В търсене на останки от корубата

 

Главнио рид и приблизително трасе на Чамкорийския канал

Въведение

Касае се за едно твърде значимо за времето си водопреносно съоръжение, което през ХІХ век е било използвано главно за нуждите на железодобива по нашия край, когато земите му все още са били част от огромния Отомански халифат, а в последващата епоха на Свободна България то, макар че се е превърнало в обект на множество изследвания и обилни описания от наши учени, проявявали интерес към железодобива, е запустяло и оставено на разрухата.

В Драгушиново е познато като „Корубата”, в Самоков като „Чамкорийският канал”, а в Шипочане като „Вадата.”

Съоръжението е започвало от река Мусаленска Бистрица на около 1300 метра надморска височина, малко над съществуващия днес дворец „Царска Бистрица”, пресичало днешния курортен комплекс Боровец, местността Широката поляна, и по билото и склоновете на твърде интересния в геоложко и геоморфоложко отношение планински масив, включващ географските обекти Шумнатица и Шипочански рид, (и познат в Драгушинската топонимия като Главнио рид), достигал до водите на днешния язовир Искър и по-точно до потопеното в тях бивше село Чамурли (Шишманово), на около 800 метра надморска височина, като общата му дължина с многобройните отклонения достигала около 30 километра.

„Корубата”, „Чамкорийският канал”, „Големата вада” – конструкция, трасе, изграждане

Водопреносното съоръжение било базирано изцяло върху принципа на гравитачно течащата вода и представлявало сложна система от изкопани вади по планинското било и склонове, част от които били облицовани с каменни плочи, дъски и биволски кожи, като на местата, където имало дълбоки и стръмни долове за компенсиране на денивелацията и скъсяване на разстоянието били поставяни своеобразни аквадукти, представляващи дървени мостове, върху които водата течала в коруби – издълбани корита от цели дървени стволове. В определени участъци, като например в местността „Бакшево”, дължината на корубите надвишавала 50 метра, а височината на боровите им подпори достигала 10 метра.

Понастоящем трасето на този отдавна унищожен и забравен канал попада в землищата на гр. Самоков, с. Шипочане, с. Драгушиново, с. Ново село, с. Злокучене и землището на район Панчарево на Столична голяма община.

Изключителната сложност на терена, в съчетание с особеностите на техническите познания и налични строителни технологии в епохата, когато каналът е съществувал и е бил използван, безспорно превръща въпросите „кой, кога, как и защо го е направил”, в нещо твърде интересно – дори и само по себе си.

За съжаление няма нито писмени извори, нито други информационни източници, които да дават някаква яснота по отношение на отговорите на тези въпроси, а логическата структура на изготвените текстове в края на ХІХ и през ХХ век, поставя под сериозни съмнения не само техническите познания на написалите ги краеведи и академични учени, но и най-вече – тяхната грамотност и самата достоверност както на публикациите им, така и на разказите на техните информатори.

Със сигурност се знае, че през ХІХ век съоръжението е съществувало и активно използвано, като дори е имало и специално назначена охрана от местните турски власти, (а редица предания от онези времена, разпространявани сред българите от Шипочане, Ново село, Драгушиново и Злокучене, са свързани с корупционните практики на пазвантите – турци, принуждавали овчари и орачи да им дават рушвети за да могат да ползват водата, както и за последващи кървави възмездия, породени от изблици на „справедлив гняв.”)  

В контекста на съвременните научни познания, изграждането на това съоръжение би изисквало наличието на предварителна яснота по отношение на редица географски и „чисто” технически фактори:

- Надморска височина на началната точка на водохващането – с оглед осигуряване на гравитачно течаща вода;

- Дебит на речния отток – за обезпечаване на необходимото количество вода;

- Температурни колебания по трасето на канала през различните сезони – за отчитане на ефектите на заледяване, размръзване, изпарение на водата ;

- Геоложки и геоморфоложки дадености на терена;

- Технически уреди, инструменти и съоръжения за измерване, нивелиране, прокопаване, извозване и подготовка на необходимите суровини, материали и строителни елементи;

- И не на последно място – достатъчно квалифицирани работници за да организират цялостната дейност и в крайна сметка – да направят канала.

Днес – при наличието на модерните технологии и техника не би било особено трудно да се изгради едно подобно съоръжение, но тогава – преди много векове, всичко се е правило с много труд, по пътя на пробата и грешката и в условията на безмилостна, упорита борба с природни дадености и непонятни сили и стихии.

Ето защо си заслужава да бъде направен един повече или по-малко успешен опит за възстановяване в нашето колективно съзнание на представата за това съоръжение.

Главнио рид

Макар, че понастоящем в топонимията на землището на село Драгушиново като „Главен рид” е обозначен единствено планинският масив на изток от селото, тук, при отчитане на твърде условния характер на това название, с него ще бъде обозначен един доста по-обширен географски ландшафт, който между впрочем като цяло притежава доста сходни белези и в геоложко и геоморфоложко отношение, и като климат и водно богатство, и като почви, и като растителни и животински видове, а и като антропогенно влияние. Самият топоним „Главен рид” красноречиво показва мястото, което му е било отредено от хората, живели по тези земи в отминалите времена.

Географско положение, граници, големина

Планинският рид, който се явява най-западната част на Ихтиманска Средна гора, се простира в посока юг – север, между северните склонове на Източна Рила и югозападните брегове на язовир Искър.

На юг границата между него и Рила минава по Боровецката седловина; на изток граничи с долината на река Шипочаница; понастоящем южната граница се простира между нейното устие в язовир Искър и устието на река Искър в язовира; а на запад граничи със Самоковската котловина и долината на река Бистрица.

От юг на север дължината на масива достига 20 километра, а най-голямата широчина в посока изток – запад е около 6 километра. Общата площ е около 80 квадратни километра.

Геоложки строеж, релеф, полезни изкопаеми

В геоложко отношение планинският рид представлява най-югозападната част от т.нар. „Балканиди”, в чиято структура е и самата Средна гора и е образуван там, където се сблъскват мезозойските литосферни структури, изграждащи Средногорието, с много по-старите докамбрийските литосферни структури на Родопския масив, в чийто състав е и Рила. От своя страна, сложните тектонски движения на двете големи литосферни структури са довели до формирането на твърде интересния силно нагънат и разломен строеж на този уникален граничен рид – и като вид, и като скален състав. Като цяло ридът е изграден от силно натрошени метаморфни скали, сред които особено място заема едрозърнестият шуплест бигор.

Релефът на този макар и неособено голям планински рид е специфичен, уникален и би могъл да бъде оприличен с пъстра мозайка от сякаш безразборно пръснати неособено високи, (в сравнение с Рилските) върхове, достигащи до не повече от 1250 метра надморска височина, сред които се открояват Дъбова глава, Маркова трапеза, Дабето, Свети Георги, и дълбоко всечени между тях долини на реките Бистрица, Боклуджа, Шипочаница, Катранджия, Гръчки дол, Матица, Пиперица, които извират из планинските дебри и протичат във всички посоки, но в крайна сметка се явяват източни притоци на Искъра, както и множество стръмни долове, дерета и безотточни андъци, което безспорно е създавало немалко трудности при изграждането на канала.

Сложният скален състав на рида е свързан с наличие на различни видове полезни изкопаеми – руди за цветни метали – мед и злато; руди за черни метали – желязо и по-точно магнетит, който би могъл да бъде открит почти навсякъде, където има течаща вода във вид на естествено промити наслагвания на типичния черен пясък; а в ниските части има и огромни наноси от глина.

Климат, води, почви, растителен и животински свят

Климатът е умереноконтинентален, но е лишен от суровите контрасти, присъщи на високите части на Рила, което прави зимата относително мека, като снежната покривка дори и по върховете рядко се задържа повече от две, три седмици; а лятото е прохладно и дъждовно. Твърде интересно явление е планинският бриз, който е особено осезаем по речните долини.

Реките, които се явяват десни притоци на Искъра имат пролетно-лятно пълноводие, а сложните орографски дадености на терените, през които протичат, придават странни геометрични конфигурации на техните корита, някои от които – като това на р. Матица, на р. Катранджия, или на р. Боклуджа, от речния извор до речното устие имат почти спираловидна форма.

Твърде специфично хидроложко явление, дължащо се на блоково-разломната структура на рида, са т.нар. „топлици” – извори със слабо минерализирана вода с относително постоянна температура през цялата година, за някои от които местни предания твърдят, че са с лековити свойства.

