Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.04.2010 23:33 - Историческо развитие на социалното подпомагане в България
Автор: georgihadjiyski Категория: История   
Прочетен: 9040 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 06.11.2015 20:00


ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА СОЦИАЛНОТО ПОДПОМАГАНЕ В БЪЛГАРИЯ
Георги Хаджийски Публикувано в сп. „Педагогика”, бр. 3, 2002 год.


 image
    1. Същност на социалното подпомагане и неговото място в историческото развитие на българското общество В годините на преход от командно-административна към пазарна икономика, в условията на масово обедняване на големи обществени групи и същевременно непрекъснато снижаващи се бюджетни приходи, дейността на системата „Социално подпомагане” се превърна в обект на повишен обществен интерес в нашата страна. През този период бяха експериментирани различни модели на социално подпомагане, заимствани от някои от смятаните за по-развити държави, които се прилагаха почти буквално, без да се отчитат традициите и опитът на нашето българско общество в тази насока. Самото социално подпомагане по своята същност и във вида, в който съществува понастоящем в нашата страна, представлява сложна система от дейности – нормативно регламентирани и институционално извършвани от системата „Социално подпомагане”, чиято цел е осигуряване на обществена подкрепа за задоволяване на някои твърде специфични жизнени потребности на определени категории български граждани и законно пребиваващи имигранти в нашата страна. Условно тези дейности могат да бъдат диференцирани в следните области:
  • Парично подпомагане.
  • Социални услуги.
  • Технически помощни средства за инвалиди.
  • Закрила на деца в риск. 
Самите дейности се извършват от работници, служители и мениджъри, имащи различна подготовка във вид на притежавано образование, квалификация, опит и нагласи да работят с обслужваните от тях лица и деца. С оглед задоволяването на нуждите на системата „Социално подпомагане” от специалисти в висше образование след 1991 г. бяха създадени редица университетски специалности, призвани да подготвят необходимия кадрови потенциал, но за съжаление в тяхното обучение историческите аспекти на бъдещия обект на практическата им работа са много слабо застъпени. И понеже историята е една от науките с много силно мирогледо-формиращо влияние, тук ще бъде изложен един опит за проследяване историята на социалното подпомагане в българското общество... От историческа гледна точка зад всяко социално явление, или социален процес, протичащи в настоящето, се крие безкрайно дълга верига от причинно-следствени връзки, чиито корени са в безвъзвратно отлетялото минало. Една от най-специфичните особености на това минало е, че се поддава на интерпретации т.е. на  различни тълкувания и разяснявания. Безспорно е, че социалното подпомагане, извършвайки наложените му от обществото функции, има своята история. Във връзка с това възникват въпросите: какво трябва да съдържа едно виждане за миналото, направено през призмата на социалното подпомагане и необходимо ли е изобщо социалните работници, изучаващи особеностите на своята професия и практикувайки я, да бъдат занимавани с опознаването на историята на тази обществена дейност? Обикновено до доводите на историята, претендираща да бъде “учителка на народите” се прибягва, когато трябва да бъде доказана необходимостта от упражняването на някакво право. Например, ако бъде поставен на обсъждане въпросът: необходимо ли е в съвременното българско общество социалното подпомагане да съществува като самостоятелна социална дейност, от много дългата българска история (или поне историография), биха могли да бъдат извадени не малко факти, доказващи, че тази дейност винаги е съществувала сред българския народ - като се почне от фолклорните предания, утвърждаващи правото на съществуване на надарените с много житейски опит и разум възрастни хора, премине се през Крумовото законодателство и по точно онази негова част, целяща метаморфозата на просяците в достойни граждани на България и се стигне до близкото тоталитарно минало, когато бяха създадени много от съществуващите и до днес заведения за социални грижи (понастоящем социално подпомагане). В други случаи аргументи от историята се използват за да се докаже валидността на определена идеология. За тази цел, в духа на един по-засилен български национализъм например, може да бъде направен опит за доказване, че българското общество е много по-хуманно от общества, чиито представители днес, явявайки се в ролята