – бяха се специализирали в издаването на книги, посветени на една твърде интересна теза за произхода на нашия народ зад която прозираха мъгливите въжделения на техните щедри и тайнствени дарители за ерозиране на православния християнски дух на нашия народ – ако изобщо след близо половин вековния комунистически атеизъм и последващия нихилизъм беше останало нещо от него в колективната българска душа, а в подкрепа тази абсурдна концепция бяха мобилизирани умствените усилия на продажни наши общоизвестни интелектуалци, чиито епистоларни откровения бяха облечени в луксозни и не чак до там луксозни, в интересни и не чак до там интересни, в популярни и не чак дотам популярни издания… Избрах две книги с минимални печатни дефекти и когато ги плащах, може би защото успя да види наличния ми окаян разполагаем паричен баланс или пък заради проявения от мен интерес, оня тип предложи да купя още някоя и друга книга на четвърт цена…

Изсмях се:

- Рожденият ми ден вече мина. – казах аз. – Благодаря. А и подаръкът на книги има смисъл само ако те бъдат прочетени. Какво стана с шефа? Ако такова да си тръгвам…

Служителят се обади по мобилния телефон и след кратък разговор каза, че шефът пътувал към офиса както и, че бил изпратил договора​ на служебния e-mail, след което помоли секретарката да го разпечата, а тя поясни, че вече два месеца нямали интернет, защото не бил платен… По-младият служител тръгна да търси място, където да разпечата договора.

- Намали сме авторския Ви хонорар от петдесет на тридесет броя, защото тиражът е малък. А и темата е доста специфична и пазарът неясен. – каза другият, а това изобщо не ме учуди, но въпреки това реших да изразя несъгласие – просто така – заради принципа:

- Не, че има особено значение, както и не бих искал в никакъв случай да се меся във вашата издателска дейност, - започнах аз, - но ви предоставих страхотни текстове по интересна и твърде актуална тема, за която почти не се пише и говори. Дори и намерих спонсори на изданието. Ако книгата бъде отпечатана в символичните триста бройки, продажбата на двеста от тях ще бъде моментално гарантирана – вече видяхте, че единият от спонсорите иска да я разпространи сред своите студенти, както и сред колегите си в университета и министерството – той го каза и на вас. Ако крайната корична цена е шест лева, а вие получите дори и само половината от приходите от продажбите​, което за вас ще бъде чиста печалба, това прави около  шестстотин лева. Като се прибавят и половината от продажбите на поне още четиридесет броя чрез търговските вериги на големите книжарници, се получава сума, която би стигнала не само за таксата за интернет…

- Писатели… - дълбокомислено промърмори служителят. – Само си пишат и искат да издават. Изобщо не ги интересува дали някой ще купи писанията им. Все пак Вие дойдохте при нас, нали?

- Да, безспорно. – казах аз. – Но да не забравяме, че аз дойдох при вас не само с писанията си, но и с парите си, а от вас се искаше само да посегнете и да ги вземете.

Напрежението се беше покачило достатъчно за да накара дори и секретарката да спре да трака по клавиатурата и да се вторачи в мен. Бях млъкнал за миг, а из съзнанието ми се втурнаха разни подходящи мисли как да продължа възникналия безсмислен, ненужен, абсурден спор. И тогава тя отново се обади. Излизала от работа и питаше къде да се срещнем. Посочих едно от обичайните места за подобни срещи, които си ползвах още от студентските години, а през това време дойдоха дългоочакваният шеф и служителят с незнайно къде разпечатания договор.

Шефът ме покани в кабинета си. И може би защото се чувстваше гузен за закъснението, се държеше доста по-дружелюбно. Похвали съдържанието​ и езика на книгата, извини се, че се наложило да намалеят бройките, предназначени за моя авторски хонорар, защото били тежки години за българското книгоиздаване, носталгично въздъхна за времето, когато можели да си позволяват да плащат истински хонорари на авторите и в изблик на приятелство дори ми подари книга, на която бе съавтор, при това с посвещение и дори без печатни дефекти, а после ми поднесе договора и ми подаде и пилотния единичен брой на книгата, която щяхме да издаваме.

