Из хрониките на някои от затворените училища в Самоковско

Голямото движение за общобългарска просвета от ХІХ век, довело до покриването на нашите земи с гъста мрежа от училища, в които се преподава на български език и се използват модерните европейски педагогически методи, намира изключително радушен прием и в Самоковско.  По онова време Самоков е един ат най-големите и богати градове в Османската империя, епархийски център и средище на българската духовност, просвета, култура и изкуство. Ето защо не е за учудване, че във всички села на днешната Самоковска община е имало училища, които са ограмотявали и обучавали своите ученици. По времето на комунизма започва масово обезлюдяване на тези села, като първите обществени институции, които биват затваряни, се оказват селските училища. Настоящият текст е посветен на някои от тях.

Училище  “Ценко Церковски” с. Шишманово

За периода от 70-те години на ХІХ век до 1932 г. децата от с. Шишманово учели в малка постройка до черквата и понеже те непрекъснато се увеличавали, през 1922-23 г. започнало строителство на нова училищна сграда. Тя била построена и тържествено осветена на 14 май 1932 г. в присъствието на министъра на просветата Константин Муравиев. По инициатива на местната общественост и учителския съвет, било взето решение училището да носи името на писателя и общественик Ценко Церковски, като на откриването присъствала и неговата съпруга. През 40-те години на ХХ век това е едно от най-големите училища в Самоковско – в него учели над 400 ученици в десет паралелки от първо отделение до трети прогимназиален клас и работели 15 учители – 11 начални и 4 прогимназиални.

През 50-те години на ХХ век, след вземане на решението за предстоящото строителство на язовир „Искър” и изселването на жителите на с. Шишманово, учениците се пръскат по цялата страна, а от това хубаво училище не остава и следа.

Училище „Любен Каравелов” с. Горни Окол

В с. Горни Окол е имало килийно училище още от 70-те години на ХІХ век.  След Освобождението от турско робство през 1878 г. училището става светско, като между 1923 г. и 1926 г. е построена нова училищна сграда – полумасивна, на един етаж, с 4 класни стаи, канцелария и склад. През 1926 г. е открита и прогимназиална образователна степен, в която били включени и ученици от съседното село Долни Окол. През 1963 г. е открита новата двуетажна сграда на училището с 11 класни стаи, кабинети по математика и физика, физкултурен салон и работилница по трудово обучение. Броят на учениците е около 300.

През 90-те години на ХХ век е взето решение училището да бъде закрито.

Училище „Иван Вазов” с. Алино

В с. Алино е имало килийно училище от 1876 г., в което се обучавали около 10 ученици. През 1881 г. бива открито светското училище, в което се обучавали около 50 ученици – момичета и момчета. През 1923 г. бива построена и открита новата училищна сграда с 6 класни стаи, канцелария и складови помещения. Учениците били около 200, а учителите – 10. На 13 декември 1927 г. било взето решение началното училище да носи името „Кирил и Методий”, а патрон на прогимназията да бъде Иван Вазов. Към 1937 г. в училището се обучавали 350 ученици. През 1952 г. било взето решение началното и прогимназиалното училище да бъдат слети, а училището да носи името „Иван Вазов.” По онова време в училището работели 12 учители – 7 в началната образователна степен и 5 в прогимназиалната, а броят на паралелките бил 10. Учениците били около 270. През следващите години, във връзка с драстичното намаляване на броя на учениците, от 1973 г. към училището започнал да функционира интернат, като за целта били приспособени две стаи за около 40 деца от София, Самоков и Долна баня. През 1981 г. бил тържествено честван 100 годишният юбилей на училището, като то било наградено с орден „Кирил и Методий” – първа степен. В него обаче се обучавали вече само около 70 ученици и работели 15 учители, 5 възпитатели, 7 прислужници и 5 кухненски работници. През следващите години продължава необратимото намаляване  на броя на учениците и училището било закрито.

Училище „Христо Ботев” с. Белчин

Училището в село Белчин било открито през учебната 1878/1879 г., като за училищна сграда бил приспособен турският хамбар, в който през годините на турското робство се съхранявал десятъкът. Към 1894 г. в него се обучавали 76 ученици. През следващите години броят на учениците нараства до над 250, което налага построяването на новата училищна сграда. Тя бива завършена през 1934 г. и обезпечава обучението на 246 ученици в 7 паралелки от 7 учители. В годините на Втората световна война красивата двуетажна сграда на училището била превърната в болница на ранени германски войници. На 14 юли 1947 г. учителският съвет взема решение училището да бъде преименувано от „Царица Йоана” на „Христо Ботев”. През 1952 г броят на учениците достига до 346. На 16 юли 1979 г. бил тържествено честван 100 годишният юбилей от основаването на училището, като то било наградено с орден „Кирил и Методий” – първа степен. През следващите години броят на учениците намалява и то бива закрито.