на съдници, много често ни упрекват, че в България не се обръща достатъчно внимание на тази или онази маргинална социална група, която пък в техните страни е обект с приоритетно значение. В подкрепа на това становище могат да бъдат използвани редица факти, доказващи че в нашата страна, въпреки нейната хилядолетна история, не са познати социални явления подобни на добре описаните в аналите на средновековните западни общества принудителни осакатявания на малки деца с цел превръщането им в просяци, или пък бунтове на гладните. Логиката на тези разсъждения може да бъде продължена с факти, доказващи голямата отзивчивост на българския народ към чуждото страдание, намерила своя апогей чрез спасяването на живеещите в България евреи, /а и цигани/, при това във време, когато така нареченият “цивилизован свят” не желаеше да направи почти нищо в тази насока. От подобна идеологическа гледна точка не многото изследвания върху историята на социалното подпомагане в нашата страна направени до сега, са издържани от позициите на диалектико-материалистическото /марксистко/ виждане за развитието на човешкото общество. Според тази концепция, смисълът на човешката история е достигането на съвършеното общество на всеобщо равенство (материално, а и духовно) и пълна социална хармония - комунизъм. За да достигне обаче до тази заветна цел, човечеството трябва да се пребори с несъвършеното обществено устройство, доминирано от експлоататорските системи на следващите една след друга робовладелска, феодална и капиталистическа държава. Основната движеща сила на развитието на обществото се явява сблъсъкът на икономическите интереси между социалните прослойки, които произвеждат по-голям дял от общественото богатство, но потребяват по-малко от него /т. нар. “експлоатирани класи”/ и тези, които потребяват повече - експлоататорите. От гледна точка на тази идеологическа система, социалното подпомагане, бидейки част от преразпределителния механизъм на произвежданото обществено богатство, е твърде несъвършено в експлоататорските обществени устройства, защото за да извоюват известни отстъпки, свързани с осигуряването на необходимите средства за своето съществуване, експлоатираните социални групи /в т. ч. и онези, които са обект на социално подпомагане/, са принудени да водят непрекъсната борба. Напоследък и в нашата страна, както и в страните от бившия социалистически лагер, се правят различни опити за преодоляването на изключително силното влияние на марксизма в идеологическата система на обществените науки. Много често тези опити са свързани с представяне на всичко, извършено по времето на съществуването на социализма в твърде мрачни краски. Нещо повече. Цялото това тъмно тоталитарно минало се отрича и то така, както апологетите на комунистическата идеология отричаха всичко досоциалистическо. В същото време с огромна доза носталгия се разсъждава какво би станало ако... По този начин се пренебрегват някои от основните уроци на историята - а именно, че човешкото развитие е един непрекъснат акумулативен процес на налагане на по-съвършени форми на обществено устройство върху все по-голяма територия. Този всеобхватен процес, бе дефиниран в библиографията на обществените науки на изтеклия 20 век с понятието модернизация, а днес в началото на 21 век, в условията на засилващо се сближаване между всички народи, обитаващи нашата планета, като негов синоним, се налага терминът глобализация. Самото социално подпомагане, подобно на всеки друг социален процес, подлежи на развитие, или на модернизация. Модернизацията на социалното подпомагане представлява своеобразен преход от уникалните форми на обществена подкрепа, оказвана от различните общества на нуждаещите се от нея техни членове /инвалиди, възрастни, сираци, бедни и т.н./, към създаване на твърде сходна система на социално подпомагане от всички модерни общества, включваща уеднаквени комплекси от ценности, нормативи и институции, призвани да осъществяват целите на тази алтруистична дейност. Един издържан от гледна точка на тези идеи опит за разкриване на историческото развитие на социалното подпомагане в нашето общество, означава да бъде проследен преходът от специфичните особености на обществената подкрепа, оказвана в домодернистичното българско общество на нуждаещите се от нея, към създаването на аналогична със съществуващите в модерните общества система за социално подпомагане. Условно, този процес би могъл да бъде разграничен на два, макар и без рязка граница по между им етапа: а) домодернистичен (традиционен), б) модернистичен.
