Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.04.2010 23:35 - Бележки върху историята на социалното подпомагане в България
Автор: georgihadjiyski Категория: Политика   
Прочетен: 3782 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 29.08.2015 17:34


БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ ИСТОРИЯТА НА СОЦИАЛНОТО ПОДПОМАГАНЕ В БЪЛГАРИЯ

(Изготвена по полъчка 199... г.)

 

Темата за историческото развитие на социалното подпомагане в българското общество и българската държава поради своето твърде специфично естество, е сравнително слабо застъпена в научната литература. Въпреки това, в нашата историография, съхранила спомените за повече от хиляда и триста годишна история, биха могли да бъдат открити редица факти, разкриващи една или друга страна на интересуващия ни проблем.

Известно е, че във всяко общество съществуват множество и при това твърде деликатни проблеми, свързани с осигуряването на средства за съществуване на онези негови членове, които не могат сами и без чужда помощ да организират своя бит – това са сираци, вдовици, инвалиди, просяци и други крайно бедни маргинални групи, които днес са идентифицирани в научната литература като “контингенти” на социалното подпомагане. Обществото е заинтересовано да се стреми да осигурява такива средства за съществуване на споменатите социални групи, които да ограничават до минимум зависимото им положение. В повечето общества – древни и съвременни, тази цел се е постигала и се постига чрез стимулиране на трудовата дейност – така например още древният китайски мислител Конфуций е изказал прословутата аксиома, приписана по-късно от идеолозите на китайския комунизъм на Мао, че: “…ако дадеш на бедния една риба, ще го нахраниш, но само веднъж; ако го научиш да лови риба, той никога вече няма да бъде гладен.” В същия смисъл са и разпоредбите на създадения през 1834 година в Англия Закон за работните домове, въвеждащ задължителна трудова повинност за бедняци, безработни, сираци, старци и дори нетрудоспособни (1).

Разбира се, в никакъв случай не може, а и не бива да се слага знак на равенство между възрастните и инвалидите от една страна и напълно трудоспособните от друга, но въпреки всичко, пълноценната социална интеграция на всички членове на обществото изисква да бъдат създавани такива условия за съществуване, които да позволяват на всеки да дава своя принос в процеса на сътворяване на общественото богатство, колкото и ограничени да са неговите възможности. Историята на българското общество разкрива много действия в тази насока.

Ако се вярва на историческите извори, след като разгромил Аварската държава и присъединил земите й към България, легендарният хан Крум събрал оцелелите велможи и ги запитал защо е погинал великият им хаганат. Те изброили множество причини, сред които били и тези, че в държавата им вместо да се трудят все повече и повече хора предпочитали да крадат, да пият, или пък да просят. Проявявайки качества на велик държавник, тогава хан Крум сътворил известните си закони, достигнали до нас чрез византийския “Лексикон на Свидас”. По отношение на интересуващите ни форми на социално подпомагане интерес представлява онзи текст, който гласи: “На всеки, който проси, да не се дава малко, но да бъде /достатъчно/ задоволен, за да не изпадне пак в нужда, или пък който не постъпи така, ще му бъдат отнети имотите.”(2) За съжаление историята не е съхранила данни за конкретните приложения на този законов текст, но въпреки това неговото регламентиране красноречиво говори за насоките на социалната политика на езическа България.

След налагането на християнството като основна (и единствена) религия в България от княз Борис I през 866 година, присъщите на това учение морално-етични ценности, утвърждаващи като висши добродетели хуманността и любовта към ближния, милосърдието и добротворството, стават доминиращи и за българското общество. Нещо повече. Тези черти се съхраняват и развиват във времето, придавайки една твърде специфична окраска на българската народопсихология, която в определени исторически моменти е учудвала със своята човещина и толерантност представители на общества, смятащи се за много по-съвършени от нашето…

По време на съществуването на Първата и Втората българска държава църквата придобива своеобразен монопол върху провеждането на някои от най-присъщите за социалното подпомагане дейности в българското общество. Това се вижда от някои от достигналите до наши дни устави на средновековни манастири (3) и от някои текстове на Закона за съдене на хората и Еклогата, регламентиращи отношенията между бедните и обществото (4).

