Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.12.2016 20:14 - Преходът и неговата (анти-)социална политика
Автор: georgihadjiyski Категория: Технологии   
Прочетен: 950 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 06.01 19:19

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Преходът и неговата (анти-)социална политика

 

Въведение или за това, как думата „социално“ бе превърната нарицание на нещо мръсно

Българският преход се оказа уникален. И то не толкова сам по себе си, защото подобни на него обществени процеси протекоха и във всички други бивши социалистически страни, а най-вече поради невероятните поражения, които нанесе на българския народ и неговите социални структури. Една от тези социални структури е и модерната българска социална политика, която би могла да бъде проследена като твърде специфични нормативно – регламентирани и институционално провеждани системи от дейности още от създаването на Третата българска държава през 1878 г. В какво се изразяват тези дейности обаче?

Уточняване на основните понятия

Макар и условно, тук ще бъдат включени следните аспекти на социалната политика

Ø  Политика на доходите;

Ø  Системи на закрила на труда;

Ø Относително краткосрочна защита на уязвими социални групи – безработни, болни, инвалиди, майки с деца;

Ø  Дългосрочно социално осигуряване;

Ø  Социално подпомагане.

А ако приемем, че целта на тези дейности е възпроизводството на съществуващият социален модел, както и че при социализма макар и само декларативно водещ в общественото устройство беше колективният интерес, а по време на прехода бе извършена твърде своеобразна егоцентрична трансформация към индивидуалното и личното, то тогава тази метаморфоза би могла да бъде проследена в своите крайни, дори и гротески форми в най-социалната от всички възможни политически дейности – социалната политика.

Как стана това?

Социализмът беше базиран върху идеология, чиито теоретико – приложни концепции приемаха, че първостепенно значение за общественото развитие има трудът и то трудът на индустриалния пролетариат, който при противоположното, капиталистическо обществено устройство е подложен на мощна експлоатация от капиталистите. Ето защо акцентът върху работническия физически труд би могъл да бъде проследен във всички обществени системи – и като политика на доходите, и като социалноосигурителни взаимоотношения, и като институционално – защитни и рекреационни дейности, а всички останали социални групи – от нетрудоспособните инвалиди и пенсионери, през неработещите родители на деца, до деятелите на т. нар. „умствен труд”, бяха не само неглижирани, но и често – целенасочено институционално потискани.

В условията на относително устойчиво социално – икономическо развитие, в което партията - държава се явяваше и единствен работодател, както и непрекъснато увеличаване на населението, изградената социално – осигурителна система през 60-те и 70-те години на ХХ век функционираше почти безпроблемно и гарантираше обществената стабилност и справедливост, приела като даденост и привилегированото положение на т. нар. „активни борци против фашизма и капитализма” във всички свои области – а те не бяха никак малко и бяха отразени в редица нормативно регламентирани дейности – от обезпечаване с доходни професии, през отпускани пенсии, до предоставяни социални помощи, и специфични социални услуги.

Българският преход, преминал под твърде своеобразните лозунги за по-малко държавност, за завой на дясно, за либерализиране на икономиката, за насърчаване на личната инициатива и пр., подложи и самата дума „социален” и производните й, която беше ключова в предходния исторически период, на твърде своеобразно потулване, целящо нейното забвение и то не само от новосъздалата се десница, но и от прекръстените комунисти на социалисти, които ловко я маскираха дори и в названията на създаваните от тях коалиции, с които участваха в изборите. Нещо повече. Превърнали своя висш партиен апарат в олигархия, социалистите не само избягваха защитата на интересите на своите традиционни избиратели, но и проявиха пълна безинициативност в разработването на всички аспекти на социалната политика – разбира се с изключение на онези, които можеха да се използват за съсредоточаване на публични средства в ръцете на „свои хора.”