Почвената покривка е представена от кафявите горски почви, върху които в миналото са растели широколистни и смесени гори от дъб, габър, цер, бук, бял и черен бор, с подлес от храсти – шипка и леска, които обаче са били изсечени за нуждите на производството на дървени въглища, използвани за претопяване на рудата, а освободените горски площи в последствие превърнати в ниви и ливади. Понастоящем обаче се наблюдава процес на възстановяване на естественото състояние на горите. Животинският свят е относително съхранен и до днес биха могли да бъдат срещнати типичните за географския ареал животински видове – гръбначни и безгръбначни.

Антропогенно влияние

В този рид – в местността „Лозница” до с. Драгушиново, са открити останки от човешко поселение, датирано от епохата на късния мезолит, а понастоящем в рида се намират редица селища, включени в състава на Община Самоков. По източните склонове на рида са разположени селата Шипочане и Ново село, а по западните – селата Злокучене и Драгушиново, както и самият град Самоков, което – противно на широко разпространените местни градски легенди, го прави не град, разположен в Рила, (каквито са примерно Дупница, Благоевград, Разлог и Костенец), а един типичен Средногорски град – подобно на Ихтиман, Панагюрище или Калофер.

Белезите на отдавнашната и продължителна експлоатация на ресурсите на рида от обитателите на селищата в него са видими и до днес. На много места все още не е възстановена отмитата почвена покривка за достигане до лежащите под нея богати на желязна руда бигорови скали; наред с това изсичането на горите за производство на дървени въглища е довело до ерозия и поява на непрекъснато разширяващи се дълбоки долове и дерета; а унищожаването на присъщите за района дървета, храсти и треви и последващото превръщане на освободените площи в пасбища и ниви, които понастоящем са изоставени, е довело до истински бум на паразитна тревиста и храстова растителност; твърде ясно се вижда и резултатът от настоящата бракониерска сеч на залесените територии с иглолистни дървета по времето на социализма.

А всички тези фактори, наред с влиянието на самото време, няма как са не затруднят до неузнаваемост всеки опит за откриване на трасето и каквито и да са останки от грандиозното за времето си водопреносно съоръжение, познато като Чамкорийския канал, или Големата вада, или Корубата.

Чудно нещо обаче е познавателният процес – лутане на съзнанието между въображението и реалността, сякаш в безнадеждно търсене на неясния път към истината, но можещ не само да мобилизира необходимите воля, разум и дух, а и да даде смисъл на дори и най-безнадеждното начинание…

В търсене на останки от Корубата

В историческата част на моя географски и етнографски сборник „Драгушиново, или за шепота на преданията”, макар и бегло и без да съм правил специализирани проучвания, бях споменал за Корубата. Когато подготвяхме за издаване текстовете за Драгушиново и за Злокучене на Георги Захов – самоковски краевед и автор на над 20 книги в сферата на краезнанието и художествената литература, с него на няколко пъти говорихме за това съоръжение, защото и той беше писал за него – и в тези книги, а и в една специална статия, публикувана през 2014 г. във вече закрития самоковски вестник „Приятел.” В тази статия, (която по-късно ми изпрати и по електронната поща), с присъщия си повествувателен стил на безкритично преразказване на сведения от епистоларни източници, той твърди, че „всеки, който е излязъл на разходка до билото на Шипочанския рид, ще види останките му, които на много места се използват като удобен коларски път и пешеходна пътека”, както и, че каналът „бил широк 5-6 м., дълбок 1-2 м. и дълъг повече от 30 км., а заедно с разклоненията по източните и западни склонове на рида дължината става още по-голяма. При всяко от тези разклонения  личат и малките вади, канали и вирове, където се е събирала водата за промиване на рудата”, а също и, че „на някои места има земни изкопи дълбоки по няколко метра.”

Лично аз, като типичен агностик, проявявам твърде сериозни съмнения по отношение на достоверността на тези сведения и след няколко предварителни уговорки, един слънчев и топъл ден в средата на септември с Георги Захов се изкачихме до седловината, през която минава шосето от Самоков за Ихтиман под връх Дъбова глава, оставихме колата и тръгнахме първоначално на север – по източния склон на рида.

