Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.05.2013 00:08 - Селското стопанство в България
Автор: georgihadjiyski Категория: Технологии   
Прочетен: 8109 Коментари: 2 Гласове:
3

Последна промяна: 31.05.2013 00:18

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Селското стопанство в България

1. Селското стопанство в България

Селското стопанство е отрасъл на икономиката за производство на растителни и животински продукти за задоволяване нуждите на населението и промишлеността. Основните отрасли на селското стопанство са растениевъдството и животновъдството.

В социологически аспект биха могли да бъдат проследени различни теоретични концепции, насочени към „вместване” на модела на българското селско стопанство в по-всеобхватни схеми. От гледна точка на по-голямото обществено влияние в своя теоретико-приложен характер, заслужава да бъдат споменати земеделската идеология на Александър Стамболийски и безспорно – марксизмът и неговото конкретно българско проявление – българският социализъм. В крайна сметка, подчинени на робуването на силни егалитарстични концепции, и земеделският опит за реформи в българското селско стопанство по време на управлението на БЗНС (1919 г. – 1923 г.), и почти половин вековният социалистически експеримент (1944 г. – 1989 г.), осъществен съгласно идеите на марскизма-ленизма, доведоха до някои от най-големите обществени сътресения в хилядолетната история на българския народ, в това число и в българското селско стопанство.

И докато у нас се изписваха безчет страници за доказване на предимствата на изкуствено натрапения марксистко-ленинския модел на селскостопанска политика, (когато при това обикновено магазините за хранителни продукти биваха  полупразни), световното развитие, (дори и на един от най-консервативните отрасли – земеделието), се осъществяваше по своя вечен и утъпкан от хилядолетията път на налагане на по-прогресивните социални модели над останалите. Процес, дефиниран от един от най-големите критици на марксизма още от зората на неговото създаване – Макс Вебер като модернизация (5).

А, че  българското селско стопанство понастоящем има огромна нужда от модернизация едва ли подлежи на съмнение – то трябва да намери своето място сред аналогичните дейности в Обединена Европа, като усвояването на предвидените средства по европейските земеделски структурни фондове предлага огромни възможности както за реформиране на отрасъла, така и за създаването на конкурентно способни в условията на пазарната икономика стопански предприятия.  

Исторически преглед на селското стопанство по българските земи

Следи от селскостопанска дейност са открити по българските земи от праисторическо време – още когато основният поминък на хората по другите части на Европа и света били ловът, риболовът и събирателството, тук са били отглеждани опитомени растения и животни. Редица намерени артефакти в различни части на днешна България разкриват, че отглежданите домашни животни осигурявали храна, кожи, вълна, костен материал за земеделски сечива. От опитомените животни най-голямо значение за човека имали говедото, свинята, овцата, козата – те били отглеждани на стада, извеждани на паша. През неолита започнало отглеждането на двузърнестия лимец и на шестредния гол ечемик, през енеолита – на плевестите пшеници. Пред бронзовата епоха се използвали и бобови растения – леща, грах, фий, бакла; за първи път по българските земи се среща културният вид лоза. През целия праисторически период се отглежда конопът.

Били използвани, разбира се примитивни оръдия на труда, които обаче се явяват далечни прототипи на употребявани  дори и до днес земеделски уреди. Жътвата се извършвала със сърпове от еленови рога, вършитбата – чрез утъпкване и очукване, постепенно се преминало и към употреба на първобитна диканя. Тежкият земеделски труд налагал да се усъвършенстват оръдията на труда и начините на обработка на почвата. Добиването на желязо и създаването на железни оръдия на труда спомагат за развитие на земеделието. Овощарството още не било развито – срещали се само единични дървета.

Траките и прабългарите използвали говедото предимно за работа, като източник за храна и като разменно средство. Добре развито било коневъдството. Овцевъдството било основен поминък на голяма част от населението. Развивала се търговията с вълна, мед и восък. Съвременната българска археология и историята на нашето селско стопанство свързват отглеждането на свине с поминъка на траките – те развъждали бялата дългоуха свиня, по-късно и източнобалканска свиня. Траките и славяните били изкусни пчелари – произвежданите мед и восък се използвали както за храна, така и в медицината. Писмени сведения за развито по нашите земи бубарство има още от 7 век.

След създаването на българската държава като основен поминък за българите се очертало отглеждането на редица култивирани растения, предимно зърнени култури – пшеница, ечемик, ръж, овес, просо.

В административно-правно отношение, по време на Първото българско царство (681 – 1018 г.), в българското селско стопанство съществували няколко основни модела:

Ш      Родови стопанства.

Ш      Църковни владения.

Ш      Болярски владения.