2. Домодернистичен (традиционен) етап в развитието на социалното подпомагане в българското общество Съществуването на традиционната система на социално подпомагане в българското общество, обхваща един продължителен период от време, като нейните корени се губят в онова далечно време на нашата история, когато през 864 година хан /княз/ Борис I решава да наложи и налага християнския мироглед на поданиците на своята обширна държава. По този начин християнството се превръща в идеологическа основа, в съзвучие с която биват организирани всички форми на общественото развитие.   В духа на християнските ценности е организирана и социално-защитната система, предлагана от традиционното българско общество по отношение на онези групи от лица, които изпитват по-малки, или по-големи затруднения по отношение на задоволяването на екзистенциалните си потребности със собствени усилия - това са инвалиди, сираци, вдовици, възрастни хора, бедни и т.н. Понеже християнството учи, че земният живот е само прелюдия към едно безсмъртно битие, на всичко земно се е гледало като на нещо мимолетно и преходно. Именно за това нито телесните и психически страдания, нито старостта и бедността били болка за умиране - те били смятани за наложени от Бога изпитания, които трябва да бъдат понасяни стоически за да бъде постигнато Спасението, защото според думите на Христос: “По-лесно камила ще мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие.” /Евангелие от Матея, гл. 19/   и: “Духът е бодър, а плътта - немощна.” /Евангелие от Матея, гл . 26/ Основните институции, осъществяващи определени дейности по оказването на обществена подкрепа на нуждаещите се от нея били семейството, родът, църквата и общините и именно те провеждали една твърде специфична социална политика в тази насока, която учудвала българските и чужди изследователи със своята човещина и толерантност...   Така на пример, по думите на изтъкнатия наш социолог и народопсихолог Иван Хаджийски, старото българско аграрно общество, било изключително хуманно по отношение на претърпелите беда негови членове. Независимо дали тази беда (или обедняване) била породена от природни бедствия, осиротяване на невръстни деца, овдовяване, остаряване, осакатяване и т.н., малката социална общност към която принадлежали сполетените от нещастието, поемала цялата отговорност и грижа по осигуряването на необходимите средства за съществуване на нуждаещите се. Понеже трудът (движещата сила на произвежданото обществено богатство), бил една от висшите социални ценности, обществото посредством съществуващите в него макар и неписани морално-етични норми, налагало на всеки един от своите членове да се труди толкова, колкото позволявали неговите възможности (колкото и ограничени да били те понякога). Самото разпределение на произведеното с общи усилия обществено богатство (всъщност - твърде оскъдно), било изключително справедливо - всеки е получавал толкова, колкото му е било необходимо за да задоволи своите скромни екзистенциални нужди. Безработицата била непозната, частната собственост - ограничена. Основното средство за производство - земята - била обща собственост: “Тя се считаше за вечен темел на рода, на миналите, настоящите и бъдещите поколения.”(8, 87) Самият живот на членовете на това общество, протичал монотонно и без особени сътресения. Поколенията следвали едно след друго и понеже индивидуализмът бил силно ограничен, раждащият се, израстващ и остаряващ човек, почти нямал собствено битие, на което да придава някакъв уникален смисъл - животът му се осъществявал чрез живота на рода. Именно родът и семейството давали онази сигурност, която модерният човек, индивидуализирайки собственото си битие, е изгубил, но я търси в създадените от него непрекъснато усъвършенствани, силно рационализирани институции, призвани да задоволяват силно диференцираните негови потребности, целящи максималното продължаване на битието му във времето... Макар че за продължителни периоди от време Българската православни църква да е била лишена от държавна подкрепа, тя, подобно на църковните институции от останалия християнски свят, винаги е оказвала нужната подкрепа на онези категории лица, които днес са идентифицирани в научната литература с понятието “контингенти на социално подпомагане”. В църквите и манастирите се опитвали да намерят утеха болните, страдащите и немощните. Тук намирали подслон бездомните и храна гладните. Също така се “образовали недъгавите, негодни за мъжка работа деца” (4, 206), с чиито труд били създадени някои от образците на българската култура. В така описания процес на търсене, предлагане и даване на необходимата социална сигурност от която всички хора - били те по-облагодетелствани, или по-ощетени, винаги са имали нужда, институционализираната мисия била предоставена на свещеника. Към него се обръщали страдащите - бедни, самотни, недъгави, умиращи, за да получат жадуваната помощ, толкова необходима за преодоляването на тяхното страдание. И много български православни свещеници, чиито имена се губят в глъбините на нашата предълга история, следвайки повелете на своята мисия, са успявали да дават бленуваната надежда за преход към едно по-добро битие... Модерните времена в съзвучие със законите на рационалността, наложиха създаването на една нова професия, която е упълномощена да дава обществена подкрепа на нуждаещите се от нея - професията социален работник. Самите социални работници - били те социални педагози, психиатри или социални мениджъри, имат какво да научат от свещениците по отношение на обнадеждаването на безнадеждните... И така, в продължение на векове, домодернистичното българско общество, аграрно по своя характер, каквито между другото били и всички останали домодернистични /традиционни/ общества, предлагало на обикновения българин условия за живот /или жизнен стандарт/, които били ако не по-добри, то поне не отстъпвали на условията за живот на обикновения германец или французин. След модернизирането на Западноевропейските общества обаче, за да оцелее и се съхрани, българинът е трябвало да преодолее привидната сигурност на своя традиционен начин на живот и да модернизира и своето собствено общество. И в крайна сметка успява. Самата теория, насочена към обясняване на механизмите на прехода от домодерното, традиционно, аграрно общество към модернистично такова, е създадена в края на 19 и началото на 20 век от основателя на съвременната социология - Макс Вебер. Възникнала първоначално като критика на марксистката политикономика, днес тази теория се споделя и развива от някои от най-именитите /и четени/ социолози, макроикономисти и историци в света. С оглед вграждането на историческото развитие на социалното подпомагане в нашата страна в този всеобхватен, сложен и противоречив процес, тук ще бъде направен известен опит за изясняване на неговата същност. Според изтъкнатия американски макроикономист и социолог Збигнев Бжежински, модерността - това е: “епохата на култ към “разума”, породена от Френската революция” (1, 91). Джон Лукач в “Краят на ХХ век и краят на модерната епоха”, определя нейното начало някъде към 1500-та година, като според него краят й все още не е настъпил. На преден план той извежда следните нейни белези: “Европейската експанзия. Завоеванията на бялата раса. Колониалните империи. Атлантикът като център на историята. Превъзходството на морската сила. Либерализмът. Хуманизмът. Буржоазната култура. Определящото влияние на градската /и гражданска/ цивилизация. Постоянството на местоживеене. Зачитането на неприкосновеността на личността. Нютоновата концепция за Вселената и за физическата реалност. Идеалът за научната обективност. Ерата на Библията” (3, 280) Според същия автор в този глобален процес на европеизация на останалия свят, идеологическата основа е национализмът. Дори и комунизмът, в онзи вид в който възникна и бе наложен върху територията на няколко континента през 20-ти век, не бе нищо друго освен реализирането на руската национална доктрина. Наред с всичко казано до тук, модернистичната епоха създаде нова система за социална защита на живеещите в своите общества граждани. В организираните по “законите на разума” общества, в следствие на дарвиновите открития върху хода на еволюцията и напредъка на всички научни области, човекът започва да търси своето Спасение не в някакво абстрактно трансцедентно бъдеще, уповавайки се на силата на Господа, а в настоящето, разчитайки на себеподобните, на науките и на технологиите