По време на Османското владичество българската община, наред с всички други свои функции, поела и не леката задача да се грижи за изпадналите в беда (бедност) свои членове. Тя, по думите на известната българска историчка Вера Мутафчиева “поела защитата на обвинени или осъдени свои съселяни, както и грижи за вдовици, сираци, инвалиди.” (5)

Епохата на българското възраждане е белязана от своеобразно отваряне на българското общество към модерната европейска цивилизация. Въстанията през 19 век, и особено Априлското повдигат интереса на т. нар. “Велики сили” към положението на българите, живеещи в пределите на разпадащата се турска държава. В подкрепа на българите, наред с всички други действия, в духа на буржоазната филантропия, се събират много помощи от Англия до Русия. (6) За социално-икономическо подпомагане на пострадалите в следствие на репресиите на османските власти се създават Българското благотворително общество и Човеколюбивото настоятелство от будни и заможни българи, живеещи извън българските предели. (7)

След Освобождението първоначално формите на социално подпомагане запазват своя вид. Постепенно обаче, изграждането на така нареченото Трето българско царство, осъществяващо се следвайки моделите на Западна и Централна Европа, води до създаването на нормативна база и институции, имащи за цел за оказват подкрепа на изпаднали в нужда български граждани. Първата, наистина значителна стъпка за изграждане на държавна власт в осигуряването на социални грижи за нуждаещите се, е приемането от Първото Велико народно събрание на Търновската конституция. В Княжество България, а и в Източна Румелия, под влияние на руския модел за обществено подпомагане се изграждат значителен брой филантропични и благотворителни организации, създават се благотворителни фондове, разкриват се първите сиропиталища и приюти за голям брой сираци, инвалиди и бездомни, рожба на Априлското въстание, последиците на Руско-турската война и разделението на България по решение на Берлинския конгрес. (8) една от първите форми на оказване на социална помощ е издирването и настаняването в организирани от държавата сиропиталища на сираци и увредени деца. Наред с това, поради първоначалната липса на социални закони, нуждите от социална помощ се уреждат въз чрез молби и съответните разрешения за всеки конкретен случай от министерствата, от Министерския съвет и от Народното събрание в лицето на действащата тогава Прошетарска комисия. Тази система се запазва и след приемането на различни закони за обществено осигуряване, поради тяхната ограниченост на действие върху отделни групи от хора (военноинвалиди, поборници, миньори, държавни служители и др.) и за покриване на отделни осигурителни рискове. Действителното изграждане на социално законодателство започва от втората половина 80-те години на XIX век. От 1881 год. са първите решения на Министерския съвет за подпомагане на военноинвалиди и пострадали от войната, последвани от решения от 1897 год. за осигуряване на издръжка, подслон и прехрана на стари, слепи и недъгави лица.

През 1898 год. от големия немски педагог Хайнрих Урбих се създава първото у нас частно училище за глухонеми деца в София, което през 1904 год. става Държавен институт за глухонеми. През 1904 год. се създава и държавен институт за слепи деца. Може да се приеме, че това са и първите социални институции за професионална подготовка на инвалиди по рождение или пострадали в детска възраст.

Разгръщайки архивите, бихме могли по години да отбележим и други по-важни мероприятия в областта на социалните грижи, свързани с изграждането на материална база и законова уредба, като – 1895 год. дом “Спокойни старини”, 1897 год. – окръжно за подпомагане на стари, слепи и недъгави лица, 1900 год. – сиропиталищата в София и Стара Загора, 1904 год. – специално сиропиталище за сираци от Македония при Софийската митрополия, 1907 – Общински детски приют в София, 1914 год. – инвалиден дом в София с болница, професионално ортопедично училище и ортопедична работилница и т.н.

Интересно е да се знае, че към сиропиталище “Княгиня Надежда” през 1905 год. е открито немско училище, че сме имали Източно-католишко сиропиталище, в което са се възпитавали видни държавни мъже, че повечето от приютите за бедни, недъгави и стари са били разкривани в дарени за целта имоти от родолюбиви и милостиви видни граждани на Русе, Самоков, Видин, Варна, София…

Интересни и поучителни като история и практически опит са формите на изграждане, финансиране и стопанисване на сиропиталищата, приютите и специалните институти за слепи и глухонеми; организацията на помощната стопанска дейност в тях на базата на земеделие и промишлено-занаятчийски работилници, в които са участвали настанените в домовете лица, а сираците и увредените деца са се учили на занаят. В Централния исторически архив може да се намери и запазеният доклад на д-р Тодор Зъбов – юрист, началник на отдел “Социални грижи” при Министерството на вътрешните работи и народното здраве за “Благотворителните дружества и учреждения” с данни за броя им след Първата световна война до 1930 год.