Малоимотните и безимотни селяни наемали земя и селскостопански инвентар от земеделската аристокрация срещу 1/10 до 1/12 от реколта и много други задължения. Наред с натуралните данъци се появява и паричната рента.

По това време, наред с родовите стопанства, предназначени  да осигуряват препитанието на своите членовете, всеки от които работел според индивидуалните си възможности и получавал дял от добитото според нуждите си, се появили и някои големи поземлени имения на манастири, боляри и църкви, които използвали наемен труд и работели за потребностите на пазара. Такива имения съществували в Горнотракийската низина, в Софийската котловина, в Южна и Средна Македония. Към края на 10 и началото на 11 век обработваемите площи се разширяват за сметка на горите и пустеещите земи. Първостепенно значение имало земеделието с главна култура – пшеницата. В редица наши манастири и черкви от средновековието са запазени фрески, на които са изрисувани и някои зеленчуци – лук, чесън, ряпа. Важно място придобива лозата, като освен в Тракия, по черноморското крайбрежие и в Македония, тя се разпространява ограничено и в други части на българската държава. Основни сортове са Памид, Мавруд, Шевка, Широка мелнишка лоза и др. От техническите култури най-голямо значение имали ленът, конопът, памукът, макът, анасонът. Скотовъдството било най-добре представено в именията на царя, болярите и манастирите. По традиция коневъдството било много добре развито, а българските коне (и техните ездачи) – едни от най-добрите в Европа. По това време, българските земи били един от малкото центрове на бубарството в Европа. (10)

През османското иго (1396 г. – 1878 г.), в съответствие с господстващата в империята административно-правна система, основна част от земята била раздадена на османските спахии срещу правото да събират част от държавните данъци (около 70 вида, предимно натурални) – тава била специфична форма на феодална рента срещу възложените им военноадминистративни задължения. Селяните били експлоатирани и като им били налагани значителни по обем задължения за държавни доставки. В края на 16 век започва упадъкът на Османската империя. Наред със засилената административна експлоатация на селското население, нараснало и неговото произволно ограбване от спахии и разбойнически банди. Били създадени чифлиците, в които наред с типичните за османската държава стопански дейности и взаимоотношения, се появили и първите наченки на модерното капиталистическо време.

През 17 – 18 век би могло да бъде проследено бавно нарастване на обема на селскостопанската продукция, но като цяло – основна пречка за пълното разгръщане на механизмите на пазарните стоково-парични отношения, се явява липсата в Османската империя на условия за продажба произведеното на задоволителни пазарни цени. Обикновено били обработвани само ј  до 1/3 от годните земи. От този период датира започването на отглеждане на по нашите земи на ориз, царевица, фасул, тютюн, картофи, пипер, сусам, маслодайна роза и др. От Мала Азия били пренесени десертни сортове лози Афузали (Болгар), Чаушлук, Кадънпармак, Ал зейнел и др. В началото на 18 век излизат в чужбина първите български градинари, като постепенно емиграцията на градинари в Централна и Източна Европа се засилва и достига до около 15 000 души годишно. Българските градинари създават много ценни по стопански, хранителни и вкусови качества сортове пипер, зеле, лук, патладжан, (българските земи са селекционен център по отношение на пипера за Европа.) По това време има около 48 000 декара със сливови насаждения, единични орехови, ябълкови, черешови и др. дървета, а близо 420 000 декара били засадени с лози.

По време на османското иго, макар че нямало пълноценни условия за развитие на високопродуктивно и култивирано животновъдство, по българските земи се отглеждали значителни стада от почти всички познати в Европа домашни животни. Добре развито било овцевъдството – още от 1582 г. в архивни документи на дубровнишки търговци се вижда, че у нас били отглеждани овце с груба и нежна вълна. Отглеждали се 2 породи (цакел и цигай), предимно за производство на вълна. В отделни райони се оформят местни отродия – карнобатска овца, свищовска, плевенска черноглава, южнобългарска и др. Внесени били и чужди породи – предимно меринофлайш, изтичнофризийска, каракулска и др., за подобряване на местните породи. Отглеждали се и почти всички познати видове птици, но главно за нуждите на домакинствата. От българските земи били доставяни големи количества мед и восък на пазара в Цариград. По животните върлували много заразни болести – бяс, сап, чума по говедата, антракс, като с лекуване на заболели животни се занимавали т. нар. правачи, (народни лечители).

През втората четвърт на 19 век започва нов етап в развитието на селското стопанство. През 1832-34 г. с поземлена реформа е напълно ликвидирана спахийската институция. През 1839 г. със закон се утвърждава правото за частно владение на селскостопанска земя от българите. Постепенно някои турски земи стават собственост на българи. В навечерието на Освобождението (1878 г.) едрите турски земеделци притежавали около 15-18% от обработваемата земя. Премахването на задължителните държавни доставки (1837-41 г.) довело до увеличаването на посевните площи и на стокова земеделска продукция.