Вече закъснявах. Взех договора и бързо го прочетох – те поемаха задължението да издадат книгата, а аз им предоставях авторските права и правото да продадат целия тираж с единична корична цена на книгата от 6 лева срещу авторски хонорар от 30 бройки от нея. Беше абсурдно – а на следващата година, когато си подавах данъчната декларация стана и направо идиотско – бях раздал на познати без да вземам пари 15 бройки от книгата; бях изпратил за библиотеките на трита университета, в които бях учил по 2 бройки, при това за моя сметка; бях дал макар и без желание 2 бройки на библиотеката, от която обикновено вземах книги; бях оставил на един познат книжар да продава 3 бройки и той ги продава близо година без да бъде купена нито една; бях разменил 2 бройки със стихосбирките на познати поетеси; на един семинар, на който бях лектор една учителка си купи 1 книга, но нямаше пари в момента, а после не я и видях, и имах 1 книга в личната си библиотека, а тази равносметка просто предизвика неистов смях сред данъчните служители… Подписах договора и си тръгнах, държейки в една ръка техните книги, а в другата – моята. За сетен път се бях уверил, че така наречената селска​ тарикатщина в никакъв случай не е запазена патентована марка само за нас – селяните – тя си се среща еднакво често сред всички социални съсловия, а аз отново я бях приел безкритично – може би защото винаги, когато поставената цел се постига изключително трудно, човек е склонен да прави всякакви компромиси…

Темата на моята книга бяха живеещите в модерното българско общество роми – и по-точно проблемите на тяхната дезинтеграция. Бях работил дълго време в институция, чиито контингент бяха техни представители и то по времето, когато рухването на социалистическата икономика и затварянето на стотици, хиляди заводи и селскостопански кооперации, ги изхвърли на улицата и така те станаха не само видими, но и създаващи проблеми. А и никой не знаеше нищо за тях. Събрах информация, правих социологически изследвания, участвах в изготвянето и реализирането на няколко проекта, написах поредица от статии, реших да издам и книга за тези общности, които не само нямаха писменост, но и малко се интересуваха от достиженията на модерната грамотност. И в крайна сметка държах тази книга в ръката си – с ярка, пъстра, открояваща се корица и сложно за четене и разбиране абстрактно съдържание.

На входа на кооперацията, в която се намираше офисът на издателството почти се сблъсках с един от членовете на висшето ръководство на партията, в която членувах – от онези студени, мрачни, бездушни академични типове, които се бяха набързо преквалифицирали от марксистко-ленински политикономисти в политически анализатори, социални психолози, апологети на екзистенциалната философия и дори – богослови, резервирано си кимнахме, а той погледна в ръката ми, в която държах книгата. В миг си помислих да му я подаря – просто така – за да прочете някой път, ако случайно има желание, време, възможност, интерес, онази част, в която се бях опитал с възможно най-големия епистоларен финес да иронизирам модерния екзистенциализъм, извеждайки съждения, че демографският възход на ромските общности се дължи на изповяданата от тях житейска философия на мига, но бързо отклоних тези помисли – точно пилотният авторски брой беше много по-ценен от подобни безсмислени дидактически експерименти.

Бях паркирал колата близо до министерството на финансите и се забързах към нея. В градинката срещнах самия финансов министър, с който бяхме приятели във фейсбук. Разминавахме се и той също погледна в ръцете ми – наистина е доста странно човек да тича из градските градинки с книги в двете си ръце. Когато погледите ни се срещнаха и усетих неговото подсъзнателно учудване в духа на „къде ли съм го виждал тоя”, помислих да му я дам – в книгата имаше и обстоен сравнителен финансов анализ на цената на различните видове социални политики, чиито бенефициенти бяха представители на ромските общности, а и никой що годе ценящ грамотността човек не би се незарадвал на подарък във вид на книга – дори и по тема, заобикаляна с презрително мълчание и от политици, и особено – от интелектуалци – а той беше и политик, и от малцината интелектуалци в нашата политика. А и по онова време безработицата беше продължила доста по-дълго от обичайното в живота ми и може би затова мозъкът ми се изпълни с разни нереалистични помисли за евентуално обезпечаване с някакво чиновническо постче в министерството – я като експерт –  анализатор, я като служител, който да си води една, единствена сметка или да следи прилагането на един, единствен член от някой закон чак до пенсиониране… Моментално усетих цялата възможна абсурдност на една подобна алтернатива срещу евентуалното притежание на пилотния брой на книгата.

Когато най-накрая се качих в колата и тръгнах, вече безнадеждно закъснявах. Много. Пределно ясно е, че да накараш една жена да чака на среща е твърде ясна предпоставка, че шансът да припламне искрицата на хубавото нещо, в която се спотайва тайнственият, загадъчен и непознаваем изконен човешки стремеж към безсмъртие, е ако не никакъв, то поне – нищожен, дори и когато предварително не си имал никакви очаквания. А когато попаднах и в задръстване се сетих и за прословутата сентенция на оня чуждоземен известен писател, че когато нещо хубаво трябва да ти се случи, всемирната душа се стреми всячески да ти помогне и то обикновено става лесно и бързо – лично аз обаче не бях чел нищо по-съвременно за противоположния случай, макар и обикновено да преживявах точно него – подобно на твърде любимите герои на античните трагедии, които устремени към своята съдба изобщо не обръщат внимание на ненатрапващите се, тихи, но ясни гласове на оракули и хора… Както и да е. Обясних й за задръстването и я помолих да не ме чака, но тя каза, да не се притеснявам. Красива жена, която държи на думата си заслужава ако не безсмъртие, то поне истинска любов, дори и когато просто няма как да не бъде несподелена…

