Из историята на българското здравеопазване

Същност на здравеопазването

Здравеопазването е система от държавни, обществени, социално – икономически, медицински и други мероприятия, чрез които се опазва и укрепва здравето на всеки гражданин, подобрява се здравното състояние на населението и се удължава творческото му дълголетие. Здравеопазването в различните страни има сродни цели: да изучава разпространението на болестите и факторите, които ги обуславят; да осъществява лична и обществена профилактика, диагноза и лечение на заболяванията, рехабилитация и социална реадаптация на преболедувалите. Здравеопазването на всяка държава има и свои специфични особености, свързани с нейната история, медицински традиции и политики.

Факти от историята на българското здравеопазване

В средновековна България болните се лекували с билки и чрез изгаряния, прибягвало се и до помощта на врачки, баячки и гледачки. През езическия период като лечители се славели жреците. След покръстването на българите /864 г./ започнали да се разпространяват медицинските знания, присъщи на Християнския светоглед и начин на живот. Първите болници в България били устроени към манастира „Св. Пантелеймон“ в Охрид /ІХ в./ и към Бачковския манастир /ХІ в./ С особено уважение сред народа се ползвали знахарите, най-известен от които станал Василий Врач /ХІ – ХІІ в./

По време на османското иго се прилагала народната медицина за лечение чрез билки и природни фактори /лечение с минерална вода, с различни по състав минерали и пр./; болните се лекували от народни лечители и в манастирите и приютите към тях. През ХІХ век в българските земи били построени от турските власти 7 военни и 5 турски граждански болници /в Шумен, Русе, Видин и др./ По инициатива на Петър Берон в училищата се въвежда изучаването на хигиена. Първата българска болница била построена с народни средства в Търново /1867 г./

След Освобождението от турско робство /1878 г./ Временното руско управление започва организирането на медико – санитарното и аптечно дело в България. Били създадени служби на губернските и окръжни лекари, като към 1878 г. лекари имало в 28 града. През 1879 г. били утвърдени Временни правила за устройството на медицинското управление в България и Временни правила за аптеките в България. През 1881 – 83 г. били открити 12 нови болници в България, запачнал и строежът на нови 8, била въведена и задължителната регистрация на заразноболните. През 1888 г. бил приет Санитарният закон; през 1901 г. бил създаден Българският лекарски съюз. Приетият през 1909 г. Закон за опазване на общественото здраве регламентирал правото на частни лица да откриват болници. Българската общественост се включила активно в системата на здравеопазването – били създадени народни хигиенни съвети в 2341 населени места /1918 г./ През 1929 г. бил приет Законът за народното здраве, насочен към решаване на някои от основните проблеми на лечебното дело и развитието на болничната и хигиенноепидемологичната помощ. Към 1944 г. в България практикували 3280 лекари; съществували 73 държавни болници със 7265 легла; 62 частни болници със 1476 легла и 17 амбулатории за безплатно лечение на бедни болни. Медицинската помощ в държавните лечебни заведения се заплащала, а безплатно били лекувани само признатите за бедни чрез съответния административен документ. Широко разпространени били частната медицинска практика, осигурителната медицина и благотворителността. Новопоявилата се социалистическа пропаганда през този исторически период в България поставила един от своите акценти и върху здравеопазването. Още през 1991 г. Д. Благоев изтъква, че здравеопазването трябва да стане обществено. ІІІ извънреден конгрес на БСДП /1893 г./ и ІХ конгрес на БРСДП /1904 г./ издигнали лозунгите за безплатна медицинска помощ. В програмата на създадената от д-р Р. Ангелов през 1931 г. група „Обществен лекар“ била обусловена необходимостта от превръщането на здравеопазването в социалистическо; от единство на профилактичната и лечебната помощ; от диспансеризацията на населението и от неговото активно участие в здравеопазването. ХХV лекарски събор /1940 г./ приел изработения от групата проект за здравен план, който станал част от програмата на т. нар. „Отечествен фронт“.

След 9 септември 1944 г. били одържавени болниците, аптеките и част от медицинската апаратура; разгърнало се строителство на здравни заведения; по модела, съществуващ в СССР, била създадена единна мрежа за лечебно-профилактична помощ на участъков принцип. През 1950 г. били създадени санитарно – противоепидемологични станции /от 1971 г. – хигиенно-епидемологични инспекции/ и профилирани научноизследователски институти; били обединени болниците и поликлиниките. Твърде интересен етап от развитието на здравеопазването в България се явява въвеждането на общонародна безплатна медицинска помощ /1951 г./ Конституцията на Народна република България от 1971 г. и Законът за народното здраве /1973 г./ гарантират здравеопазването като част от цялостната социална политика на държавата и един от елементите на социалистическия начин на живот. През този период било разгърнато усъвършенстването на материалната и кадрова база на българското здравеопазване; цялостно се наложил държавният характер на здравеопазването, а през 1972 г. била премахната частната медицинска практика; под лозунгите за по-тясна връзка на науката и практиката бил разгърнат широк обмен на идеи и кадри в сферата на здравеопазването с т. нар. „братски социалистически страни.“ Като основно направление в здравеопазването на населението била определена всеобхватната профилактика. Държавата и обществеността работели планомерно за оздравяване на природната и социалната среда, за укрепване на здравето на здравите, за ранно откриване на болестите и тяхното своевременно и ефикасно лечение и рехабилитация. Етапно се осъществявала диспансеризация на цялото население. Непрекъснато бил разширяван списъкът на болестите, при които се отпускали безплатни лекарства за домашно лечение. Били провеждани широкообхватни мероприятия за ограничаване на разпространението на социално – значимите заболявания /на сърдечно-съдовата и на дихателната система, злокачествените новообразувания, травматизма и пр./ Особени грижи били полагани за здравето на бременните и майките; децата и младежите; работниците от материалното производство и др. В резултата на тези дейности средната продължителност на живота на българите за периода 1935 г. – 1976 г. била увеличена от 51 г. за мъжете и 53 г. за жените към 1935 г. на 69 г. за мъжете и 74 г. за жените. Значително намаляла и детската смъртност.

Основни институции и дейности в здравеопазването през този период

Системата на здравеопазването била ръководена от Министерството на народното здраве, а Висшият медицински съвет оказвал консултативна помощ, като в окръзите съществували дирекции „Народно здраве и социални грижи“ при окръжните народни съвети, към които имало и окръжни медицински съвети.

 Твърде интересни се явяват и основните дейности на системата на съществувалото здравеопазване през този период:

Ш  Хигиенно – противоепидемологична дейност;

Ш  Лечебно – профилактична помощ;

Ш  Санитарно – курортно дело;

Ш  Социални грижи;

Ш  Медицинска наука;

Ш  Материална база, кадри и лекарствено снабдяване;

Ш  Международно здравно сътрудничество.