След Освобождението (1878 г.) селското стопанство в България се обогатява с нови земеделски култури – захарно цвекло, домати, фий, люцерна, експарзета и др. Зеленчуци се отглеждали предимно за собствени нужди. Създават се овощни разсадници и градини в земеделските училища. Внасят се и се размножават ценни овощни видове и сортове от европейския асортимент. През 1893 г. се разкриват държавни и частни лозови разсадници. След филоксерната криза и особено след Първата световна война 1914-18 г. лозята бързо се възстановяват с лози, присадени на филоксероустойчиви подложки. Започва и отглеждането на цветя като стокова продукция. Държавата полага грижи за подобряване на животновъдството. Откриват се първите държавни животновъдни стопанства и научни звена, които съдействат за внасяне и разпространение на по-високо продуктивни породи, за подобряване на местните и създаване на нови породи, за храненето и отглеждането им и др. Започва подобряването на местните породи свине чрез кръстоски с други породи – йоркшир, беркшир, мангалица и др. Създава се  породата българска бяла свиня. Първите звена за развъдно-подобрителна работа по птицевъдство са на земеделските училища. Внасят се специализирани породи кокошки за яйца или за яйца и месо, с които се кръстосват местните породи. По-системни грижи за птицевъдството се полагат след 1935 г. Организират се обществени люпилни, въвежда се контрол върху продуктовите качества на птиците, нормирано хранене и пр. Необходимостта от ездови и впрегатни коне налага да се подобряват и усъвършенстват съществуващите породи, внасят се чужди и се създават нови породи – източнобългарски, плевенски, дунавски кон и др. Организират се жребцови депа и конезаводи. Бързо се развива и бубарството. Внася се здраво бубено семе от Франция, започва и производството на местно бубено семе по целуларния метод на Л. Пастьор. Руските военно-ветеринарни лекари поставят началото на ветеринарната медицина у нас. През 1901 г. се създава първата българска ветеринарно – бактериологична станция, която след Първата световна война прераства във Ветеринарно – бактериологичен институт.

Като цяло обаче през този период селското стопанство в България е екстензивно и нископродуктивно. През 1934 г. селскостопанските единици – 884 900 броя, се състоят от 11,86 милиона парцела със среден размер на един парцел от 3,7 декара. Стопанствата до 100 декара земя са 92% от всички земеделски стопанства, а с над 500 декара – 0,1%. На едно домакинство се падат средно по 13-14 парчета обработваема земя. Обработването й се извършва предимно с работен добитък и примитивни оръдия (дървени рала, конски плугове). Над 22% от стопанствата не притежават работен добитък. В страната има около 3 000 трактора с малка мощност, които се използват преди всичко за двигатели на вършачки и по-малко – за обработване на земята. Основна теглителна сила е кравата. Химизацията на селското стопанство била много слабо развита. Торенето с минерални торове и химическата борба с вредителите били използвани епизодично, ограничено, при незадоволителни резултати. Загубите от болести и вредители били средно около 20-25% от общата стойност на селскостопанската продукция. Напоявала се само около 0,6% от обработваемата земя. Средно за периода 1934-39 г. добивът на пшеница от декар бил 124,6 кг., на ечемик – 130 кг., на царевица – 117,1 кг, на слънчоглед – 83 кг., на захарно цвекло – 1572 кг., на ябълки – 267 кг., на грозде – 446 кг.,  на тютюн – 92,9 кг. През 1939 г. продуктивността от крава е 450 л. мляко, от овца – 42 л. мляко и 1,5 кг. вълна, от кокошка – 73 яйца (10).

На фона на множеството опити да бъде създаден някакъв идеален образ на предсоциалистическото българско селско стопанство понастоящем от някои наши научни и политически среди, заслужава да бъде уточнено, че при всички отчитани успехи за този период, България попада в онази част на Европа, чиято икономика е базирана по думите на големия немски социолог Освалд Шпенглер, „не на конската сила, а на конската тяга.”

Разбира се това е било добре осъзнавано не само от българските управници по онова време, но и от обикновените по-напредничави и образовани български селяни, които правят различни по характер опити за модернизация: създават се земеделски и потребителски кооперации; учредява се воден синдикат; строят се хидромелиоративни съоръжения, увеличават се поливните площи; стимулира се ползването на банковите услуги...

