Филип Марлоу и синдромът на социалната неприспособимост

„Ако бунтът срещу корумпираното общество е признак на липса на зрялост, то Филип Марлоу е напълно инфантилен. Ако привичката да се вижда мърсотията там, където тя се намира, е белег на социална неприспособимост, то Марлоу е социално неприспособим. Той е неудачник и това му е известно. Неудачник е, понеже няма пари.”

Реймънд Чандлър, „Големият сън”, стр. 8

Обикновено за Реймънд Чандлър се твърди, че написаните и издадени от него няколко книги са напълно достатъчни, за да бъде причислен към безсмъртните големи автори на изтеклия ХХ век, защото е един от основоположниците и най-ярки представители на литературния жанр именуван с думичките „черен роман” – специфична форма на творчество, в което ярко се открояват социалните недъзи на модерното общество и особено доминацията на света на парите в цялостното човешко мислене и поведение.

Разбира се и в този „свят на парите” има изключения и именно Реймънд Чандлър в своето творчество е успял да възкреси един от вечните архетипи на непримиримия със социалната проказа на парите човек – неговият герой Филип Марлоу – симпатичният на всички неудачник частен детектив.

Героят на Чандлър обитава и обслужва света на парите, но парите не са самоцел на битието му просто защото съвместният живот на хората в което и да е общество изисква спазването на елементарни общосподелени правила, които макар и напълно пренебрегвани от богатите и техните прислужници, са всъщност вечните фундаментални истини, върху които се крепи социалното устройство. За Филип Марлоу парите са само средство за препитание, при това – подчинено на тези правила. Затова той разбира прекрасно света на богатите, но упорито отказва да го приеме, противопоставяйки на непочтеността своята патологична почтеност, на двуличието – своята искреност, на безпринципността – своите твърдо спазвани житейски правила, на лъжите – своята честност, на безнравствеността – своята лоялност, на колективната безотговорност – следването на поетия ангажимент до края. А тези качества, заедно с „черното чувство за хумор”, превърнато в белег на всички криминални романи на ХХ век, (разбира се – ведно с вечно преполовената бутилка с малцово уиски), от психоаналитична гледна точка са не само специфични форми на психична личностна защита, но и типичните симптоми на синдрома на социалната неприспособимост.

 Безспорно подобни личностни качества, привнесени в „онзи свят”, просто няма как да не превърнат своя носител – макар и симпатичен на всички самотник и неудачник и харесван, и търсен от тях, в някак си вечно изплъзващ се и винаги оставащ чужд страничен наблюдател и анализатор. Ето защо приятелствата на Марлоу са някак си нездрави и нетрайни, а връзките му с красивите представителки на другия пол от света на парите остават винаги недовършени, може би защото подсъзнателното следване на принципа на мъжкото начало упорито отказва да приеме породената от господството на парите феминизация в междуполовите взаимоотношения...

... В „Пудъл Спрингс” Робърт Б. Паркър прави опит да продължи литературния живот на героя на Реймънд Чандлър, при това оженвайки Филип Марлоу за богата и красива наследничка на голямо имане. При всички опити да имитира повече или по-малко успешно повествувателния стил на оригинала, въпреки всичко Паркър не се осмелява да превърне живота на Марлоу в семейна идилия, просто защото краят на книгата е ясен предварително.

p.s. Лично аз предпочитам „Сбогом моя красавице.”