През 1912 год. се подготвя проект за първия Закон за обществено подпомагане, който за съжаление няма успех и не се приема поради недостиг на средства в държавния бюджет, които да се насочат към социално-помощна дейност.
           Погледнато в социологически аспект, въпреки всички опити за модернизация, българското общество запазва своя аграрен характер някъде чак до края на 50-те години на 20 век. Това запазва и формите за оказване на социална помощ на изпадналите в нужда негови членове. Като твърде специфичен опит за съхраняване и развитие на чисто българските традиции в областта на осигуряването на средства за съществуване на бедните особен интерес представлява опитът за социални реформи на Александър Стамболийски. В духа на силните егалитаристични тенденции, съществуващи сред българите, доминираното от земеделците Народно събрание гласува два закона, които имат отношение към този проблем. Това са Законът за увеличаване на размера на държавните земи и Законът за трудовата поземлена собственост. Според тях всеки земеделски стопанин може да притежава максимален размер обработваема площ (ниви, ливади, лозя и пр.) до 300 декара. Част от притежаваните имоти над определената норма се изземва срещу заплащане.

За земеделците, които не обработват пряко своите имоти максимално допустимият размер възлиза на 40 декара, ако собственика е сам и до 100 декара, ако има семейство. (9) по този начин се създава поземлен фонд, който служи за оземляване на голям брой безимотни и малоимотни български селяни. Разбира се, тези опити за всеобщо селско равенство имат мимолетен и преходен характер и рухват с падането на земеделците от власт през 1923 год.
През 1934 год. правителството на Кимон Георгиев, т. нар. “Дванадесетомайци”, подготвя и приема Наредба – Закон за обществено подпомагане. Това е първият нормативен акт, с който държавата се ангажира в уреждането на социално-помощната дейност. Съгласно Наредбата-Закон, общината е основната административна единица, задължена да организира и поддържа според нуждите и възможностите си безплатни трапезарии, места за пренощуване на бездомни, подслон за деца на работещи родители, сиропиталища, заведения за недъгави, слепи, глухи, душевноболни и др. тези организирани начални форми на социални грижи се издържат със средства от благотворителни съвети и суми, предвиждани за целта от бюджета на държавата. За поддържане на обществената благотворителност се образува особен фонд от капитали на всички съществуващи в царството благотворителни дружества и заведения, еднопроцентов данък от редовните годишни приходи на окръжните съвети и градските общини. Средствата лесно се изчерпват за малки помощи и за издържането на няколко старчески домове и сиропиталища, наречени професионални общежития за сираци и полусираци. В тях се изучават различни дисциплини, като електротехника, шивачество и други, с които се цели подготовката им за живота. В домовете за стари хора се създават малки земеделски стопанства и подходящи за тях работилници. Но все още много мероприятия по обществено подпомагане се провеждат от отделни благотворителни дружества и религиозни мисии, както и от различни съюзни организации.

Към 9-ти септември 1944 год. системата за социални грижи разполага с 25 заведения с общо 915 легла, в т.ч. и за сираци, някои от които и до днес продължават да дават уют и подслон, но сегашните им обитатели и стопани не си спомнят или не знаят нищо за създателите им.

Потребностите от социални грижи на този етап са значителни. Те са породени от завишения брой инвалиди, сираци и просто бедни хора, като последици от стопанската разруха и от Втората световна война, както и от неизбежните социални сблъсъци при смяната на политическата система. Задоволяването на голяма част от тях се поема от Съюза на военно инвалидите и пострадалите от войната и фашизма, от Съюза на слепите и глухите, от различни активно действащи филантропични и благотворителни организации, Българския червен кръст и др. Държавата и местните общини са затруднени в решаването на проблемите на бедните, бездомните, инвалидите, вдовиците, сираците, безработните и т.н., както поради недостиг на средства и материална база, така и поради липса на законодателство и образовани кадри.

За периода от 1945 до 1951 год. се издават редица наредби – закони – поотделно за подпомагане на точно определени групи от населението, например пострадалите от войните и фашизма и техните семейства, както и за обществени грижи за слепи, глухонеми, моралнопаднали лица, бавноразвиващи се и моралнозастрашени деца и юноши.

Изследването на развитието на социалното подпомагане по време на съществуването на т. нар. “социалистическо общество” е особено наложително поради следните фактори: по време на социализма бяха създадени някои от действащите и до днес закони в областта на социалното подпомагане; бяха изградени някои от действащите и до днес институции за оказване на социална помощ; бяха формирани част от контингентите, обект на социално подпомагане и до днес.