Преходът – метаморфозата на социалистическите социални системи в нещо друго

При почти пълната липса не само на идеология, чието следване би сплотявало българското общество в някакво единно цяло, но дори и на разумна и осъзната яснота какво трябва да се прави по самото „разграждане” на социалистическите системи с оглед постигане на някакви що годе значими обществени цели и то не само социалните, но и най-вече – на самото социалистическо обществено устройство, при следване на елементарната пазарно – махленска тактика крадецът да вика дръжте крадеца, бе предприето грандиозно разграбване на общественото богатство и неговото съсредоточаване в ръцете на висшия партийно – доноснически посткомунистически клир, като онова, което не можеше да бъде „усвоено” биваше просто оставяно за унищожаване – без оглед на неговата обществено – икономическа значимост – а гордостта на социалистическа България, гръбнакът на социалното устройство – българската средна класа - индустриалният пролетарият, който през социалистическата епоха бе в състояние да произвежда почти всички познати стоки в модерните общества, останал без своята материално – техническа трудова база, бързо се лумпенизираше с единствена перспектива за изход – емиграцията.

Ето защо, ако приемем, че в допреходното българско социалистическо общество, управлявано чрез подвластните на абсурдните комунистически постулати партийно–държавни директиви на всеобхватната командно–административна икономика, социалната политика се свеждаше до:

Ø политика на трудовите доходи и съответната защита на труда, които бяха прокламирани ако не за единствени, то поне за основополагащи и за обществото, и за индивида, и бяха провеждани от държавата като основен работодател чрез притежаваните от нея стопански субекти и достигаха до всички работещи;

Ø политика на държавното обществено осигуряване, която включваше системите на съответните парични изземвания от работещите и тяхното пренасочване към онези, които по една или друга причина се оказваха в групата на нетрудоспособните – повече или по-малко продължително болните, майките с деца, инвалидите и пенсионерите, която се провеждаше също централизирано от Националния осигурителен институт;

Ø социалното подпомагане на определени социални категории – семейства с деца, крайно нуждаещи се и най-вече – привилегированата каста на „активните борци против фашизма и капитализма”,

то по време на прехода разграждането на този модел в крайна сметка доведе до създаването на твърде уродливи форми, просто защото от една страна съществувалият модел предоставяше скелета, а върху него биваха трупани напластявания – продукт на мисловно – поведенчески изяви на личности и техните партии, които не само не блестяха с някакви що годе значими интелектуални качества, но обикновено им липсваше каквото и да е държавническо мислене.

Какви бяха конкретните прояви на тези процеси в социалната политика на прехода?

Известно е, че е успешна онази политика, която следва обществените нагласи и се плъзга по тях с минимална съпротива, а когато се налага някаква намеса, тя е по-скоро по изключение. Ето защо, при отчитане на могъщите егалитарни тенденции в българското общество, по отношение на политиката на доходите бяха завихрени два паралелни процеса: запращане на високите доходи в „сенчестия сектор” и мощно разбиване на съществуващата защитна система на т. нар. „минимални доходи.”

Самата система на защитените минимални доходи, регламентирана в редица закони и подзаконови нормативни актове, бе изградена като поредица от нищо не значещи числа, при това без почти никаква връзка по между си.

Кои са самите защитени доходи?

ØМинимална работна заплата;

ØМинимална часова ставка;

ØМинимални осигурителни прагове;

ØМинимална пенсия за осигурителен стаж и възраст;

Ø Минимална социална пенсия за старост;

Ø Минимален доход за получаване на детски;

ØДиференциран гарантиран минимален доход;

ØДиференциран гарантиран минимален доход за получаване помощ за отопление;

ØМинимално обезщетение за безработица и пр.

И ако трябва да бъдат търсени възползвалите се от тази твърде „разгърната” система на защитени минимални доходи, то те едва ли биха били преките им „бенефициенти” – единствено паразитиращите съсловия като чиновници по ведомствата, счетоводители и адвокати успяха да извлекат своите дивиденти във вид на работни заплати и хонорари за консултантски услуги.