След 9 септември 1944 г. българската комунистическа партия, използвайки ресурса на доминираната от нея държава, прави грандиозен опит за осъществяване на  цялостна промяна на модела на българското селско стопанство. По силата на приетия през 1946 г. Закон за аграрната реформа се извършва национализация на земите над 200 декара (в Добруджа – над 300 декара). Една част от отнетата земя бе раздадена на над 130 хиляди безимотни и малоимотни стопани, а друга послужи за създаването на Държавни земеделски стопанства (ДЗС). През 1948 г. се изземва едрият селскостопански инвентар.

През периода 1944 – 1958 г. в страната се премина към създаване първоначално на ТКЗС. През периода 1958 – 1970 г. се премина към втория етап на уедряване на ТКЗС и ДЗС. По това време все още имаше работна сила в селското стопанство, което задоволяваше потребностите на населението и голяма част от продукцията му беше обект на износ. По производство на жител на редица селскостопански произведения (ориенталски тютюн, слънчоглед, домати, десертно грозде) страната заемаше първите места в света.

Поради намалението на работната сила в селското стопанство и недостига на  селскостопанска техника, особено на техника за прибиране на реколтата, голяма част от селскостопанската продукция оставаше неприбрана и неоползотворена. Селското стопанство силно изостана в сравнение с развитието на промишлеността. Предприятията на хранително-вкусовата и леката промишленост изпитваха глад за суровини.

След 1970 г. се пристъпи към обединяване на ТКЗС (трудово кооперативни земеделски стопанства) и ДЗС в АПК (аграрно-промишлени комплекси) и ПАК (промишлено-аграрни комплекси). С тях се целеше да се създаде висока степен на концентрация на производството и отраслова специализация. Предвиждаше се да оптимизира броят на машините и работната сила, които да се използват по-ефективно, да се организира по-добро складово-транспортно стопанство, ремонтни бази, да се създаде съответствие между селското стопанство и отраслите на промишлеността, да се подобри хранителният баланс на населението, и страната да се специализира в производството на редица селскостопански произведения (лозов разсад, люцерново семе, зеленчуци, грозде, плодове, ориенталски сортове тютюн). За целта през 1970 г. бяха създадени експериментално няколко промишлено аграрни комплекса (ПАК). При тях бе водеща ролята на промишлените предприятия, към които бяха създадени подбрани (най-подходящи и плодородни участъци земя), засявани с такива селскостопански култури, които биваха използвани като суровини за съответните предприятия. Такива ПАК бяха създадени в Горна Оряховица (за производство на захар), Преслав (за коняци), Харманли (за пашкули), Петрич (за праскови и компоти от тях), с. Сливо поле, Русенско (за плодови и зеленчукови консерви), с. Софрониево, Врачанско – за производство на консерви и сортови семена и др. Оказа се, че засяването на една и съща земеделска култура в едни и същи територии води до монокултурност и до намаляване на средните добиви от декар, заболяване на културите и израждане на сортовете. Икономическият ефект от организирането на ПАК бе много нисък. Всички ПАК (без ПАК Петрич) бяха разтурени като неефективни. ПАК Петрич просъществува до края на 1989 г.

Очакваните положителни резултати не се получиха. Обратното – АПК се ориентираха към обработване само на най-богатите на хумус обработваеми и стопанисвани земи. Внесената голямогабаритна селскостопанска техника не можеше да обработва малките участъци земя и терените с неголям среден наклон. По тази причина количеството обработваема земя намаля с 1,5 милиона декара (от 48 на 46,5 милиона декара). Средната снабденост на жител с обработваема земя намаля от 5,5 на 5,0 декара. Особено голямо бе намалението на обработваемата земя в планинските и полупланински АПК. Силно намаля и количеството на селскостопанската техника. Броят на тракторите намаля в сравнение с този през 1979 г. от 98 хиляди броя на 53 хиляди броя през 1989 г., за същия период броят на комбайните намаля от 21 хиляди броя през 1979 г. на 14,2 хиляди броя през 1989 г. Не се оползотворяваше оборският тор въпреки огромното му количество, изоставено около животновъдните ферми. АПК, както и преди тях ТКЗС се насочваха към използване на химически торове, тъй като същите много по-лесно се внасят в обработваемите земи. Средно на един декар се доставяха от нашите заводи по 19 кг химически торове (за 1990 г. – 17,2 кг.), а заедно с внасяните – по 23 кг.

Въпреки, че бяха изградени модерни напоителни системи в 11,9 милиона декара обработваема земя, същите не бяха ефективно използвани поради недостиг на поливачески бригади. Често пъти върху поливните площи се засяваха култури, които не изискваха напояване (ечемик, пшеница). С премахването на поземлената рента заинтересоваността на работещите в АПК силно намаля. Увеличиха се кражбите на селскостопански произведения. Големи привилегии получиха ръководителите на АПК. Силно нарасна броят на служителите. Поради недостиг на работна сила, която ръчно да прибира част от земеделската продукция (десертно грозде, плодове за прясна консумация, домати, пипер, краставици и др.), много от културите бяха нежелани от АПК. През есента, по време на прибирането на реколта биваха ангажирани работници, служители, ученици, студенти, войници на работа в селското стопанство.