*******

Вървим през запустели ниви и пасища по нещо като коларски път, виещ се по един от слоговете на склона на рида и разговаряме. За канала, от който все още не сме видели никакви останки. Въпреки това господин Захов стриктно се придържа към сведенията в статията, която е публикувал във вече закрития самоковски вестник „Приятел”, и позовавайки се на авторитета на някакъв професор, който през 70-те години на ХХ век бил направил цялостно проучване на железодобива по българските земи и издал книга по темата, както и на описанието на железодобива по нашия край от някакъв местен доспейски краевед, твърди, че трасето на съоръжението е минавало точно оттук; че каналът бил широк 5-6 метра и дълбок 1-2 метра, че бил построен от турците през XVI век, защото желязото като специфичен налог, плащан от поданиците на турските султани от нашия роден край се появява за пръв път в османските данъчни регистри през 1566 г.; както и, че строежът му бил продиктуван от острата нужда на османската държава от желязо…

В контекста на моите познания в областта на научната история, утвърждаваща достоверността на информацията за миналото само, ако е потвърдена с факти, доказани поне от два независими един от друг източника, а и най-вече – в битността си на скептик и ницшеанец, непризнаващ никакви авторитети – били те професори или местни краеведи, осъзнавайки обстоятелството, че тези твърдения са доста релативни, защото са базирани не на безспорни факти, а на „разсъждения по аналогия”, си позволявам да възприема огледалния образ на неговия мисловен модел и оспорвам думите му с подобни съждения „по съпоставяне.”

Казвам, че когато учих история във Великотърновския университет и трябваше да изготвя курсова работа за железодобива в Самоков, съм прочел книгата на този професор, (а именно „Старата железарска индустрия в България“ на професор Георги Георгиев), както и други книги в тази област, но ми се струва доста чудно как така малка рекичка като Мусаленска Бистрица би могла да напълни канал широк 6 метра и дълбок 2 метра, за което не биха стигнали водите и на целия Искър? Изразявам и мнение, че може би каналът е съществувал много преди османското завладяване на нашия край – още от епохата на римляните, които, за разлика от турците, са били умели строители на акведукти, а и самото завладяване на огромната територия на българските земи едва ли е било еднократен акт, приключил с превземането на Търново през 1393 г. или на Видин през 1396 г., а е продължило поне един век и при всички случаи е било съпроводено както с жестоки кръвопролития и повсеместни разрушения, така и с освобождаване от данъчни повинности на определени части от новозавладяното население за определено време. Изразявам и съмнение, че нуждата на турците от желязо е била причината за построяването на канала, просто защото не нуждата води до своето удовлетворяване, а ресурсите, с които разполагат човешките същества – интелектуални, социални, природни…

Георги Захов е интелигентен човек – дългогодишен учител по български език и литература и училищен директор и лесно схваща насоката на моите изречени мисли. Усмихва се. Още повече, че сме изминали над километър и половина без да сме видели нищо, което би могло да бъде оприличено като канал или вада. Продължаваме да вървим по слогове с единствен ориентир – следване на що годе подходяща за осигуряване на воден отток надморска височина, но пък сменяме темата на разговора. И го насочваме към разрухата и съзиданието – и по-точно – нашата национална орисия през около половин век всяко идващо поколение да унищожава без следа оставеното от предците му и да започва отначало…

*******

Достигаме до място, където нещото като коларски път, по което вървим се губи в борова гора, при това обрасла с подлес от храсти от шипка, смрика и леска и решаваме да се върнем на шосето и да се прехвърлим към южната част на рида. А там положението се оказва почти същото, само където коларският път, който води към вилна зона, е по-добре поддържан и засипан с чакъл.

Така и не открихме никакви следи от канала.

*******

Въпреки това решавам да разширя зоната на търсене, като през следващите почивни дни – разбира се – при хубаво време, продължа с велосипеда от местата, до които сме стигнали, което и правя, започвайки от източното било под Дъбова глава.

И така, през следващите съботно-неделни дни, снабден с необходимите за подобни експедиции далекоглед, джобен микроскоп, мултифункционален комбиниран уред, програми за навигация, за надморска височина, за измерване на разстояние на телефона, както и любимото ми швейцарско джобно ножче, обикалям с велосипеда значителен ареал от Шипочански рид и Шумнатица – без никакъв резултат.