Обърканата система на защитените доходи беше само един от способите за използване на възможностите за съсредоточаване на общественото богатство в ръцете на онази тъмна и неясна прослойка, позната като олигархия, дори и в сферата на социалната политика, чиято същност е неговото преразпределение от богатите, работещите, здравите… към трудно оцеляващите – бедните, неработещите, инвалидите.

И социалната политика на прехода – средство за съсредоточаване на общественото богатство в ръцете на олигархията

По време на прехода като единствена значима, стратегическа обществена цел на нашата страна беше въздигнато присъединяването към Европейския съюз, а използваната тактика – твърде абсурдното съгласяване с всички поставени искания пред българските преговарящи. И понеже конкретно в сферата на социалната политика претенциите на бъдещите български Централно- и Западноевропейски партньори бяха свързани преимуществено и главно със стремежа за задържане на представителите на определени лумпенизирани общности в нашата страна, не само бе въведена една изключително либерална нормативно регламентирана и институционално провеждана система за отпускане на социални помощи, но и с лека ръка бяха зачеркнати редица видими, ясни, обективни показатели на българското общество, които се оказаха онези заложени мини, които в твърде кратки срокове успяха да взривят новосъздадените социално – защитни системи.

Така например, с оглед търсенето на адекватни решения за справяне с новопоявилото се и непознато за предходния исторически период социално зло – безработицата, в края на 1997 г. е приет Законът за закрила при безработица и насърчаване на заетостта, който влиза в сила от 1 януари 1998 г., а през месец юли 1998 г. е приет и Правилник за неговото прилагане. Без да бъдат отчетени такива обективни показатели като: ниски доходи на работещите, респ. ниски по размер осигурителни вноски; рязко намаляващ брой на работещите и динамично увеличаващ се брой на безработните; завихряне на инфлацията и пр., Законът предвижда създаването на специализирана институция в лицето на фонд „Професионална квалификация и безработица”, чиито приходи да се формират главно от задължителни осигурителни вноски, плащани от работещите и работодателите, както и целеви субсидии от държавния бюджет, с които да се финансират както изплащанията на паричните обезщетения и помощи на безработните, така и т. нар. „активни мерки на пазара на труда”, свързани с квалификацията, преквалификацията и обучението на безработните лица; субсидираните форми на заетост, както и заплащането на изследвания, реклами и издръжката на самата институция. Създаден като типична финансова пирамида за източване на средства от работещите и отчасти от лоялните към държавната политика работодатели, които да бъдат използва за издръжка на самия фонд и евентуално – подхранване на  обучителни организации и приятелски кръгове на работодатели, фонд „Професионална квалификация и безработица” твърде скоро изпадна в състояние на финансова несъстоятелност – въпреки перманентните целеви средства, предоставяни от републиканския бюджет. Ето защо през 2002 г. дейностите по парични изземвания от работници и работодатели и плащанията на безработните, регламентирани за този фонд, са прехвърлени в новосъздадения по силата на Кодекса за социално осигуряване фонд „Безработица”, а в приетия нов Закон за насърчаване на заетостта през 2001 г., приходите са сведени до такси от издавани разрешения, издателска дейност, дарения и пр., които се изразходват за т.нар. „активни мерки на пазара на труда”.

Проблемите, свързани с дейността на фалиралия фонд „Професионална квалификация и безработица” биха могли да бъдат проследени, при това в хиперболизирани проекции във всички социални фондове, чиято дейност е регламентирана в Кодекса за социално осигуряване и най-вече – в системата за пенсионно осигуряване.

По начало при разработването на уж синхронизираните с европейското законодателство закони и подзаконови нормативни актове в социалната сфера, обикновено се следваше неписаното правило в новите нормативни актове да залягат само доказалите се като работещи тестове от отменяните социалистически и постсоциалистически правни нормативи. И може би малко по-различна се оказа единствено системата на разработване на регламентите на новото пенсионно осигуряване в Кодекса за обществено осигуряване, преименуван в Кодекс за социално осигуряване и съпътстващата го нормативна база.