Очевидно върху селското стопанство се отразиха много отрицателни последици от икономически и политически характер, в резултат на което силно намаля производството на селскостопански изделия както от растителен, така и от животински произход. Страната още от 1984 г. бе принудена да внася големи количества пшеница. Пристъпи се и към перманентен внос на традиционни за България селскостопански произведения като: пшеница, царевица, слънчоглед, фасул, чесън, картофи, соя и др. Силно намаля износът на плодове и зеленчуци, на грозде за прясна консумация. За внос на селскостопански изделия страната е изразходвала над 800 млн. долара. В резултат на тази неправилна икономическа политика през периода 1944 – 1989 г. броят на заетите в селското стопанство намаля на 17% от активното население (750 хиляди души), а този много важен селскостопански отрасъл осигурява през 1990 г. едва 11% от националния доход. От всички изнесени от България стоки едва 1,8 – 2,2 % са непреработени селскостопански произведения не защото е бил голям износът на промишлени изделия, а защото липсваха необходимите количество пресни плодове и зеленчуци. Голяма част от нашите селскостопански произведения са с много високо съдържание на нитрати, а това ги прави неконкурентноспособни на световните пазари.

През периода 1939 – 1990 г. продукцията на селското стопанство е нараснала едва 2,7 пъти (в т. ч. 2,3 пъти в растениевъдството и 3,25 пъти в животновъдството), но това нарастване се получава главно от нарастване на цените на селскостопанските произведения, а не от увеличаване на продукцията. По редица производства (мляко, месо, вълна), падащи се на човек от населението, страната ни е по-зле от 1939 г.

По отношение на развитието на селското стопанство в нашата страна през този период заслужава да се уточнят някои от често срещаните термини в специализираната литература – екстензивно и интензивно развитие. Екстензивният път на развитие се изразява в увеличаване на селскостопанската продукция чрез увеличаване на обработваемите земи и броя на селскостопанските животни. Интензивният път е свързан с увеличаване на средните добиви от декар  и продуктивността на домашните животни. Това може да се постигне чрез използване на интензивни методи на работа в селското стопанство, изразяващо се в механизация, химизация и иригация (изкуствено напояване).

Прекаленото използване на торове и пестициди, на което бе подложено селскостопанското производство в България, макар и довело до значително повишаване на средните добиви от декар обработваема площ, достигнали до рекордните 480 кг. пшеница и на места дори 850 кг. царевица, доведе до редица екологични проблеми, които се отразиха неблагоприятно на развитието на този отрасъл.

Като цяло българското селско стопанство винаги е било, а и продължава да бъде поликултурно – т.е. отглеждат се множество култивирани растения и различни видове домашни животни.

Основните отрасли на растениевъдството са:

Ш      Зърнени култури (пшеница, ечемик, царевица, овес, ръж, ориз, фасул, соя, грах и др.)

Ш Технически култури (хранително-вкусови: захарно цвекло; маслодайни: слънчоглед, сусам, фъстъци; тютюн; етерично-маслодайни: маслодайна роза, мента, лавандула, анасон; влакнодайни: памук, лен, коноп).

Ш   Зеленчукопроизводство (домати, пипер, краставици, лук, картофи, дини, пъпеши и др.)

Ш Многогодишни трайни насаждения (лозя; овощни дървета: ябълки, сливи, круши, праскови, кайсии, вишни, дюли, бадеми; храстовидни:  малини, касис и др.)

Ш      Фуражни култури и естествени ливади.

Животновъдството е структурирано в следните отрасли:

Ш      Едър рогат добитък (говедовъдство и биволовъдство).

Ш      Дребен рогат добитък (овцевъдство, козевъдство).

Ш      Свиневъдство.

Ш      Птицевъдство.

Към 1989 г. съотношението в структурата на селскостопанската продукция между растениевъдството и животновъдството е 46,3 : 53,7, т. е. превес има животновъдството, докато към 1939 г. това съотношение е било съответно 61 : 39, т. е. превесът е бил на растениевъдството.

Структурата на селскостопанската продукция (в %) към 1989 г. е представена на Графика 1.
image

На фона на тези дадености след 1989 г. започна процесът на поредната реформа в българското селско стопанство, чрез която то придоби съществуващият понастоящем вид...