Самото социално подпомагане се осъществяваше под въздействието на следните основни принципи:

1. Принцип на партийността, или на заслугите към партията – в съзвучие с него определени категории лица получаваха много повече от останалите – това се отнася както за получаването на социални помощи (10), така и за оказването на специфични социални услуги. (11)

2. Принцип на етатизма – държавата, доминирана от комунистическата партия упражняваше цялостен монопол върху оказването на социални услуги и отпускането на социални помощи на гражданите.

3. Принцип на институционализма – проявяваше се в стремежа да бъдат обхванати всички по-специални категории лица и въпреки техните желания или тези на близките им да бъдат изпращани в специализирани заведения.

4. Принцип на колективизма – негова проява бе стремежът да бъдат отчитани преди всичко интересите на групата, които да бъдат налагани на индивида, дори и в ущърб на неговите желания.

Самите институции, които бяха изградени за да обслужват нуждите на социалното подпомагане, биха могли да бъдат диференцирани в две основни групи:

Ш Социални помощи към общинските народни съвети.

Ш Заведения за социални грижи.

Отпускането на социални помощи бе регламентирано от Указа за обществено подпомагане (12), Правилника за парично подпомагане и привилегиите (13) и действащия и до днес (към 10. 11. 1999 год.) Указ за насърчаване на раждаемостта, както и Правилника за неговото прилагане. (15) тези нормативни актове осигуряват достъпа на определени категории лица до различните видове социални помощи. Най-общо казано на социално подпомагане освен т. нар. “активни борци”, подлежели лицата и семействата, които не можели да се издържат от собствен труд и нямали близки, задължени по закон да ги издържат. Това били: инвалиди, възрастни неосигурени, неработещи майки и войнишки съпруги, отглеждащи малки деца.

До 1989 год. се откриват множество заведения за социални грижи. Тяхната дейност е регламентирана от различни по своето естество нормативни актове, призвани да осигурят нормалното функциониране на цялата система, имаща за цел оказването на подкрепа (или грижа) на изпитващия специфични нужди социалистически човек.

Пансиони за стари хора се откриват в големите градове, имат капацитет до 200 легла, по изключение са и по-големи.(16) Освен пансионите, в които настанените живеят постоянно, има и дневни пансиони – в тях старите хора пребивават и получават цялостна грижа през деня, а нощуват в къщи; сезонни пансиони – откриват се само приз зимата. Съществуват и пансиони за активни борци против фашизма и капитализма и домове за лица със старческо слабоумие. В домовете за военно инвалиди и пострадали от фашизма се настаняват инвалиди, пострадали в борбата против фашизма или като участници във воините и при отбиване на военната си служба. По желание постъпват със съпругата си. Домовете за лица с телесни недъзи са няколко вида. В домовете за инвалиди се настаняват лица с 1 и 2 група инвалидност над 16 годишна възраст и с остатъчна трудоспособност. По-голяма част работят в специализирани предприятия или кооперации за инвалиди, получават трудово възнаграждение и са осигурени по Кодекса на труда. В домовете за работоспособни инвалиди живеят лица от 16 до 45 години. В учебно-производствени предприятия “Труд”, където получават квалификация или преквалификация; в домовете за слепи се настаняват слепи над 16 год. възраст, които са напълно нетрудоспособни; в домовете за хронично болни – лица с хронични заболявания, чието лечение е приключило. Осигурява се поддържащо лечение. Обзаведени са с технически уреди и съоръжения, които облекчават обслужването и дават възможност за самообслужване. Домовете за лица с душевни недъзи над 19 год. са предназначени за лица, чието лечение в болница е приключило, и за лица с умствена изостаналост – олигофрени с умерена и тежка степен на увреденост. Всички настанени в тях работят в работилници и спомагателни земеделски стопанства към домовете или в други земеделски стопанства, в предприятия, в строителството. Домовете за алкохолици са предназначени за боледуващи от алкохолна болест – хроници с деградация на личността. В домовете за деца и юноши с тежки телесни недъзи постъпват деца и юноши с тежки телесни увреждания, които изключват посещаването на училище. Децата се обучават по програмите на общообразователните училища. За младежите се организират техникуми по съответните програми. Извършва се и възпитателна работа. Домовете за деца и юноши с умерена и тежка умствена изостаналост и с дълбока умствена изостаналост биват:

Ш За деца от 3 до 10 год. с умерена и тежка умствена изостаналост.