за тяхното практическо приложение. Нещо повече. Развитието на пазарната икономика доведе до възникването на един непознат в досегашната човешка история социално-психологически феномен, който би могъл да бъде наречен “стремеж към консумация на живот”. За да осигурят тази нова система за социална защита на изпитващи специфични потребности от нея свои граждани, модерните общества изграждат редица нови институции, работещи въз основа на принципите на хуманизма, рационализма и бюрокрацията. Модернизацията на българското общество, в това число и на съществуващата система за социално подпомагане в него, има редица твърде своеобразни особености. Началото на този процес се губи в далечния 18-ти век, когато през 1762 година Паисий Хилендарски завършва своята “История славянобългарска” и тръгва с нея да пропагандира българската национална идеология. Стремежът към модернизиране на българското общество, който продължава и до днес, е белязан от бремето на непрекъснато съществуващи затруднения, преодоляването на които винаги е коствало изразходването /при това твърде често напразно/ на огромно количество, различна по своето естество обществена енергия. Първоначално трудностите са свързани със създаването на българска национална държава, в чиито граници българите да реализират мечтата си за национален просперитет. След нейното създаване цялата обществена енергия - икономическа, социална, демографска, бива насочена към търсенето на пътища за реализирането на оказалия се утопичен блян за обединението на българския народ. В по-ново време, затрудненията са породени от командно-административния подход на тотално налагане на комунистическия обществено-икономически модел и последвалите след неговото рухване посткомунистически отрицателни социално-икономически процеси. Въпреки наличието на тази оказала се почти перманентна криза на модернизацията на нашето общество, българинът успява да го модернизира. Създава своя, собствена национална държава, макар и не в бленуваните граници. Извършва макар и противоречив преход от аграрна към индустриална икономика. Създава редица нови институции, адекватни на новите изисквания, в това число и за социално подпомагане. Модернизацията на социалното подпомагане, както и всички останали сфери на българското общество, започва след Освобождението през 1878 година и продължава и до днес.   
3. Модернистичен етап в развитието на социалното подпомагане в българското общество Модернистичната вълна в развитието на социалното подпомагане в нашето общество, е свързана със стремежа на българската национална държава да осигурява такава социална защита на нуждаещите се от специфични обществени грижи свои граждани, каквито предлагат модерните европейски общества. За тази цел, още с приемането на Търновската конституция на 16 април 1879 година, се поставя началото на създаването на аналогична с модерните европейски закони нормативна база, която да даде нужната гражданска сигурност на всички българи. Започва и изграждането на сходни със съществуващите в Централна и Западна Европа институции за социална помощ. Веднага след Освобождението, под влияние на руския модел за социално подпомагане се създават първите приюти и сиропиталища за сираци, инвалиди и бездомни. Основават се и благотворителни организации и фондации, развиващи различни филантропични дейности. Преориентацията на България към централно- и западноевропейския модел на обществено развитие, води до усвояването и на някои от най-напредничавите форми на социално подпомагане. През 1898 г. в София се създава първото частно училище за глухонеми лица от големия немски педагог Хайнрих Урбих, което през 1906 г. става Държавен институт за глухонеми. През 1895 г. е открит дом “Спокойни старини” в София. През 1900 г. са открити сиропиталищата в София и Стара Загора. През 1904 г. е открито специално сиропиталище за сираци от Македония при Софийската митрополия. През 1907 г. - Общински детски приют в София, 1914 г. - инвалиден дом в София с болница, професионално ортопедично училище е ортопедична работилница и т.