И така, след доста време, навлязох в кръговото и я видях – стоеше в захладняващия следобеден ден на ъгъла на някаква страда, обгърната от градския смог, а почти в краката й седеше възрастна жена с кошница с цветя. Спрях почти до нея и бързо слязох с ясно осъзнатите терзания, че съм паркирал неправилно. Дали от дългото чакане, превръщащо момента на срещата в нещо уникално точно заради многото отдадено време; или може би поради пренесените очаквания от виртуалността в реалния свят; или пък поради незнайно как припламнали искрени симпатии, а може би – като подигравателна компенсация на натрупания гняв от изгубеното време, или просто незнайно защо, още щом ме видя тя се зарадва и ме прегърна и разцелува. Безспорно беше една от най-красивите жени, които бях срещал в живота си – висока, слаба и фина, с дълга искрящо черна коса и наситенокестеняви очи, а белотата на кожата й контрастираше с цвета на косата и дългото черно палто. В модерната виртуална епоха, в която немалка част от познанствата започват върху монитори и дисплеи, където обикновено всеки се опитва да представи себе си такъв какъвто би искал да бъде – дори и с използването на различни технологични прийоми за моделиране, често се случва така, че срещата на яве с появилото се от дебрите на виртуалността човешко същество поражда разочарование – че то не е толкова привлекателно, че не е толкова младо, че не е толкова богато, че не е толкова интелигентно, че не е толкова конформистко…, че не е това, което се представя, че е, и може би най-искрено би искало да бъде. В случая – поне на пръв поглед не беше така. И само ръката й – с която се здрависахме, остави усещането, че е малко по-голяма и малко по-груба, отколкото би могло да се очаква – ръка на работеща и изкарваща с нея прехраната си жена, но пък което, съотнесено с подобна външност, лесно можеща да осигури доста по-охолен и лек начин на живот, красноречиво говореше и за реални или въображаеми личностни качества…

- Изглеждате много по-добре, отколкото на снимките. – казах аз.

- Вие също. – усмихна се тя. – Нали бяхме на ти?

- Да, разбира се. Благодаря.

- Господине, господине, вземете й цветя! – рече цветарката от тротоари и почти набута в ръката ми букетче с ранни повехнали от студа полски минзухари.

Подадох й цветята и оставих щедър бакшиш, а тя ме целуна отново и ги поднесе към лицето си – и сякаш и аз почувствах миризмата им – на повехнали ранни минзухари, на влага и отлитаща зима…

Тръгнахме. Отбихме се в една от онези типични квартални сладкарници, в които обикновено се отбиват следобед жителите на квартала за да пият по кафе и да обсъдят преживявания и квартални новини. И аз й разказах за днешните си перипетии, а тя – за своя живот – за нерадостното си детство, свързано с ранна загуба на майка и повторен брак на баща й, за своето разбито семейство с бивш съпруг грубиян и пияница, за малката си дъщеря, за своята работа и колежки… И още докато говореше, някъде из глъбините на съзнанието ми изплува образът на онова малко момиче, запокитено нейде из дебрите на мразовития мрачен северен град, което трескаво припалва клечиците кибрит в отчаяни опити да стопли обгърнатите в жесток студ дребни душички на човеците около себе си. Както и моята остаряла детска мечта – да променя тази толкова тъжна приказка.

Беше отдавна… Толкова отдавна, че още не можех нито да чета, та камо ли да пиша, макар че обожавах да слушам приказките, които ми разказваха баба ми и по-рядко – дядо ми, в зимните вечери пред бумтящата печка в кухнята. Приказки за лами и юнаци, за моми и момци, за царски дъщери и селски синове, за царе и царици, за магьосници и самодиви…, които през колкото и перипетии да преминеха, накрая все успяваха да надвият злото и да възтържествува доброто. Понякога – когато вземеха заплати, майка ми и баща ми ми донасяха и истински книжки с приказки – от онези, тогавашните, с грозно изрисувани корици и страници, защото по онова време художниците ги приемаха в художественото училище с „връзки” и навярно затова умът им стигаше до там, че да си мислят, че децата обичат да гледат не истински образи на хора, животни, дървета и къщи, а такива, каквито могат да нарисуват самите те, при все, че винаги искат да ги нарисуват такива, каквито са… Веднага бях взел книжката и жадно заразтварях страниците й, а после тръгнах да моля и майка ми, и баща ми, и дядо ми, и баба ми да ми четат приказките, а те понеже имаха свои си работи, ме заотпращаха един към друг. Най-накрая майка ми се съжали над търсещата ми настойчива душичка и започна да ми чете приказката за малкото момиче, което трябва да продава кибритчета в студеното време. Слушах, слушах, колкото слушах и в един момент скочих бързо и излязох от стаята.