2. Състояние на българското селско стопанство

В началото на 1991 г. Великото народно събрание прие Закон за собствеността и ползването на земеделските земи (11). Съгласно разпоредбите на този нормативен акт, започна преобразуването на съществуващите български селскостопански организации от кооперативно – държавни в частни.

През този период стопанисването на земята минава в условията на драстични промени в България. Поземлената реформа е тази, която даде начален тласък на тези промени. Многото трудности, които съпътстваха поземлената реформа доведоха до забавяне процеса на възстановяване на собствеността. От тях заслужава да бъдат споменати следните:

Ш      Финансов и технически аспект поземлената реформа струваше 1166 млн. лева (към 1995 г.), като 75% е финансирането от държавния бюджет (867 млн. лева). Тъй като тези суми бяха фиксирани, те не бяха съобразени с инфлацията. Като технически причини може да се посочи липсата на технически кадри и техническо оборудване.

Ш Легални аспекти – те бяха савързани с трудности при възстановяването на земята в реални граници;

Ш      Такси (заплащане): Изискването да се заплащат подобренията за напоителните системи и за овощни насаждения( около 20 000 лв/ха за напоителни системи);

Ш      Временното ползване на земята от ликвидационните съвети.

И въпреки наличието на тези немалки трудности, България продължи да произвежда голямо разнообразие от култури. Важно е да се отбележи увеличаването на домашната консумация (вътрешното потребление ), докато за плодовете, зеленчуците и тютюна основно предпочитание бе експортът.

Растениевъдство

Понастоящем обработваемата земя е 4.1 млн. ха, 14% са пасбища (1.52 млн.ха), 35% са гори (3.87 млн.ха). Около 2.3 млн. ха е със зърнено-житни култури и то преди всичко пшеница. Основните индустриални култури, вкл. слънчоглед и захарно цвекло, и малки площи от памук и соя се изчисляват на около 0.6 ха. Исторически пшеницата е основна продоволствена култура, която заема около 50 на сто от обработваемата земя. Царевицата за фураж заема 0.5 - 0.6 млн. ха, като получените добиви са в размер на 4.6 тона/ха. В периода 1974-1989 г. на напоявани площи добивът е от 5.5 тона/ха.

Слънчогледът е традиционна маслодайна култура. В България има добри условия за нейното отглеждане. Обработваемата земя засята със слънчоглед средногодишно е 495 млн.ха, като средният добив е 1.0 - 1.4 тона/ха. Производството на слънчоглед (657 хил.тона през 1994 г), надвишава производството за 1989 г., но с по-малък темп от площите. Повече от 90% от производството на слънчоглед се преработва в България, като се задоволяват основно вътрешните нужди на страната.

Захарното цвекло драстично намали своето производство (8 хил. ха, при средногодишно 40 хил. ха за периода 1986-1990 г.). Производството от 970 хил. тона за 1989 г. спада на 150 хил. тона за 1994 г. България в последните години е нетен вносител на захар.

Тютюн: Ориенталският тютюн и неговото производство е концентриран в семейните стопанства. Понастоящем производството на тютюн е от около 27 хил. ха средно годишно (-63% в сравнение с 1989 г.). Причините за намаленото производство на този етап следва да се търсят в намаляване на експорта и то на руския пазар.

Плодове: Производството на плодове е експортно ориентиран подотрасъл (през 1990 г. втори по дял в експорта след тютюна). Производството и площите са намалели съответно с 75% и 46% сравнено с 1989 г. Най-голям относителен дял заемат: ябълките (30% от общото производство); сливи (22%); череши (15%) и праскови (15%).

Зеленчуци: Засетите площи от зеленчуци се изчисляват на 65 хил.ха (-38% в сравнение с 1989 г.), като преобладават доматите (40%), пипер (20%). Голяма част от площта, заета със зеленчуци е засята със слънчоглед и други житни култури. В зеленчуковият и плодов подсектор цените са напълно либерализирани.

Картофи: Площите и производството на картофи спадна с различен темп между 1989 г. – 2008 г. Производство (553 хил. тона – 1989 г., 470 хил. тона – 2002 г.). Площ - 40 хил. ха – 1989 г., 47 хил. ха – 2002 г.

Винени лозя - те заемат 100 хил. ха през 2008 г. Намалението е около 20% спрямо 1989 г. Особено внимание се обръща в последните 2 години на възможността за износ на български вина на пазара в Русия, Германия, Полша. Производството се оценява на 1.4 милиона хектолитра (2.4 млн.нл.- 1989 г.).

Животновъдство

Драстични промени настъпиха в животновъдството, като основните характеристики в подотрасъла са:

Ш      Рязко намаляване на поголовието (с 50-54% за периода 1991 г. – 2008 г.) и броят племенни животни, което оказа и ще продължи да оказва крайно негативно влияние върху породния състав;

Ш  Силно увеличаване дела на частния сектор в резултат от организационното преструктуриране на земята (понастоящем съществуват немного държавни животновъдни ферми, предимно за елитни породи домашни животни).