н. Изграждането, финансирането и функционирането на тези специализирани заведения за социална помощ, се осъществява при наличието на тясно сътрудничество между частни, общински и държавни институции. С оглед усвояването на подходящи трудови умения на подпомаганите категории лица, към повечето заведения били организирани помощни стопанства за земеделие и промишлено-занаятчийски дейности. Наред с изграждането на тези заведения за социална помощ, започва и създаването на специализирана нормативна база. Така например, през 1897 год. Министерският съвет издава окръжно за осигуряване от общините на издръжка на стари, слепи и недъгави лица. През 1912 г. се подготвя Закон за обществено подпомагане, който обаче не е приет поради липса на средства. През 20-те години на 20 век, въпреки сериозните трудности, свързани с изплащането на огромни следвоенни репарации, международна изолация и природните и обществени бедствия, с които е принудено да се справя българското общество, се приемат редица закони с подчертано социално-защитна насоченост, целящи осигуряването на подходящи условия за живот на огромни, силно обеднели обществени групи. Това са Законът за увеличаване на размера на държавните земи и Законът за трудовата поземлена собственост, приети по времето на управлението на Александър Стамболийски, насочени към осигуряване на държавен поземлен фонд, от който да бъдат оземлени огромният брой разорени бежанци от останалите извън България български земи. Подобни социални цели преследват и получените от западно-европейски банки т. нар. “Бежански” и “Стабилизационен” заеми от правителството на Андрей Ляпчев през 1926 и 1928 г., които биват използвани за обществена защита на бежанците и пострадалите от земетресенията в Чирпан и Пловдив.[*] През 1934 год. правителството на Кимон Георгиев подготвя и приема Наредба-Закон за обществено подпомагане. Съгласно този нормативен акт, общината е основната административна единица, задължена да организира и поддържа според нуждите и възможностите си безплатни трапезарии, места за пренощуване на бездомни, подслон за деца на работещи родители, сиропиталища, заведения за недъгави, слепи, глухи, душевноболни и др. Тези организирани форми на социални грижи се издържат от средства, предоставени от благотворителни съвети и суми, предвиждани за целта от бюджета на държавата. За поддържане на обществената благотворителност се образува особен фонд от капитали на всички съществуващи в царството благотворителни дружества и заведения, еднопроцентов данък от редовни годишни приходи на окръжните съвети и градските общини. Набраните средства се изразходват за малки помощи и издържането на няколко старчески домове и сиропиталища, наречени професионални общежития за сираци и полусираци. В тях се изучават различни дисциплини като електротехника, шивачество и др. В домовете за стари хора се създават малки земеделски стопанства и подходящи работилници**. Въпреки съществуването и на най-съвременни за времето си форми за социално подпомагане, като цяло те обхващат много малка част от нуждаещите се от тях. Така например, през 1939 г. заведенията за социално подпомагане са 26, а местата в тях - 915. (За сведение през 1978 г. в България има 169 заведения за социално подпомагане с 19312 места в тях) (2, 633). Като цяло в българското общество традиционните (домодернистични) форми за обществена подкрепа на нуждаещите се от нея продължават да бъдат водещи чак някъде до към края на 50-те години на 20 век, когато могъщата тоталитарна държава успява да сломи почти изцяло жилавата съпротива на българския традиционен начин на живот. Затова и може да бъде казано (и нека бъде казано), че цялостното утвърждаване и функциониране на модерните форми и институции за социално подпомагане в България стана по времето на социализма. Измежду всичко казано за този толкова дискусионен исторически период, заслужава да се спомене и мнението на Джон Лукач, според когото социализмът е едно от проявленията на модерността. Влиянието на социализма върху обществените явления и процеси, имащи отношение към социалното подпомагане, тепърва следва да бъде проучено. През този период от българската история, в условията на един макар и спорен икономически подем, тоталитарната държава се опита да въведе цялостен контрол и върху системата “Социално подпомагане”. Въз основа на марксистката идеология за господство на работническата класа