Ш За момичета и момчето от 10 до 18 год. със средна и тежка умствена изостаналост (в тях се провежда учебно-възпитателна работа, насочена към елементарно ориентиране и усвояване на трудови навици).

Ш За деца от 3 до 10 год. и за момичета и момчета от 10 до 18 год. с дълбока умствена изостаналост (провежда се възпитателна работа за придобиване на навици за поддържане на добър външен вид)

Разпределителните домове са предназначени за временно пребиваване на лица без подслон, откъдето се разпределят за настаняване в заведенията за социални грижи, за трудоустрояване на подходяща работа, за връщане към близките им и т.н. Домашният социален патронаж е форма на социални грижи, при която нуждаещите се живеят в домовете си. От съответния народен съвет или от домовете за социални грижи в населеното място е осигурено обслужване – поддържане на хигиена на жилището и облеклото; всекидневно доставяне на храна и др. подпомаганите са под постоянно медицинско наблюдение. Клубовете на пенсионера се организират за създаване на подходяща среда за социални контакти и възможности за изява в културно-просветната, физкултурната и трудовата дейност на пенсионерите.
Заведенията за социални грижи се ръководят от Министерството на народното здраве. Броят им от 26 (1944 год.) нараства до 169 (1978 год.), а местата в тях – съответно от 915 на 19 312 ( в това число са 3540 лица на домашен социален патронаж). Освен заведенията, ръководени от Министерството на народното здраве, има 2 дома, ръководени от други ведомства (към Комитета за култура и ЦК на Български червен кръст).

В края на ноември 1990 год. системата за социални грижи преминава в структурата на Министерството на труда и социалните грижи. Това преминаване става в един много труден за страната период на преход от социалистическа към пазарна икономическа система. Продиктувано е и от специфичните особености на подпомаганите социални групи. По времето на социализма това се главно хора, които са нетрудоспособни – инвалиди, болни, възрастни и пр. При прехода към пазарна икономика при наличието на лавинообразно нарастване на инфлацията, безработицата и бедността, тежестта в социалното подпомагане бе преместена към неработещите, силно обеднели социални слоеве. Във връзка с тези нови реалности започна изграждането на действащите и до днес социални закони и институции за социално подпомагане.


ЛИТЕРАТУРА:
1. Нова история, София 1975 год., изд. “Наука и изкуство”, стр. 351/352

2. История на България – том 2, София 1981 год., изд. на БАН, стр. 145

3. Енциклопедия България – том 6, София 1988 год., изд. на БАН, стр. 343

4. Енциклопедия България – том 2, София 1981 год., изд. на БАН, стр. 531

5. История на България, София 1993 год., изд. “Христо Ботев”, стр. 187

6. История на България – том 6, София 1987 год., изд. на БАН, стр. 413/418

7. Пак там стр. 420/422

8. По подробно виж: Е. Спасова и авт. кол. – “Наръчник по социално подпомагане”, част 3, София 1993 год., изд. ЕТ “В – 907”, Консултантска къща ТРЗ, стр. 6/10

9. Стайко Трифонов – “Кратка история на България 1876 – 1944”, изд. “Булвест – 2000”, стр. 153/154

10. По-подробно виж: Правилник за парично подпомагане и привилегиите – “Държавен вестник” бр. 100 от 1979 год.

11. Виж: Правилник за ръководство на заведенията за социални грижи - “Държавен вестник” бр. 91 от 1965 год.

12. Указ за обществено подпомагане – “Държавен вестник” бр. 77 от 25. 09. 1951 год., изм. и доп. бр. 69 от 1965 год. и бр. 56 от. 1957 год.

13. Правилник за парично подпомагане и привилегиите

14. Указ за насърчаване на раждаемостта - “Държавен вестник” бр.15 от 1968 год. изм. и доп. многократно до 1993 год. в “Държавно обществено осигуряване” – София, 1999 год., изд. ВИА, съставила А. Тодорова

15. Правилник за прилагане на Указ за насърчаване на раждаемостта - “Държавен вестник” бр. 30 от 1968 год. изм. и доп. многократно до 1989 год. в “Държавно обществено осигуряване” – София, 1999 год., изд. ВИА, съставила А. Тодорова

16. По “Енциклопедия България” – том 2, София 1981 год., изд. на БАН, стр. 632/633




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 924946
Постинги: 222
Коментари: 329
Гласове: 1969
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930