Ш      Обемът на произвежданата продукция е намалял значително;

Ш     Силно се свива домашното потребление на животински продукти. Домашното потребление на месо се свива от 36.4 кг. на 24 кг. или 34% по-малко, при свинско и говеждо съответно с 59 и 57%. Домашната консумация на прясно мляко е на човек от населението - от 55.7 л. спада на 39 л. Покупките на кисело мляко за същия период спадат с около 6..%, а на млечни масла с 43%.

Ш      Спад в износа на животински продукти, с изкл. на 1992г., която се характеризира с облекчен митнически режим. През първото шестмесичие на 1994г. България стана нетен вносител на месо.

Проблемите на реализацията на селскостопанската продукция са свързани с условията на преходния период към пазарна икономика, когато се разрушават старите структури, а новите са още в процес на създаване.

Те се отнасят основно до намаляването на обема на изкупената селскостопанска продукция (растителна и животинска) и до трудностите при реализацията на произведената продукция на вътрешния и външния пазар.

Протичащата аграрна реформа в земеделието и свързаните с нея процеси създават затруднения при изследването на материално-техническата база, в т.ч. и на основните селскостопански машини и инвентар. На този етап от провеждането на аграрната реформа липсват структури, специализирани в стопанисването и експлоатацията на селскостопанската техника, което би спомогнало за нейното ефективно използване.

Структура на заетите в селското стопанство

През 1948 г. земеделското население е било 82% от цялата работна сила. В резултат на процесите на индустриализация, на миграционните процеси, процентът на заетите в земеделието рязко намалява: от 2.2 млн. през 1960 г. на 1.5 млн. през 1970 г.; от 956 000 за 1980 г. на 698000 през 1989 г. Средно-годишният темп на развитие е :

1960-1970 - 3.9%

1970-1980 - 4.1%

1980-1989 - 3.4%

1980-1985 - 1.7%

1985-1989 - 5.6%

В резултат на проведената поземлена реформа, като част от аграрната реформа, която реално започна след промяната в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи в началото на 1992 г., настъпиха сериозни промени в структурата на заетите в земеделието.

Очакваше се, както е заложено като основна идея на реформата, насочване на бившите собственици на земя, живеещи в градовете, към земеделското производство. В действителност селското население между двете последващи преброявания (1985-1992) се е увеличило вследствие на механически прираст с 4740 човека за сметка на намаляване на градското население.

За същия период миграционният прираст на селското население в трудоспособна и подтрудоспособна възраст е с отрицателен знак -84685 за сметка на прираста на градското население. Съществуват заселвания в селата предимно на лица в нетрудоспособна възраст, а не за сметка на приток на жизнеспособни млади хора - 4740 души. Това по същество са ремиграционни процеси, осъществени от хора, за които градския начин на живот в условията на цялостните социално-икономически и политически промени в страната е загубил своята привлекателна сила. От всичко заселили се на село през последните седем години преди преброяването лица 65.8 на сто идват от градовете.

 