и превръщането на трудовите доходи в основни /и единствени/ за трудоспособното население, дейността на тази система бива насочена почти изцяло към нетрудоспособните социални групи. Като твърде своеобразно “социалистическо изобретение” в областта на социалното подпомагане, което между другото отсъства в произведенията на Маркс и Енгелс, е привилегированото положение на т. нар. “активни борци” при отпускането на социални помощи и ползването на социални услуги. Тези идеи залягат в основите на създадената нормативна база, предназначена да обслужва нуждите на социалното подпомагане, както и в дейността на институциите, извършващи конкретната работа по отпускането на социални помощи и предоставянето на социални услуги на правоимащите лица. Така например, според основния нормативен акт в областта на социалното подпомагане от епохата на социализма - Указът за обществено подпомагане, който бе отменен едва през 1998 г., когато влезе в сила Законът за социално подпомагане, на социално подпомагане подлежели: “ инвалидите от воините и борбата против фашизма и техните семейства, сираците и полусираците, морално застрашените деца и юноши, както и децата с тежки телесни и душевни недъзи, слепите и глухонемите, неработоспособните и самотни старци, пострадалите при изпълнение на служебните си задължения в мирно време военнослужещи, пострадалите при въздушни нападения или във връзка с тях, пострадалите след 9 септември 1944 г. в борбата за защита на народната власт, граждани, изпаднали в тежко материално положение или във временна нужда.”(7, чл. 2) Според същия нормативен акт, социалното подпомагане се изразявало в: “трудоустрояване и включване в обществено-полезна работа и организиране на трудово-производителни занаятчийски кооперации на инвалидите, организиране на заведения за социални грижи, отпускане на помощи от градски и селски народни съвети” (7, чл. 3). Наред с това инвалидите от войните и борбата против фашизма ползвали привилегии при отпускането от държавата на безплатни помощно-технически средства, имали предимства при настаняването в нови жилища и получаването на право на строеж на собствени домове, с предимство се назначавали на работа в държавни и кооперативни търговски предприятия, имали право на безплатно пътуване с градския транспорт. Като интересен опит за стимулиране на трудовата дейност на работоспособните граждани, напълно в духа на легендарното Крумово законодателство, може да бъде тълкуван член 16 на Указа според които: “Просията в Народна Република България, под каквато и да е форма се забранява. Народните съвети провеждат борба с просията, като заловените в просия лица се настаняват на работа или ако са неработоспособни - в заведения за социални грижи. “ Съгласно член 17 на Указът за обществено подпомагане: “Всички благотворителни дружества и фондации, създадени с цел обществено подпомагане, се задължават в тримесечен срок от деня на публикуването на настоящия Указ да ликвидират, като предадат имуществата си на народния съвет, където е седалището им, а паричните средства се разпределят от Министерския съвет по предложение на министъра на народното здраве и социалните грижи.“ По този начин, за един продължителен период от време държавата се превръща в монополист и в една дейност, която по традиция е била свързвана с индивидуалистични стремежи към благотворителност и филантропия... Заложените в Указа идеи, свързани с привилегированото положение на “активните борци” по отношение на отпускането на социални помощи и ползването на социални услуги, стремежът за стимулиране на трудовата дейност и на сравнително по-неработоспособни социални групи, отпускането на социални помощи главно на лица и семейства, които по независещи от тях причини не са в състояние да се издържат от трудова дейност, етатизацията на всички дейности в областта на социалното подпомагане, могат да бъдат проследени и в редица други нормативи от социалистическия период. Някои от тези нормативи, както например Указът за насърчаване на раждаемостта, са все още действуващи. Други подобно на Правилника за парично подпомагане и привилегиите (5) и Правилника за организация и ръководство на заведенията за социални грижи (6), макар и отчасти бяха използвани при