Налагането на новата пенсионна система в българското общество започна класически – чрез тотално оплюване на социалистическия пенсионно – осигурителен модел и  бълване на твърде абсурдни обвинения към комунистите, които били разрушили и окрали средствата на съществувалия по време на Третото българско царство пенсионен фонд. При мощно афиширане на необходимостта от синхронизиране на българското пенсионно – осигурително законодателство с това на Европейския съюз, измежду всички съществуващи модели на пенсионно осигуряване незнайно защо бе избран възможно най-объркания, сложен и затова – нефункционален модел базиран върху т. нар. „три пенсионно - осигурителни стълба”:

Ø  Задължително пенсионно осигуряване – гарантиращо изплащането на съответната пенсия при наличие на изискуемите трудов стаж и възраст;

Ø Допълнително задължително пенсионно осигуряване, което обхвана лицата, родени след 1959 г., принудени да заплащат част от отдържаните средства за задължително пенсионно осигуряване в специален, избран от тях фонд за допълнително задължително пенсионно осигуряване, от който при определени обстоятелства, биха могли да получават втора пенсия;

Ø Доброволно пенсионно осигуряване, в което биха могли да участват лицата, желаещи още една пенсия, като внасят в съответния пенсионен фонд вноски за пенсия, които се приспадат от облагането на доходите преди облагането с данък общ доход.

С оглед набиране и управление на средствата от допълнителното задължително и допълнителното доброволно пенсионно осигуряване, бяха регистрирани и съответните пенсионно осигурителни дружества. И понеже парите винаги привличат пари и отиват при пари, създаването на самите пенсионно осигурителни дружества бе предоставено главно на банки, застрахователни дружества и дори – синдикати, може би защото все пак подобни институции са предназначени не само да акумулират, но и да предоставят пари за пенсии и да защитават интересите на доверилите им се лица. Парадоксално, но факт – по време на българския преход стана възможно и сливането не синдикалната дейност с финансовата. Що се отнася до работещия върху класическите принципи на пенсионното дело Национален осигурителен институт, базирани върху социалната солидарност, в името на която от плащаните вноски от работещите се изплащат пенсиите на пенсионерите, лишен от повече или по-малко значимите приходи, отиващи в конкурентните му пенсионно осигурителни дружества, които обаче се явяват само акумулиращи средства, но не и плащащи пенсии, увеличи своята зависимост от предоставяните ежегодно целеви субсидии от държавния бюджет и така доказа абсолютната нефункционалност на новата пенсионно осигурителна система. Система, която в крайна сметка подържа не само абсурдно ниска ставка на минималната пенсия, но и всяко повишаване на пенсиите бива съпровождано с мощни медийни и експертни крясъци от предстоящ срив на системата и срутване на самия държавен бюджет.

В тази абсурдна до крайност и предварително обречена на нефункционалност пенсионно осигурителна система по твърде интересен начин бяха защитени интересите на заможните и високодоходни обществени групи у нас – чрез така наречения „максимален осигурителен доход” – получаваните по законен начин средства от съответното лице, над които не се внасят съответните осигурителни вноски. И ако отпускани пенсии в символичния минимален месечен размер от около 130 и дори 160 лева са подигравка с осигурявалите се лица, то липсата на пенсионно облагане за получавани месечни суми над 2600 лв.  (към 2016 – 2017 г.), е гротеската на българската пенсионно осигурителна система – помпана ежегодно със средства от държавния бюджет и въпреки това не способна да осигури изпълнението на приетите от самата нея правила, гарантиращи справедливост и дори – задоволяване на минималните жизнени нужди на българските пенсионери – хората, които с труда си съградиха т. нар. „развито социалистическо общество” и изнесоха идиотския преход с лишенията си.

Безспорно неистовият стремеж да се съсредоточава по всевъзможен начин общественото богатство в алчните ръце на българската олигархия и липсата на елементарно стратегическо мислене за прогнозирането и планирането на дейността на социално осигурителната система у нас, заложиха редица мощни подводни мини, които не само вече избухват перманентно, но и рано или късно ще я взривят.