Гласувай:
3
0



1. georgihadjiyski - Литература
31.05.2013 00:15
1. Беров, Л. – Икономическо развитие на България през вековете, изд. „Профиздат”, София, 1974 г.
2. Бисиер, М. – Новият съюз между селяни и потребители, сп. Куриер на ЮНЕСКО, февруари, 2001 г.
3. Бисиер, М. – Пет милиона селяни пред изпитанието на глобализацията, сп. Куриер на ЮНЕСКО, февруари, 2001 г.
4. Вебер, Макс - Протестантската етика и духът на капитализма, изд. “Хермес - 7”, София, 1993 г.
5. Гибал, К. – Безпътица за селяните, сп. Куриер на ЮНЕСКО, февруари, 2001 г.
6. Дасгупта, К. – Зелената революция не носи само успехи, сп. Куриер на ЮНЕСКО, февруари, 2001 г.
7. Диало, М. П. – Третата възможност: Семейното земеделие, сп. Куриер на ЮНЕСКО, февруари, 2001 г.
8. Димов, А - Възможности за прилагане на нова аграрна политика в България
9. Дончев, Д. – Физическа и икономическа география на България, изд. „Слово”, Велико Търново, 1993 г.
10. Енциклопедия България – том 6, София 1988 год., изд. на БАН, стр. 343
11. ЗАКОН ЗА СОБСТВЕНОСТТА И ПОЛЗУВАНЕТО НА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ ЗЕМИ (обн.,ДВ,бр.17 от 1991 г.;попр.,бр.20 от 1991 г.;изм. и доп.,бр.74 от 1991 г.;изм.,бр.18,28,46 и 105 от 1992 г.;изм. и доп.,бр.48 от 1993 г.; бр.64 от 1993 г. - Решение No 12 на Конституционния съд от 1993 г.;изм.,бр.83 от 1993 г.;изм.,бр.80 от 1994 г.;изм. и доп.,бр.45 от 1995 г.;попр.,бр.46 от 1995 г.;изм.,бр.57 от 1995 г.; Решения No 7 и 8 на Конституционния съд - бр.59 от 1995 г.;изм. и доп.,бр.79 от 1996 г.; Решение No 20 на конституционния съд от 1996 г. - бр.103 от 1996 г.; изм.,бр.104 от 1996 г.;Решение No 3 на Конституционния съд от 1997 г. - бр.15 от 1997 г.;доп.,бр.62 от 1997 г.;изм. и доп.,бр.87, 98, 123 и 124 от 1997 г., бр.59,88,133 от 1998 г., бр.68 от 1999 г., бр.34,106 от 2000 г.; изм.,бр.28 от 2002 г.; изм. и доп.,бр.47,99 от 2002 г.; изм.,бр.16 от 2003 г., бр.36 от 30 октомври 2004 г.)
12. ЗАКОН ЗА ОПАЗВАНЕ НА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ ЗЕМИ Обнародван, ДВ, бр. 35 от 24 април 1996 г., изм. доп. ДВ бр.14 и 26 от 2000 г., изм. доп. ДВ бр. 28/2001 г., изм. доп. ДВ бр. 112/2003 г.
цитирай
2. georgihadjiyski - Литература 2
31.05.2013 00:21
13. ЗАКОН ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ ПРОИЗВОДИТЕЛИ Обн. ДВ. бр.58 от 22 Май 1998г., изм. ДВ. бр.79 от 10 Юли 1998г., изм. ДВ. бр.153 от 23 Декември 1998г., изм. ДВ. бр.12 от 12 Февруари 1999г., доп. ДВ. бр.26 от 23 Март 1999г., изм. ДВ. бр.86 от 1 Октомври 1999г., изм. ДВ. бр.113 от 28 Декември 1999г., изм. ДВ. бр.24 от 24 Март 2000г., изм. ДВ. бр.34 от 6 Април 2001г., доп. ДВ. бр.41 от 24 Април 2001г., изм. ДВ. бр.46от 7 Май 2002г., изм. ДВ. бр.96 от 11 Октомври 2002г., доп. ДВ. бр.18 от 5 Март 2004г., изм. ДВ. бр.14 от 11 Февруари 2005г.,изм. ДВ. бр.105 от 29 Декември 2005г., изм. ДВ. бр.18 от 28 Февруари 2006г., изм. ДВ. бр.30 от 11 Април 2006г., изм. ДВ. бр.34 от 25 Април 2006г., изм. ДВ. бр.59 от 21 Юли 2006г., изм. ДВ. бр.96 от 28 Ноември 2006г., изм. ДВ. бр.108 от 29 Декември 2006г., изм. ДВ. бр.13 от 9 Февруари 2007г., изм. ДВ. бр.59 от 20 Юли 2007г., изм. ДВ. бр.16 от 15 Февруари 2008г.,изм. ДВ. бр.36 от 4 Април 2008г., изм. ДВ. бр.43 от 29 Април 2008г., изм. ДВ. бр.100 от 21 Ноември 2008г., изм. ДВ. бр.12 от 13 Февруари 2009г., изм. ДВ. бр.32 от 28 Април 2009г., изм. ДВ. бр.82 от 16 Октомври 2009г., изм. ДВ. бр.85 от 27 Октомври 2009г., изм. ДВ. бр.59 от 31 Юли 2010г.
14. Ларер, К. – Човек и природа заедно, интервю за сп. Куриер на ЮНЕСКО, юни, 2000 г.
15. Лукас, К. – Да разпределим земята, да променим света, сп. Куриер на ЮНЕСКО, февруари, 2001 г.
16. Лусуарн, Ан – Сътресенията около обезлюдяването на селата в Китай, сп. Куриер на ЮНЕСКО, февруари, 2001 г.
17. Мириано, Р. – Селяните от Юга нямат нужда от генетично изменени организми, интервю, взето от М. Бисер, сп. Куриер на ЮНЕСКО, февруари, 2001 г.
18. Натан, Ж. – Икономика на България, изд. „Наука и изкуство”, София, 1969 г.
19. Пенков, И.; Т. Христов – Икономическо география на България, изд. „Наука и изкуство”, София
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 882536
Постинги: 218
Коментари: 327
Гласове: 1928
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930