„Без музика животът би бил една грешка.“

Фридрих Ницше

 

Доста често ми се случва да минавам край рушащата се сграда на бившата самоковска музикална школа „Проф. Васил Стоин”, която се намира в идеалния център на града. И понеже е всеизвестно, че сградите само приютяват одухотворяващите ги общности от хора, споделящи определени идеи и имащи синхронизирано поведение, тя е твърде своеобразна метафора на днешното състояние на онези общности от ученици и преподаватели, които навремето споделяха частици от своя живот в нея.

А по онова време господстващият социален строй у нас беше изградил строго йерархизирано кастово общество, в което всеки си знаеше мястото, при това от люлката, до гроба - бебетата се раждаха в родилни домове, децата бяха в детските градини, учениците бяха в училищата, войниците бяха в казармите, студентите бяха във вузовете, работниците бяха в заводите, селяните бяха в текезесетата, пенсионерите бяха в пенсионерските клубове и в старческите домове, а мъртвите - в гробищата.

Самото образование беше базирано върху принципите на така наречения „политехнически модел”, имащ за цел подготовката на бъдещи работници – пролетарии за промишлените предприятия – заводите и фабриките, както и механизатори за трудовите земеделски кооперации. Ето защо дейността на всяка образователна институция, отклоняваща се повече или по-малко от доминиращия политехнически модел, беше приемана ако не с недоверие, то поне с пренебрежение, като атавистична буржоазна градска отживелица – независимо дали се касаеше за религиозно училище, музикална школа или извънкласни чуждоезикови курсове.

И въпреки това такива съществуваха, обединявайки личности, които споделяха религия, музика, чужди езици като начин на живот.

Откриването на образователни заведения като Самоковската музикална школа бе регламентирано в чл. 14 от Закона за народната просвета от 1948 г., ясно разпореждащ, че: „Всички дневни и вечерни курсове по общообразователните, художествените и техническите предмети и специалности се откриват с позволително от Министерството на народната просвета по правилник, одобрен от министъра.

Курсове, организирани от обществени, политически и професионални организации за обществена, политическа и професионална просвета се освобождават от задължението да се снабдят с позволително.

Лица, които преподават уроци по каквито и да е специалности в курсове или на частни лица, са длъжни да се снабдят с позволително при условията на правилник, одобрен от министъра на народната просвета.”

И въпреки тези – дискриминационни от гледна точка на съвременните дадености условия за своята дейност, Самоковската музикална школа съществува продължително време, подготвяйки редица талантливи музиканти и обединявайки няколко поколения от любители на музиката, а и на чуждите езици.

*******

„Музиката няма отечество: нейното отечество е цялата вселена.”

Фредерик Шопен

С оглед докосване до духа на бившата самоковска музикална школа „Проф. Васил Стоин” и следвайки насоките на безсмъртната мисъл на великия Фридрих Ницше, че “само преживените мисли са ценни”, бе направено интервю с писателя и председател на самоковското сдружение на писателите, дългогодишен учител по български език и литература, китарист, музикален педагог и преподавател в това отдавна затворено учебно заведение – Христо Весел. Христов.

Господин Христов, какво знаете за миналото на нашата музикална школа в Самоков?

Мисля, че детската музикална школа е създадена към Читалище – паметник „Отец Паисий” в края на 50-те или началото на 60-те години на ХХ век, по инициатива на тогавашното читалищно ръководство, заради музикалните интереси на малките самоковчета.

Отначало са канени преподаватели от София, но имало и от Самоков. Интересът още в самото начало бил много голям.

Доколкото знам, Детската музикална школа като специфично извънучилищно заведение, е една от първите в страната, а за Софийска област определено е първата.

Школата се помещаваше в сграда, предоставена от едно еврейско семейство, което в този период е напуснало Самоков. Наемът, който поискали бил изключително минимален, символичен. А единственото условие – сградата да се ползва само за културни и образователни цели и да се поддържа в добър вид.

Какво се изучаваше в нея?

В школата се изучаваха класически инструменти – пиано, цигулка, по-късно акордеон и китара.