Кои обаче са основните недооценени или изпуснати от полезрението на анализатори и политици фактори, оказващи влияние върху системата на българската социалната политика, които биха могли да бъдат проследени не само в областта на пенсионното осигуряване, но и в дейността на всички останали социални фондове у нас, набиращи средства от всички и предоставящи ги при настъпването на определен риск?

Ø Изключително ниските доходи на работещите – този наложен от олигархията български феномен рефлектира и върху облагаемите законово доходи и съответно – набирани и изразходвани средства;

Ø Демографският колапс в който е изпаднал нашият народ – работещите и внасящи осигуровки стават все по-малко, а получаващите пенсии и обезщетения – все повече;

Ø Икономическата ситуация в България – трайната невъзможност за постсоциалистическо преструктуриране, за намиране на пазарни ниши за производство и пласмент на търсени стоки и услуги на световните пазари; огромна зависимост от сезонния туризъм и паразитните средства, предоставяни по програми и проекти на Европейския съюз;

Ø Мощната емиграционна нагласа сред всички български социални групи – от богатите, които искат да изучат децата си в чужбина и те да останат там, като типично по български се постараят да им осигурят достоен живот със средства, „извзети” от бедна България, до последните представители на изчезващата „средна класа” на прехранващи се със своя труд, които искат просто да получават нормално възнаграждение за него;

Ø Наличието на непрекъснато увеличаващ се брой лумпенизирано, паразитиращо население, живеещо извън социално осигурителните и данъчни задължения, но явяващо се мощен източник за източване на социални фондове;

Ø Огромният дял на т. нар. „сив сектор” в българската икономика, чрез който се осигуряват постъпления за допълване на необходимите средства за луксозния живот на различни по вид олигархични малцинствени общности, може би – и известно увеличаване на разполагаемите парични доходи на работещите, но лишаващи от съответните приходи и социалните и данъчните системи у нас;

Ø Липсата на ефективна и работеща система за контрол както по отношение на приходите от осигурителни вноски, така и най-вече на тяхното разходване, водещо до колосални по размер „източвания”;

Ø Цялостната политика на доходите в днешното модерно българско общество, създадена сякаш като уродливо потвърждение на марксистко – ленинските постулати, че „капитализмът неизбежно води до непрекъснато обогатяване на богатите и обедняване на бедните.”

Проблемите на българските социално – осигурителни системи трудно биха могли да бъдат вместени само в подобно вербализиране, но то не би било и достатъчно, ако не бъдат засегнати и някои твърде специфични форми на социалната политика – често умишлено или неумишшлено оставяни извън социалното осигуряване. Това са политиките, насочени към семействата с деца, към хората с увреждания – инвалидите и към ниско доходните обществени прослойки.

И за някои странни особености на политиките за семействата с деца, на политиките за хора с увреждания и на политиките за социално слаби лица и семейства

И ако социално – осигурителните политики, включени в системите за осигуряване при безработица и пенсионно осигуряване все пак имаха макар и порочната идеологическа основа, насочена към съсредоточаване на публични средства в олигархични кръгове, то политиките насочени към семействата с деца, към хората с увреждания – инвалидите и към т. нар. „социално – слаби” лица и семейства, бяха свързани просто с раздаване на бюджетни средства – без никаква връзка по между си, без да могат да задоволяват дори и в минимална степен някакви лични и семейни потребности, без да преследват какъвто и да е обществен интерес.

Реформите на политиките, насочени към семействата с деца бяха свързани с приемането през 2002 г. на Закона за семейните помощи за деца и Правилника за неговото прилагане, като правомощията на съответните категории семейства с деца просто бяха сглобени от работещите правни текстове на отменените Указ за насърчаване на раждаемостта и Правилника за неговото прилагане. Нещо повече - незнайно защо с тези нормативи беше създадена твърде абсурдна система за ограничаване на достъпа до не особено високите по размер помощи за деца, свързана както с въведения подоходен семеен праг, чийто размер се определя ежегодно със Закона за държавния бюджет на Република България, така и с редица институционални бариери пред работещите родители.

