Митът за Гилгамеш

(Или за границите на човешкия стремеж към безсмъртие)

Гилгамеш - барелеф


 

Преданието за Гилгамеш

Имало едно време в далечна Месопотамия, в град Урук, един велик герой на име Гилгамеш – на две трети бог и на една трета човек… Могъщ владетел бил Гилгамеш и жестоко потискал своя народ, облагайки го с непосилни данъци и карайки всички хора да строят огромни градски крепостни стени и храмове на боговете. А жените били много недоволни, че те не били при тях, тъжно и горчиво плачели и се молели на боговете да получат избавление. Вслушали се боговете в оплакванията на жените на Урук, създали един голям и много, много силен юнак наречен Енкиду, който сам звероподобен, заживял сред дивите животни на Месопотамия и ловейки ги с голи ръце и разкъсвайки ги с острите си зъби, ядял суровото им месо и пиел още топлата им кръв. Разбрал за него Гилгамеш, а един негов чуден сън му разкрил коварния план на боговете. Умен бил Гилгамеш – решил да измъкне незнайния скотоподобен юнак от неговата територия в дивата пустош за да го победи в своя град. Затова изпратил най-хубавата храмова робиня при Енкиду, която ловко го омаяла и след като му взела животинската сила, го отвела в Урук. А там го чакал Гилгамеш. И се впуснали двамата в жесток двубой, дълго се били и накрая, понеже никой не успял да победи другия, станали неразделни приятели. Не това бил обаче замисълът на боговете…

Започнали своите подвизи Гилгамеш и Енкиду, побеждавайки армии от хора и чудовища. Победили и убили дори и Хумбаба – страховитият змей, пазител на божествената кедрова гора, чиято страшна глава отнесли в Урук. И тогава… И тогава боговете се намесили. Лично повелителката на човешките и божествените сърца, прекрасната и неустоимо красивата богиня Ищар отишла при Гилгамеш и му предложила своята любов. Мъдър бил обаче Гилгамеш, а и силен, много видял и много преживял – добре знаел, че да се обича една истинска богиня, та била тя и най-прекрасната на света, е безсмислено и ненужно, защото нейната любов не може да донесе нищо друго освен разбито сърце, изпълнено с нещастни мисли съзнание и изпепелена и опустошена от божествената страст човешката душа. Та всеки знаел, че безсмъртните богини били постигнали своята равнопоставеност с боговете и затова, вторачени в своята красота, не искали да раждат наследници на смъртните човеци за да не развалят хубавите си тела, не умеели нито да готвят вкусни гозби, нито да чистят къщи и дворове, нито да перат дрехи и черги в реките Тигър и Ефрат, нито да чакат своите съпрузи, когато били далече от дома, а красотата им винаги привличала и богове, и хора и съвсем не били благоверни… Ето защо Гилгамеш отхвърлил любовта на Ищар, а тя била толкова силно оскърбена от отказа му, че помолила своя баща – върховния бог Ану да създаде небесен бик и да унищожи непокорния герой. Обичал много своята дъщеря Ану и виждайки сълзите в очите й отстъпил на настойчивите й молби – създал той чудовищен бик и го пуснал да вилнее в Месопотамия, където унищожил с отровния си дъх много хора и герои. Излезли срещу него обаче Гилгамеш и Енкиду и го убили. И тогава разгневена и унижена лично Ищар прескочила стените на Урук и се възправила срещу Енкиду, който не се уплашил, а приел битката с нея… Твърде скоро обаче Енкиду сънувал пророчески сън, след което се разболял тежко и умрял – не на бойното поле, както винаги мечтаел, а в леглото – сломен, отслабнал и безпомощен от тежка и неизлечима болест.

Умен бил Гилгамеш и неговият разум с лекота го носел през дебрите на света и просторите на времето и затова при вида на своя безславно умрял приятел го обхванали тягостни и мрачни мисли за неизбежния край на човешкия живот и ужаса на смъртта… И понеже героичната му, божествена същност го тласкала не към отдаване на самосъжалението, страданието и окайването, а към смелото действие, след като погребал тялото на Енкиду по всички обреди, изисквани от боговете и жално го оплакал, Гилгамеш макар и измъчван от страха от смъртта, решил да се впусне в търсене на пътя към безсмъртието. И дълго скитал той по света, превъзмогвайки невероятни трудности – не могли да го спрат обаче и свирепите лъвове, пазещи страховити планински проломи; нито невижданите от никого хора – скорпиони, чийто погледи носели гибел; нито райските селения, по чиито дървета растели скъпоценни камъни; нито дори примамливата богиня Сидури, която го приканила да забрави за смъртта и да се отдаде с нея на всички радости и удоволствия от живота тук и сега… И така Гилгамеш преплувал на кораба тъмните, безбрежни и дълбоки води на небитието и стигнал до обителта, където живеел неговият прародител, безсмъртният Ут-напищим. Дълго отговарял Ут-напищем на многото въпроси на Гилгамеш – разказал му и за произхода на света, и за вълшебната билка на безсмъртието, която виреела на дъното на най-дълбокото море, наречено океан. Веднъж докоснал се до тайната, която толкова дълго търсил, Гилгамеш бързо се впуснал към дъното на океана, намерил билката на безсмъртието, взел я и тръгнал обратно към своя обичан град Урук. По пътя обаче се спрял на брега на едно кристално синьо, бистро и хладно езеро, решил да се изкъпе и влязъл в примамливите чисти води. И тогава една зла змия се промъкнала и бързо глътнала оставената на брега билка на безсмъртието. Опечален, Гилгамеш се върнал в своя град и помолил боговете за последна милост – да види сянката на своя приятел Енкиду. Изпълнили молбата му богът на мъдростта Еа и владетелят на подземното царство Нергал, пуснали сянката на мъртвия Енкиду от владенията на мъртвите и така Гилгамеш разбрал и мрачните, нерадостни тайни на отвъдния свят…