- До тоалетна ли отиваш? – чух да пита майка ми.

- Да. – излъгах аз, защото се бях втурнал към мазето под банята, където според семейните предания някога, по време на войната прабаба ми била крила една градска жена и детето й от фашистите, които искали да ги откарат някъде, и където по-късно прадядо ми се бил крил от комунистите, които искали да ни вземат земята и стоката, и където – до голямото старинно огнище дядо ми и баща ми бяха сложили казана, понеже властите бяха строго забранили на народа да си пече ракия.

И някъде тогава и някъде там – в най-потайното място в къщата, където се бях скрил защото знаех добре, че мъжете никога не трябва да плачат, сред мрачния, влажен сумрак и миризмите на ракия, на джибри, на прокълнали картофи и мухъл, с навирени от сълзите детски очи, се бях зарекъл когато порасна да стана истински писател и да променя тази толкова тъжна приказка. Как точно незнаех, но исках да стане както би станало в моето село – излязлото в студа момиче да срещне я добра баба, я добър дядо, я някоя леля, я някой чичо, които да го приласкаят с думите: „Къде си тръгнало в този студ, мило? Я ела у нас да се посгрееш малко!” А после да му попарят с гореща вода от котела на печката корава филийка хляб, за да омекне, да я поръсят с малко захар, да отидат до кръчмата, където се е запилял баща му и да го нахокат: „Пияноцо, неудачнико, я да се прибираш, че детето ти е само в къщи! Ако не го искаш – ние ще го вземем да го гледаме, че не го заслужаваш ти изобщо!” И така  момичето да порасне, да стане голямо и хубаво, да си намери своя момък, да си се оженят и да си имат техни си деца… Бях толкова малък, и глупав, и добър тогава, та и неподозирах дори, че един писател – бил той и най-истинският, никога не може да пренапише приказката на друг писател – била тя и най-тъжната на света, защото това ще бъде просто друга приказка.

- Какво се замисли? – чух като в просъница гласа й. – Чуваш ли ме? – говореше тя.

Погледнах я. Пораснала. Красива. Истинска. Но всъщност – беше от друга приказка. А и аз – въпреки издадените цели три книги и изписани безчет разни други глупости из какви ли не вестници, списания, сайтове, блогове…, така и не бях станал истински писател – бях просто драскач на никому ненужни писания.

- Чела ли си приказката „Малката кибритопродавачка” на Ханс Кристиян Андерсен? – попитах аз.

Очаквах да каже „не” – все пак беше прекалено красива, за да се занимава с четене, а и познавах стотици нашенци, претендиращи да бъдат дори и интелектуалци, които не бяха и чували за този датски писател.

- Това е любимата ми приказка. – каза тя. – И на дъщеря ми също. За мен обаче не е само приказка, а и живот…

Останахме още малко, водейки един от онези типични разговори, които се водят в кварталните сладкарници и чиято най-важна същност е да бъдат забравени още с излизането – дори и когато има и обещания за последващи срещи, и някакви напълно фантастични или малко по-реалистични планове за съвместни бъдещи дейности.

Качихме се в колата. Вече се смрачаваше, а хладта на настъпващата градска нощ се просмукваше и в купето. Усещах, че в крайна сметка хубавото нещо, стремежът към което кара една красива, истинска жена, каквато безспорно беше тя, да се срещне с непознат човек, не се беше получило – може би не се бях оказал толкова истински, богат, умен, забавен, висок, хубав, добър, интересен, желан, точен…, колкото бе и се сторило на пръв поглед във виртуалността. А може би дългото чакане го беше изпепелило предварително. Или пък… Просто живеехме в различни приказки. Потеглихме и не след дълго ми каза да спра в локалното на един от булевардите. Спрях. Настъпи мигът на раздялата. С осъзнаването, че е завинаги. На таблото до предното стъкло беше пилотният брой на книгата. Подадох й го. Знаех, че едва ли ще прочете тази абстрактна, абсурдна книга, но и, че всеки нормален човек не би отказал да получи подарък – дори и такава абсурдна, абстрактна книга за циганите. Тя се усмихна, взе я и слезе. Повече не я видях.

 






Гласувай:
5



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 2305693
Постинги: 382
Коментари: 550
Гласове: 3359
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031