създаването на сегашното законодателство, регламентиращо дейността на системата “Социално подпомагане”. Понеже при социализма масовата бедност бе отричана /поне на думи/ и дейностите на социалното подпомагане /или социални грижи, както се наричаха тогава/, бяха насочени главно към хора със здравни проблеми, институцията, която упражняваше цялостен контрол както върху отпускането на социални помощи, така и върху оказването на социални услуги, дълго време бе в едно ведомство със здравеопазването. Този модел на социално подпомагане, създаден по съветски образец, просъществува до рухването на социализма през 1989 г. В следствие на последвалите обществено-икономически промени, в условията на лавинообразно нарастване на дела на социалните помощи в структурата на системата “Социални грижи” /”Социално подпомагане”/, в края на месец ноември 1990 г. тази система премина под административното управление на новосъздаденото Министерство на труда и социалните грижи. Реформата наред с всичко друго бе продиктувана от изместването на основните задачи, поставяни от обществото на дейностите в областта на социалното подпомагане. При наличието на непознати за нашето общество до този момент постсоциалистически процеси, свързани с огромно увеличаване на инфлацията, безработицата и бедността, социалното подпомагане трябваше да преориентира своите приоритети от социални групи с преобладаващо медицински проблеми, към социални групи, изпитващи затруднения при задоволяването на своите елементарни екзистенциални потребности. Така социалното подпомагане придоби онзи вид, в които съществува и до днес. Наред с казаното до тук, заслужава да се спомене и огромната необходимост от съвременни изследвания върху някои социални процеси и явления, които имат пряко отношение към дейността на социалното подпомагане днес, но чиито корени са залегнали в социалистическото ни минало. Така например, като остатъчно явление от времето, когато социалистическата държава упражняваше изключително силно присъствие в живота на хората, е добре познатата на социалните работници потребителска нагласа на определени социални групи към държавата по отношение на задоволяването на техните жизнени потребности. Други подобни явления са невъзприемането на идеята за съществуването на общественото неравенство от т. нар. “социално слаби”, които са обект на социално подпомагане и техният стремеж да получават колкото се може повече от “лесните пари” във вид на социални помощи, при това без изобщо да си дават сметка за своя принос в създаването на общественото богатство, също така и възприемането на социалните помощи като “далавера” и т.н. В тези изследвания наред със социолозите, социалните психолози и историците, като пряко заинтересовани би трябвало да се включат и социални работници, които бидейки най-добри познавачи на своята дейност, биха могли да извлекат от миналото онези факти, които имат пряка връзка с тяхната работа, а опознаването на един проблем разкрива и възможности за неговото решаване...     Литература:
  1. Бжежински, З. - “Извън контрол - глобалният безпорядък в навечерието на ХХI век” - изд. “Обсидиан”, София 1994 г.
  2. Енциклопедия “България” - том 2 , изд. на БАН , София 1982 г.
  3. Лукач, Д. - “Краят на ХХ век и краят на модерната епоха” - изд. “Обсидиан” , София 1994 г.
  4. Мутафчиева, В. - “История на България” , изд. къща “Хр. Ботев” , София 1993 г.
  5. Правилник за парично подпомагане и привилегиите - “Държавен вестник” бр. 100 от 1979 г.
  6. Правилник за организация и ръководство на заведенията за социални грижи - “Държавен вестник” бр. 91 от 1965 г.
  7. Указ за обществено подпомагане - обн. “Известия” , бр. 77 от 25 IХ 1951 г., изм. и доп. бр. 69 от 1956 г. и бр. 65 от 1957 г. , чл. 2
  8. Хаджийски, И. - “Бит и душевност на нашия народ” , Университетско издателство “Св. Кл. Охридски” , София 1995 г.


 *Данните са взети от История на България. С. “Хр. Ботев”, 1993. ** Данните са взети от: Спасова, Е., Г. Георгиев, В. Попов. “Наръчник по социално подпомагане”. Част 3, изд. ЕТ “В-907”, С. 1993, 8/9.



Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 2305802
Постинги: 382
Коментари: 550
Гласове: 3359
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031