Финанси: “Скъпи” пари, “евтини” пари, бюджет, евро

Гледам и слушам огромния поток от информация за новия държавен бюджет в контекста на въвеждането на еврото у нас и се замислям над смисъла на многото думички, които сякаш със своето количество само обезценяват словото, защото обикновено не означават нищо друго, освен нарцистично желание на своите създатели да се покажат на другите…

А всъщност всичко, което е могло да бъде казано и написано дори и по тази абстрактна тема, вече е казано и написано и то от хора, можещи да осмислят и представят в разбираем от всички вид дори и нещо на пръв поглед толкова неразбираемо и абстрактно като скритото в дефиницията “публични финанси.”

И понеже ние като отделни човешки същества, като нация и като държава не сме нито сами, нито уникални, а част от повече или по-малко големи общности, преминали, преминаващи или може би ще преминават през същите социални процеси като протичащите и у нас, и искащи като всички да насърчават доброто и да избягват злото, бихме могли сравнително лесно да се запознаем с натрупания и адаптиран в годен за разбиране обществен опит за да го използваме и за собственото си добруване.

Ако искаме и ако можем просто да прочетем написаното и да го използваме - без да се страхуваме от истината и без да плашим и другите – защото не неизбежната истина е страшна – каквато и да е тя, а неизвестността. Ако…

*******

Безспорно двоичният логически код (1-0), “живот-смърт”, “добро-лошо”, “мъдрост-глупост”, “богатство-бедност” е универсален и то не само за програмирането, но дори и за публичните финанси, а неговото вербализиране в тази сфера на човешката мисловност би могло да бъде проследено в теориите за т.нар. “скъпи пари” и т.нар. “евтини пари”.

Най-общо казано, теорията за “скъпите пари”, позната като “монетаризъм” и с най-изтъкнат апологет американският макроикономист Милтън Фридмън (1912 г. – 2006 г.), е базирана върху идеята, че трябва да се харчи толкова, колкото е произведено, а  държавата чрез институцията на своята централна банка трябва стриктно да се придържа към пускането в обращение на толкова пари, колкото е стойността на произведените стоки и услуги. Държавният бюджет е подчинен на строг счетоводен баланс. Практическото му измерение е във вид на произвеждане на толкова, колкото е необходимо и консумиране само на това, което е произведено – има сигурност и стабилност, но възможностите за икономически растеж са минимални.

У нас този модел беше въведен от Валутния борд през 1997 г. и остана почти непроменен до към 2021 година, като до голяма степен беше и остана в основата на добре познатата ни “икономика на мизерията” и то не толкова, защото сменящите се през този период наши управници целенасочено желаеха липсата на достатъчен социален комфорт, породена от периодично недофинансиране на публичните разходи, а понеже международните институции не им позволяваха да не го използват.

Нещо повече. Според редица твърдения на повече или по-малко ерудирани наши и чужди експерт – анализатори “икономиката на мизерията” се превърна в българския икономически патент.

*******

Основоположник на теорията за “евтините пари” е британският икономист Джон Мейнард Кейнс (1883 г. – 1946 г.) Според идеите на тази теория не само не е необходимо да има строг баланс между произведеното и потребяваното, точно остойностен в наличните пари, но и самата държава би могла да използва финансовата политика като средство за насърчаването на икономическото (и социално) развитие – чрез осигуряване на по-голямо количество пари в обращение, отколкото е остойностеното чрез тях производство и потребление, и най-вече – улесняване на достъпа на фирми и граждани до евтини кредити, защото хората ще използват повечето си пари за купуване на повече стоки и услуги, както и ще плащат повече данъци и осигуровки, а фирмите ще ги инвестират в закупуване на производствени мощности за производство и пласмент на повече стоки и услуги.

Въпреки, че понастоящем и научната обективност, и практико-приложните възможности и на двете теоретични постановки да са предмет на оживени дискусии, (а и множество критики), факт е, че богатите страни – с висок жизнен стандарт на населението и модерна икономика, имат огромна задлъжнялост, като гражданите им живеят “на кредит”, а бедните страни са бедни не толкова поради това, че потребяват само толкова, колкото произвеждат, а защото международните финансови институции не позволяват да бъдат включени в доминантните финансови системи на богатите.

*******

От своя страна държавният бюджет – план-сметката на планираните за годината приходи и разходи на държавата, при все че е регламентиран в множество нормативни актове, е част от нейната цялостна финансова политика, (ведно например с печатането на пари или инфлацията), както и подвластен на идеите за “скъпите пали” и “евтините пари” – независимо дали балансът му ще бъде в лева, евро или динари.

Ето защо няма нищо лошо ако гражданите разполагат с повече пари, а онези които ги имат в изобилие плащат по-високи данъци – лошото е когато парите – били те повече или по-малко се крадат – тогава няма как да са достатъчни – нито на имащите малко, нито на имащите много, но алчно искащи още и още…

*******

Като всяка новост въвеждането на еврото е свързано с повишена тревожност сред българите, просто защото ще трябва да променят и зоната на комфорт, с която са свикнали.

В краткосрочен аспект ще трябва:

 - Да се приспособят към малко или повече по-различен модел на смятане и лично и семейно бюджетиране;

 - Да свикнат с новите цени;

- Да взаимодействат с много повече институции;

- Да се сблъскват с претоварени от работа служители, някои от които ще бъдат и силно фрустрирани инасочващи своята агресия към клиентите;

- Да бъдат обект на нови форми на измами, мошеничества, фалшификации;

- Да отделят време за различни от обичайните си дейности;

- Да загубят работата си, ако работят в обменни бюра или да фалират, ако ги притежават;

- Да се разделят с любимите си левове и стотинки;

- Да гледат, четат, слушат и обсъждат какви ли не нови глупости…

В дългосрочен аспект обаче, включването на страната ни в поредния клуб на богатите, към който се стремяхме дълго време и правихме типичните си жертви, няма как да няма и редица положителни измерения. Наред с отпадането на необходимостта от обмен на валута при пътуване в страни от еврозоната – впрочем нещо напълно излишно в епохата на виртуалните плащания, както и улесняване на сметките на евентуалните инвеститори у нас, принадлежността към еврозоната ще осигури и много по-голяма макроикономическа сигурност и стабилност и за нашата най-слаба икономика в Европейския съюз. Типичен пример в това отношение беше свръхзадлъжнялата, но принадлежаща към еврозоната фалирала Гърция, на която не бе позволено да се срине като България през 90-те години на ХХ век.

*******

Като заключение заслужава да се спомене, че в условията на налагане на глобалното виртуално разплащане дали ще бъде лев или евро няма никакво значение, защото е важно количеството, а не името…