Аз самият още в началото на шестдесетте години започнах да уча китара при господин Дамянов, който преподаваше и акордеон. По-късно, като ученик в 7 – 8 клас, заедно с други момчета, свирих в китаро-мандолинния оркестър към Читалището, с ръководител Асен Попвасилев, който също бе своеобразна школа за мен.

Как се провеждаха учебните занимания?

Заниманията се провеждаха сутрин и следобед – в зависимост от училищните ангажименти на учениците. Дори събота и неделя. В края на всяка година се организираха концерти за да се покаже какво са научили учениците.

От кои нейни директори имате впечатления?

Спомням си добре Лалка Сапунджиева като директор, която преподаваше и пиано, и солфеж. По това време школата бе май на най-добро ниво. По-късно Лалка Сапунджиева дълги години бе на работа в Министерството на културата и отговаряше за школите в страната. Но връзките ѝ със Самоков не спираха.

А с кои преподаватели в школата сте работили?

Аз почнах работа като преподавател по китара – лектор в началото на 1980 година, замествайки Димчо Тосков за няколко месеца. Когато обаче той се върна, учениците пожелаха да продължат обучението си с мен. И така, та до сега. Димчо Тосков продължи да преподава само акордеон. В началото на 80-те години в школата имаше много деца. През целия ден трима преподаватели бяха по пиано – Цветанка Попова, Цветанка Георгиева, която в това време бе и директор, преподаваше и солфеж на всички ученици, и пианистката Наташа. По акордеон бяха талантливите преподаватели – Жулиета Мангалджиева, Димчо Тосков, Иван Тосков и Георги Машов. По китара – Цветан Ангелов и моя милост. От София идваше Димитър Пачеджийски, който преподаваше цигулка и беше цигулар в Музикалния театър. Бяха организирани и групи по възраст и по немски език с преподавател Тончо Стаменов, по френски с Ева Гюнкина и по английски език с Йорданка Годинякова.

А има ли успели нейни ученици?

Разбира се, че има успели ученици. Нямам точен списък на тях. Но помня някои от последните години – Румен Тосков – един от най-талантливите днес пианисти в България, завършил освен школата и Музикална академия, композитор. Участник в „Знаме на мира”, обиколил много страни по света с изкуството си. Ирена Рогачева – изключителен акордеонист, с не една и две музикални награди, в това число и международни, също завършила Музикалната академия и се посветила изцяло на музиката. Божидара Трохарова – виртуозен китарист, завършила Музикалната академия с докторска степен, а понастоящем преподавател в Музикалното училище в София. Виктор Джоргов, с висше музикално образование, а преди това завърши и Средното музикално училище в Широка лъка, който прави много интересни формации и концертрира доста из Европа. Момчил Степанов, който завърши Театралната академия и напоследък дублира много чужди филми, също  много интересна личност. Иван Велчев, който от десетина години живее в Дания и събира млади музиканти, поклонници на модерните стилове. Някои завършиха "музикална педагогика”, други пък създават добри любителски групи в страната и чужбина. Ученици на Детската музикална школа ,,Васил Стоин”, вече големи хора, има много в Самоков и в цяла Европа. Съжалявам, че не мога да цитирам имената на всички останали талантливи ученици на школата, макар че безспорно го заслужават.

И накрая – кое според Вас е по-важно – сградата или дейността, за която е направена?

Разбира се, че сградата е важна, защото бе самостоятелна, предназначена само за тази цел. Благодарение на благородството и обичта на еврейското семейство към родния град и хората, които живeят в него, почитателите на музикалното изкуство в Самоков разполагаха с истински свой творчески дом. За съжаление, още в началото на 90-те години на ХХ век, при новите условия школата загуби своето първоначално предназначение. Класовете по езици се разпаднаха. Класовете по музикални инструменти станаха школи, организирани по новите изисквания и се настаниха в сградата на Читалището. Някои преподаватели напуснаха, други починаха.

И школата, вече в съвсем различен вид, продължи развитието си. А сградата беше изоставена на произвола на съдбата. Все пак остана като спомен, и не само, в израстването на поколения млади самоковци в сферата на музиката.

Благодаря за отделеното време и внимание!

*******

„Музика слушат мнозина, но я чуват малцина.”

Б.Б. Асафиев