Тези твърде интересни институционални бариери, които бяха поставени пред работещите родители, биха могли да бъдат проследени в следните аспекти:

Ø Съсредоточаване на отпускането на всички видове семейни помощи за деца в териториалните структури на мега агенцията за социално подпомагане – чиято дейност бе добре позната на трайно безработните родители на деца и което принуждава работещите родители перманентно да отсъстват от работа при подаването на съответните документи;

ØАбсолютно ненужното въвеждане на редица бюрократични условия, доказвани с периодично представяне на съответните документи при кандидатстването за отпускане на съответните помощи за деца – заявленията (молби) за самите помощи за деца, за месечните семейни доходи, за редовно посещаване от децата на училище, които в крайна сметка биват формално и лесно събирани от безработните родители – без изобщо да са изпълнили социалното си предназначение, но създават немалки затруднения пред работещите – и за събиране, и за предоставяне в териториалните звена на Агенцията за социално подпомагане;

ØТвърде своеобразното включване на размера на самите семейни помощи за деца в получаваните от социално – слабите семейства месечни социални помощи във вид на защитен диференциран гарантиран минимален доход по Закона за социално подпомагане и Правилника за неговото прилагане – нещо не само абсолютно безсмислено поради получаването на една и съща сума по силата на две различни нормативни системи, но и затрудняващо самия документооборот от чиновниците във ведомството;

Ø Липсата на ефективна система за контрол върху изпълнението на нормативните изисквания и от страна на родителите на деца, а и от страна на чиновниците в структурите на Агенцията за социално подпомагане, което напълно обезсмисля и налаганите наказания на някои от родителите, свързани със спиране на месечните помощи за деца…

От психосоциална гледна точка, при наличието на една подобна система, създаваща редица привилегии за безработните родители при получаването на тези помощи и множество институционални бариери, затрудняващи тяхното получаване от работещите, не е за учудване наблюдаваното стимулиране на раждаемостта сред безработните и потискането на желанието за раждане и отглеждане на деца от работещите…

Твърде интересни се оказват и реформите в социалната политика, насочена към хората с увреждания – инвалидите. До началото на прехода хората с увреждания – инвалидите с намалена трудоспособност, имаха възможност да работят като трудоустроени в съответните стопански предприятия – при това – съобразно степента на увреждане, а самите предприятия бяха задължени да поддържат квота от работните места специално за тях; съществуваше и мрежа, покриваща цялата страна от специализирани стопански организации за инвалиди, а инвалидите имаха и възможност да избират дали да получават пенсия или да работят. В суровите условия на прехода, когато се завихриха динамичните процеси на българско преструктуриране на работилите повече или по-малко добре социалистически стопански предприятия чрез тяхната касова и масова приватизация, почти неизменно водещо до различно по вид източване, освобождаване на работниците и масови фалити, може би поради не особено високата квалификация и ниска производителност на труда, инвалидите бяха сред първите, които оставаха без работа. Като твърде своеобразна компенсация обаче се явяваше предоставената възможност да получават и пенсия, и работна заплата – поне онези, които имаха възможност да получават трудови доходи.

С оглед провеждането на специализирани дейности към инвалидите в нашата страна през 1995 г. бе приет и Закон за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите и Правилник за неговото прилагане. Този закон предвиждаше реализирането на широкомащабна система от различни по вид мероприятия, простиращи се от осигуряване на достъпна околна и битова среда, през специализирано обучение, до адаптиране на работни места, както и различни по вид рехабилитационни дейности, осигуряване на технически помощни средства и дори – закупуване и приспособяване на лични автомобили при облекчен режим. И понеже беше твърде модерно да бъдат създавани социални фондове, законът предвиждаше и създаването на фонд "Рехабилитация и социална интеграция", приходите в който да бъдат от ежегодна субсидия от държавния бюджет в размер на 0,1 % от брутния вътрешен продукт, от глоби, извънредни тиражи на спортния тотализатор и пр.

