За нашата обществена болест

Има нещо сбъркано в българския обществен модел, което – при всички опити да бъде разгадано и някак си осмислено, (с оглед крещящата необходимост от намиране на някакъв изход), вече близо век и половина мъчи българина по неговия път към модерното битие и то при това с някаква неясна фаталистична неизбежност, сякаш обезсмисляща предварително всеки нов опит за измъкване от омагьосания й кръг. И макар, че са изписани безброй страници за разгадаване тайните на социалните болежки, загнездили се в загадъчната душевност на българина, фактът че не са изнамерени нито някакви повече или по-малко ефикасни средства за тяхното превъзмогване, нито дори - логични обяснения за тяхното естество, са най-красноречивите доказателства за това, че истината се търси не там, където се намира. Безспорно българинът си е такъв, какъвто е – не много по-различен от който и да е представител на който и да е друг повече или по-малко цивилизован народ и следователно неговият проблем не е в самия него, а в онези, които са се нагърбили да управляват съдбините на обществото и държавата му. И наистина – дори и едно съвсем повърхностно, но пък – по-освободено от скрупули обективно вглеждане в историята на българското модерно общество, е напълно достатъчно да се постави психосоциалната диагноза на неговото заболяване: Липса на националноотговорен елит.

И ако в далечните исторически времена, когато обществата и държавите са били управлявани от повече или по-малко славни монархически династии, а всеки отделен човек е приемал своето социално място като отредено му от Бога и затова неподлежащо на промяна, след войната за независимост на САЩ и Френската буржоазна революция, възвестили началото на новата демократична епоха, в която държавата принадлежи не на господаря – владетел, а на народа, наличието (или отсъствието) на национално отговорен елит се превръща в онази предпоставка, която до голяма степен предопределя благоденствието на съответните нации. От своя страна избираният от народа елит в името на идеята за общото добруване носи и своята мандатна отговорност пред своите избиратели, като съгласно основополагащите правила на демокрацията ако отговори на обществените очаквания продължава да бъде на власт, а ако не ги оправдае – просто губи спечелените позиции и отива в забвение.

По една или друга причина тази неособено сложна за разбиране обществена управленска система бива доста усложнена у нас още с Освобождението, когато се залагат основите на изключително силната зависимост на новосформиращия се български национален политически елит не от българските избиратели, а от външни сили. Така не само се появява добре познатото абсурдно българско психосоциално патогенно явление „филство – фобство”, но и неистовият стремеж към твърде ловки и за съжаление – удачни манипулации на законите на демокрацията в името на властта. При това – на всяка цена.

Политическите боричкания около абдикацията на Александър Батенберг и абсурдните амбиции на Фердинанд, в крайна сметка не само затвърждават обществената нагласа у нас, че властта се получава не от народа чрез избори и затова и всяка политика трябва да бъде насочена към интереса на гласоподавателите, а някъде „отгоре” – далеч извън народа, но и така оформят добре познатите мотиви на политиците у нас да използват дадената им повече или по-малко мимолетна власт не да служат на интереса на своя народ, а просто да я използват за облагодетелствуване единствено и само на себе си.

Загубените войни за национално обединение и Ньойският мирен договор затвърждават нагласата сред националния елит да се разчита на домогванията към властта на външни покровители, а честите преврати за периода между 1923 г. до 1944 г. от станалите излишни за българската държава главно безработни офицери, просто привнасят допълнителни щрихи в макар и патогенната българска социална система на механизмите за вземане и ползване на властта. И макар, че навярно би било напълно излишно тази социална управленска патология да бъде подкрепяна с каквито и да е факти и доказателства от авторитарната комунистическа епоха, когато властта се „даряваше от всемогъщата братска съветска страна”, (но пък се използваше за задоволяване на добре познатите и от предишния период обичайни жизнени потребности на имащите я), дори и само от историческа гледна точка заслужава да бъде уточнено, че някъде тогава се пръкна прекрасно моделираната след това фрапираща нагласа сред националния елит да се сервилничи тотално, безрезервно, цялостно... пред височайшите благодетели, осигуряващи властта.

В крайна сметка неистовите домогвания до облагите от трансформацията на политическата власт в икономическа на българския комунистически (макар и със задължителната добавка „псевдо-„) елит по време на прехода с моделиране на прикриваща го, достигаща до социална параноя нагласа за включване на страната в структурите на обединена Европа като панацея за всички съществуващи обществени недъзи, сътвориха и превърнаха в нарицателен за нашата нация цял един непознат до тогава политико – административен езиков термин – йесменството. А неговите ефекти са прекалено очебийни за всички.

Публикувано и в: