Из началото на припева за лошия народ

Доста често ми се е случвало да се замислям, както и да споделям разсъждения за формирането на негативни представи за самите нас в нашата колективна психика, продукт на абсурдни патологични свободни асоциации, превърнати в слово от български поети, писатели и учени, и наложени като мисловни стереотипи и клишета чрез не по-малко абсурдни образователни и културни политики.
Ще си позволя да пресподеля тук мой постинг, който излезе като fb спомен за някои от идеите на П.Р. Славейков.




П. Р. Славейков е от онези българи, чиято витална активност успява да го превърне и в основоположник на българския книжовен език, (макар и в неговото източнобългарско наречие, което се явява основен аргумент на нашите опоненти в по-късни „езикови спорове”, в които бе въвлечена страната ни); и в основоположник на съвременната българска литература, (въпреки, че в творбите му липсва както разтърсващият драматизъм, присъщ на Ботев, така и естетическата дълбочина на Вазовия език); а и в един от строителите на съвременна България, (при все, че манталитетът му на „селски тарикат – подигравчия”, проявен по време на Учредителното народно събрание и Великото народно събрание (1879 г.), успява да обсеби колегите му и в крайна сметка – да наложи идеите за необходимостта от приемането на такава Конституция, която в името на „вярата в здравия разум на народа”, поставя у нас порочните нездрави устои на почти непроменената чак до наши дни „теоретична демокрация”.) 
Наред с всичко друго, принадлежността към властимащите се явява онази предпоставка, която чрез образователната система и средствата за масова информация, не само налага в колективното съзнание на няколко поколения българи литературните образи от творбите му, но и поразява нашето колективно несъзнавано със заложения патогенен негативизъм. 
От психоаналитична гледна точка в подбраните откъси от стихове са налице твърде ярки примери на класически психопатологични синдроми които, макар и навярно несъзнателно заложени, са поразявали съзнанията на поколения българи: В „Не сме...” дори и от неспециалистите се чувства мощният Едипов комплекс, от който страда криещият се зад словото лирически герой на поета – омраза към рода / народа, от който произхожда.  А във „Вярата и надеждата...” е налице едно друго твърде интересно психопатогенно състояние, което между впрочем също е добре описано в психопатологичната литература – синдромът от нереалистични мисли, чувства, състояния..., познат като „голям параноичен кръг”, който е в основата на специфично зависимо мислене и поведение – страдащият живее с илюзията, че има някакво свръхценно „голямо добро”, което му помага винаги и безрезервно и без което не може да си представи своя живот. 
Абсурдно е, но и двете описани тук психопатогенни състояния биха могли да бъдат проследени в нашето колективно съзнание чак до днес.