Макар и добре замислен, Закон за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите, се оказа поредният неработещ практически социален закон по време на прехода. Фондът "Рехабилитация и социална интеграция" също не успя да изпълнява пълноценно делегираната му социална му мисия. Твърде скоро голяма част от правомощията на инвалидите бяха прехвърлени на Закона за социално подпомагане и Правилника за неговото прилагане, а през 2004 г. бе приет нов закон, който го отмени – Законът за интеграция на хората с увреждания, който прекрати и дейността на фонда, но пък регламентира създаването на Агенцията за хората с увреждания като специализирана институция, която да осъществява изпълнението на държавната политика за интеграция на хората с увреждания, (и най-вече – да осигури високодоходни и престижни работни места на близки и роднини на управляващия политически псевдоелит).

В крайна сметка, освен осигуряването на технически помощни средства за хората с увреждания, реализирано през териториалните дирекции на Агенцията за социално подпомагане, като предоставяните безплатно технически помощни средства на хората с увреждания се оказаха една изключително удобна, прикрита зад маската на хуманизма и затова – изключена не само от административен контрол, но и от медийното и хорското внимание форма за източване на бюджетни средства от внасящи ги – главно от Китай организации, свързани със съответните олигархични кръгове, правомощията на хората с увреждания по силата на този нормативен акт и правилника за неговото прилагане бяха сведени до изплащането на ниски по размер месечни добавки за социална интеграция по линията на вездесъщата Агенция за социално подпомагане, при това – след преминаването на сложна система от новоизградени институционални бариери.

Особено показателни по време на прехода се оказаха и реформите в областта на социалното подпомагане. По силата на Указа обществено подпомагане от 1951 г. през предходния исторически период на социално подпомагане подлежали инвалидите от войните и борбата против фашизма и техните семейства, сираците и полусираците и морално застрашените деца и юноши, слепите и глухонемите, неработоспособните и самотни старци, граждани изпаднали в крайно тежко материално положение, а самото социално подпомагане се изразявало в трудоустрояване и включване в общественополезна работа, настаняване в заведения за социални грижи, безплатно пътуване и в краен случай – отпускане на помощи от градските и селски съвети. С оглед новите обществени условия по време на прехода, свързани с масовизиране на безработицата и бедността, както и в изпълнение на изискванията на нововъдената социално – защитна система, базирана върху т. нар. „диференциран гарантиран минимален доход”, през 1992 г. е приет Правилник за социално подпомагане, съгласно който на правоимащите лица биват отпускани месечни, периодични и еднократни помощи.

До приемането и влизането в сила на Закона за социално подпомагане през 1998 г. броят на подпомаганите лица и семейства лавинообразно нарастваше, а новият закон и правилникът за неговото прилагане просто продължиха политиката на разширяване на кръга на подпомаганите. Така тези социални нормативи, създадени в името на обществената справедливост и солидарност, се оказаха уникален способ за източване на публични средства – първоначално – от общинските и държавния бюджет, а след създаването и на Агенцията за социално подпомагане през 2003 г. – от държавния бюджет. Нещо повече - бе изобретен и невероятен механизъм за пренасочване на немалки по размер бюджетни средства, предназначени за социално слабите, към приятелските обръчи от олигарси – първоначално чрез разпоредбите определена част от месечните помощи да бъдат предоставяни на правоимащите бедни във вид на натура и то не каквато и да е, а зеленчукови консерви и компоти, а след приемането на Наредбата за условията и реда за отпускане на целеви помощи за отопление през 2003 г. – чрез съществувалите дълго време т. нар. „ваучери” за получаване на дърва и въглища, предоставяни от териториалните дирекции на Агенцията за социално подпомагане и превръщани в обект на далавери и спекулации.