В крайна сметка решавам да проверя дали случайно няма нещо, останало от канала и в землището на моето село Драгушиново, в което по време на мрачното и страшно турско робство, (или иго, или присъствие, или съжителство), се е произвеждало повече желязо от което и да е селище в състава на каазата на големия и богат град Самоков, в това число и от землището на самия град – административен център на региона. И обикалям местностите, които познавам от дете, носещи благозвучните топоними „Вировете”, „Кръсто”, „Корабо”, „Корубата”, „Старите рудища”, „Рудищата”, „Пещите”, „Катранджия”… И се уверявам колко дълго време са всъщност моите 54 години, проектирани на фона на нещо сякаш вечно, постоянно и непроменливо, каквато е природната среда. И си спомням за времето от преди около половин век, когато се обработваше всяка педя земя и ние с баба ми и дядо ми ходехме да пасем кравите и овцете на повече от 3 километра от селото в тукашните гори; за времето от преди четвърт век, когато еуфорията от връщането на кооперираната земя беше обхванала всички нейни собственици или наследници на собственици, а аз като студент по география бях нает от Общинската поземлена комисия в Самоков да оразмерявам и картографирам засетите със зърнени култури вече частни ниви, които покриваха тукашните площи; за сегашното време – през което и ниви, и ливади, и пасбища, и мери, са изоставени на пустошта, а ландшафта – променен до неузнаваемост…

*******

За сметка на това обаче, в местността „Кръсто” – там, където според преданията е било кръстовището на водата от Корубата, разпределителният възел, насочващ я към землищата на Драгушиново и Злокучене на запад, към землището на Ново село на изток, и към землищата на Чамурли и Калково на север, край добре поддържания от дърводобивни фирми макадамов път през гората, виждам части от нещо, което прилича на канал или канавка – съхраненият участък е с доста срутени стени, запълнено дъно и обраснал с поне 50 годишни борови дървета, както и с шипки, тръни и коприва. А ако човек не търси целенасочено, никога не би могъл да го идентифицира като канал, вада или коруба. Установявам, че подобни останки има и по границата на местностите „Реброто” и „Корабо” – там, където се допират и сливат под остър ъгъл източният и западният рид, ограждащи дола, именуван „Катранджия”, в който се намира старото самоковско сметище.

Снимам тези участъци с телефона, искрено съжалявайки, че този път не съм взел фотоапарата, правя, разбира се, и други снимки и селфита, и се прибирам…

*******

Равносметката

В продължение на около месец и половина си позволих да оползотворя почивните си дни не с разходки из Рила или Витоша с приятели, познати и близки и водене на абсурдни разговори за пътищата към духовното израстване, а с евристични експедиции из близкия, едновременно познат и същевременно – загадъчен, „питомен” рид, който обаче понастоящем се оказа много по-освободен от човешко присъствие в сравнение с високите и уж „диви” планини – през цялото време срещнах един човек, който си разхождаше кучето под Дъбова глава; един ром – явно дърводобивник, който яздеше огромен кон и водеше друг по пътя над Ново село и три деца, които бяха дошли с велосипедите си до неотдавна построения параклис „Рождество Богородично” в Шумнатица, до мястото, където е изворът на известната и велика самоковска река Боклуджа.

Имах възможността да видя и снимам интересни масиви от бигорови скали, които изграждат рида и в миналото са били използвани за добив на желязна руда, както и да видя и снимам по цялата територия на планината естествено промита желязна руда – магнетит.

Видях и снимах уникални природни гледки, дървета, цветя, животни. Направих и „задължителните” селфита.

А велосипеда, който бях купил (втора употреба), търсейки баланса между приемлива цена и достатъчна здравина за да носи моите осемдесет и пет килограма по планински пътища и пътеки, се разхлопа по всички съставни части, което означаваше, че или трябва да почна постоянните му ремонти, (както беше с предишния) или да го сменя.

И най-важното – преоткрих нещо, което знаех – но нали в крайна сметка точно това е и смисълът на евристиката – да се погледне истината от макар и по-различна гледна точка и да се пресъздаде по разбираем начин?

*******

Използвана литература

*******

Галерия
 

Геология – масиви от бигорови скали

В местността „Татарски брод” до моста на р. Искър край вилна зона „Мечката”

В местността „Високио брег” между с. Драгушиново и с. Злокучене

В местността „Белата чешма” край с. Драгушиново

Полезни изкопаеми – естествено промити железни руди

В местността „Белата чешма” край с. Драгушиново

В местността „Катранджия” край с. Драгушиново

В местността „Корубата” край с. Драгушиново

Нещо като останки от „Чамкорийския канал” или „Вадата” или „Корубата”

В местността „Кръсто”

На границата на местностите „Реброто” и „Корабо”

Из ландшафта на „Главнио рид”

С Георги Захов в търсене на останки от Вадата над Шипочене

И няколко уникални снимки на природни гледки и обекти
 

Последната коруба в село Драгушиново в местността „Балабанов дол” - съвременно състояние