Училище „Христо Ботев” с. Бели Искър

Закрито е през 2012 г. със заповед на Министъра на образованието, младежта и науката Сергей Игнатов „поради крайно недостатъчен брой на учениците”, а хубавата двуетажна училищна сграда е оставена на запустение.

Училище „Кирил и Методий” с. Шипочан

Първата училищна сграда в с. Шипочан е построена през 1882 г. в двора на черквата „Св. Богородица”. През 1927 г. учебните занятия се преместват на втория етаж на новопостроения кооперативен дом, като големият салон е преграден за образователните цели. През 1938 г. е построена нова училищна сграда. Първоначално училището било до четвърто отделение, като по-късно става до осми клас. За периода между 1900 г. – 1945 г. годишно се обучавали около 60 ученици.

В училище „Кирил и Методий” с. Шипочан са работели като учители и училищни директори краеведите Асен Бояджиев, написал и издал „Миналото на Шипочан” и Георги Захов, автор на 15 краеведски книги.

Училището е закрито поради липса на деца.

Училище „Кирил и Методий” с. Драгушиново

В годините на турското робство децата от село Драгушиново учели в килийното и по-късно светско „Долномахаленско” училище в Самоков. Увеличаващият се брой на учениците и държавната образователна политика след Освобождението от турско робство (1878 г.), били свързани с организирането на обучението на учениците от селото в частни къщи на жители на Драгушиново. През 1937 г. е построена новата училищна сграда, в която в слети паралелки учели 78 ученици от първо до четвърто отделение. От 1956 г. до 1961 г. учениците в прогимназиална образователна степен от Драгушиново биват пренасочвани към училището в с. Злокучене.

През 1972 г. училище „Кирил и Методий” с. Драгушиново е закрито, а учениците –  включени в съществуващите учебни заведения на Самоков.

Литература

1. Бояджиев, Асен „Миналото на Шипочан”, София, 1993 г.

2. Захов, Георги „Палакарията земя кърмилница”, Самоков, 2013 г.

3. Захов, Георги „Потопените села”, Самоков, 2017 г.

4. Хаджийски, Георги „Драгушиново или за шепота на преданията”, София, 2013 г.

*******

Разбира се, може още много да се пише за закрити училища, защото такива има във всяко едно от селата, пръснати из Самковско и претърпели в годините на комунизма своя истински демографски колапс, превърнал ги понастоящем в бедни и безнадеждни старчески домове. И понеже е хубаво все пак да има някакъв оптимизъм и по тази твърде нерадостна тема, бих искал да завърша с нещо преживяно по време на моята работа в едно от тези вече затворени училища.

… Беше някъде през 90-те години на ХХ век. След края на учебните часове седях в учителската стая и чаках да дойде автобусът от София за да се прибера. Бях отворил вестника, а в него имаше крещящо огромно заглавие „Населението на Русия намалява годишно с 5 милиона души” и понеже чистачката – рускиня, размахваше метлата и парцала около мен й го показах. „Русия не я мислете. – отвърна тя с типичния българо-руски диалект, по който биха могли да бъдат разпознати рускините, където и да се намират по нашите земи. – Русия е голяма, тя ще се оправи. Вие мислете себе си. Другата година сигурно ще затворят и това училище. Вижте, че няма деца.” Настъпи неловко, тревожно мълчание. Първа се обади другата прислужница, на която й оставаше малко до пенсия: „Ама аз имам две деца и четири внучета. – каза тя. – Но са в София и работят и учат там. Няма заради мен да се връщат на село я.” След нея госпожата по български език и литература каза, че тя имала две деца, една снаха и едно внуче също в София, дъщеря й била в 10 клас на елитна столична гимназия, а синът й и снахата й искали поне още едно дете, но щели да изчакат докато им отпуснели жилищен кредит. „А моята дъщеря е във Варна. Омъжи се за морски офицер и аз имам две внучета. Голямото ще бъде абитуриент. – каза началната учителка.” Господинът по трудово обучение и физическо възпитание пък каза, че неговият син бил заминал за Америка и се бил оженил за някаква негърка, която бил видял на сватбата и била черна като печката. „Дано внучетата са малко по-бели. – каза той. – Но живи и здрави да са…”

Та това е – род дохожда и род прехожда и се пръска по света. Живи и здрави да са където и да се намират…