В крайна сметка, призваната да работи в името на хуманизма новоизградена система за социално подпомагане се превърна в източник за безцелно източване на бюджетни средства, на мърляво кадруване в структурите на Агенцията за социално подпомагане, за популистко раздаване на парични помощи, а дейността й перманентно генерираше социално напрежение.

Няколко идеи за оптимизиране на социалната политика

Безспорно изграденият модел на социална политика по време на прехода се нуждае от реформиране. Самите реформи биха могли да бъдат представени и осъществени в краткосрочен и в дългосрочен аспект.

В краткосрочен аспект, с относително минимална административно – правна и институционална намеса биха могли да бъдат осъществени:

ØПредоставяне на възможността работещите родители да получават семейните помощи за деца от институциите, в които работят, а не от териториалните звена на Агенцията за социално подпомагане;

ØПремахване на подоходния прага за получаване на месечни семейни помощи за деца;

ØПрехвърляне на месечните добавки за социална интеграция на лицата с увреждания от получаване по линията на социалното подпомагане, към получаваните от тях пенсии от Националния осигурителен институт;

ØОграничаване правото на безработните да получават месечни социални помощи на една година.

В дългосрочен аспект би могла да бъде разработена цялостна система от реформи в областта на социалната политика, които в значителна степен да отговорят на изискванията на принципите на хуманизма, на социалната солидарност и на обществената справедливост.

За тази цел е необходимо:

Ø Цялостна промяна на политиката на доходите – чрез активна държавна намеса богатите да бъдат принудени да плащат повече на своите работници, а не както досега да отделят значителни средства за луксозни имоти, вещи и разточителен начин на живот – България и българското общество са прекалено бедни, за да могат да го позволят, а и тяхното богатство само до преди две десетилетия беше обществена собственост;

Ø Промяна на системата на финансиране на пенсионно – осигурителното дело – от набиране на средства от осигурителни вноски, плащани от работещи и работодатели, към обезпечаване по линията на данъчното облагане, което трябва да стане прогресивно;

Ø Промяна на самата пенсионно – осигурителна система чрез премахване на т. нар. „три стълба” – гарантиране на една пенсия от държавата по линията на държавния бюджет, а за онези, които искат и втора пенсия – тя да бъде обезпечавана от доброволно внасяни пенсионни осигуровки, които да се приспадат преди данъчното облагане;

ØВъвеждане на прогресивно нарастващи месечни добавки за деца в зависимост от облагаемите доходи на родителите, изплащани от държавния бюджет чрез институциите, в които работят;

Ø Закриване на Агенцията за социално подпомагане в битността й на огромна финансова институция за източване на бюджетни средства и прехвърляне на плащанията на социални помощи на общините, които да преценяват дали биха искали да изплащат помощи на безработните или да насърчават разкриването на нови работни места;

ØЗакриване на Агенцията за хората с увреждания и прехвърляне на нейните правомощия на Националния осигурителен институт и общините;

ØНа мястото на тези паразитни институции - създаване на работеща и безкомпромисна система за контрол както по отношение на ползвателите на социални политики, така и за служителите;

ØПолагане на основите на нова кадрова политика за всички институции в сферата на социалното дело, с ясни правила за заемане на всяка длъжност и кариерно израстване…

*******

Натрупаният опит по реализирането на различни политики по време на прехода разкрива, че освен политическата воля на съответните партии за въвеждане на реформи – обикновено мотивирана от някакъв користен личен интерес, е особено необходимо и цялостното ресурсно обезпечаване на планираните дейности от специалисти, притежаващи необходимия нормативно – правен и институционален капацитет и квалификация. По една или друга причина обаче в България социалната политика се оказа една презряна дейност, предоставяна за разработване на лица, които не блестяха с особени интелектуални и образователни качества…





Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 805817
Постинги: 206
Коментари: 319
Гласове: 1846
Календар
«  Март, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031