Ищар - барелеф

*******

Интерпретациите

Епосът за Гилгамеш е най-яркият образец на литературата на древна Месопотамия. В най-цялостен вид е запазен на акадски език с асирийски клинопис от VІІ в. пр. Хр., изготвен за библиотеката за град Ниневия на цар Ашурбанипал. Предполага се, че в тази редакция има напластявания от един продължителен исторически период на шумеро – акадскита цивилизация. Увлекателно представената динамична повествувателна структура, както и сюжетът за вечното търсене на бленуваното безсмъртие в собственото тяло от отделното човешко същество, придават нестихваща актуалност на идеите, както и ги превръщат в примамлив обект за различни интерпретации – и във вид интересни „чисто” литературни четива, преведени на почти всички съвременни световни езици, и като теми за разнообразни исторически, социални и дори психологични анализи.

*******

 Така например в „историческия диалектически материализъм”, марксизма – ленинизъм, съществуват редица твърде интересни от историко – философска гледна точка тълкувания на сюжета за Гилгамеш не толкова в „класическия” диалектически процес на „очовечаване” на човешкото същество във времето на протичане на самата негова история, посредством натрупването и усвояването на адаптирания психосоциален опит, водещ в крайна сметка до неизбежно задавания въпрос за естеството на смъртта като резултат от самото „поумняване” в битността му на средство за разгадаване на съществуващите причинно – следствени връзки в природата, обществото, човека и самото мислене, а най-вече като съсловен социален конфликт между религиозната и светската власт в градовете на древна Месопотамия, довел до легитимиране на паразитните жречески съсловия посредством налагането на страха от неизвестното след смъртта не само сред простолюдието, но и на по-висшите съсловия.

*******

Твърде интересна интерпретация на епоса за Гилгамеш прави и великият психоаналитик К. Г. Юнг в своите „Тавистокски лекции. За основите на аналитичната психология”. В духа на разработената от него психоаналитична методика за тълкуване на сънищата като своеобразна форма на проява и на дълбоко заложените вътрешни психични конфликти в несъзнаваното на човека, пречещи му да живее пълноценно, в хармония със себе си и света, така както би искал, той изразява становището за своеобразното разкъсване между съзнаваното (образа на царствения герой Гилгамеш) и несъзнаваното (образа на неговия „приятел” - природният юнак Енкиду), водещо и до абстрактното бленуване по невъзможното безсмъртие за човешкото същество във вида му „аз, тук и сега”, което би могло да бъде проследено като свързваща линия във всички лутания, търсения и борби на Гилгамеш.

*******

В контекста на теорията за човешкия стремеж към безсмъртие в битността му на онзи фундаментално заложен енергиен процес на живото начало от нищото към Нещото, от небитието към битието, от материята към енергията, от тялото към душата, от света на „тъмната част на вселената” - антиматерията към света на видимото и материята, на вечното възвръщане на битието, пространството и времето…, идеите на епоса за Гилгамеш показват по категоричен начин и границите на човешкия свят – и като телесни възможности за живот, и като способност на разума и съзнанието да осъществят тези, дори и крайни по постижимост възможности, и като пориви на одухотворяващата тялото очовечена душа.

Безспорно едва ли има мислещо човешко същество, което да не се е замисляло на определен по-ранен или по-късен етап от живота си над естеството на смъртта. И понеже една от изконните същности на самия разум е да разгадава, осмисля, опознава непознатото, с оглед неговото подчиняване на своята логика в името на евентуалното му ползване в бъдещото съществуване, а смъртта е не само най-голямата загадка, но и свършекът на времето в неговите чисто човешки измерения, обикновено се появява и страхът от нея. Смисълът на смъртта обаче едва ли е да изпълва човека със страх, независимо дали бива възприемана от него като нищо или като нещо, от което започва идващото след него, просто защото не абстрактното неизвестно за разума предизвиква самия страх, а изпитаната и запомнена като нещо неприятно и лошо телесна болка – дори и когато е ясно, че и тя също идва и изчезва. Затова и съсредоточаването на съзнанието в естеството на тялото и потискането на неговата връзка с безсмъртното и божествено човешко начало - с душата, свързваща самия живот в единно и неделимо вечно цяло, така присъщи за определени човешки същества, (класифицирани като егоисти) и определени исторически епохи, (дефинирани като „античност” и „модерност”), придава болезнена трагичност на индивидуалния живот и изпълва носещото го дори и героизирано същество със страх, с истински ужас от смъртта.

От една подобна гледна точка дефинираната от определени историци и философи на историята като „мрачна епоха на Християнското средновековие” с възкресената вяра в безсмъртието на душата и вечността на живота успява да даде и нова надежда на изпадналия в тежка криза античен западен човек – бил той богат или беден, свободен или роб, патриций или плебей, римлянин или варварин.

Понастоящем, когато модерният западен човек задвижи със своя разум непознати и твърде неясни от към бъдещото въздействие върху природата, обществото и самия себе си процеси и съсредоточи силата на мисълта в материята и своето тяло, потискайки отново връзката с душата, може би е дошло времето на ново Християнско възраждане…

Литература

1. Авдиев, В. И. – „История на древния Изток”, изд. „Наука и изкуство”, С. 1989

2. Давидова, В., Андрей Давидов – „Древният свят”, изд. „Свят”, С. 1993

3. Юнг, К. Г. – „За основите на аналитичната психология. Тавистокски лекции 1935”, изд. „ЕА”, Плевен, 1995