Минава времето.
И сякаш постепенно
откъсва дялове и части.
Без пощада. Без привилегии. Без изключения.
Десетки човешки надежди избледняват
или просто биват покрити
със нова информация и прах,
като със бял чаршаф.
Със опитът и раните
приижда имитация на мъдростта
и научаваме защитните системи и похвати.
Набързо усвояваме
да бягаме.
Да режем нишки.
Мостовете да взривяваме.
Да построяваме стени.
Дебели. Хладни и непробиваеми.
Зазиждайки любимите пътеки
към небето.
И никак не е трудно
да се научим да се защитаваме,
на „сигурно“ във душния затвор.
Да усвояваме по мъничко храна.
Да мислим в сиво,
тоест между черното и бялото.
Удобно седнали във някое кресло.
Залисани във работа и новини.
Затрупани със отговорности и бреме.
Разбирам всичко. Даже го приемам.
Може би.
Но
ще оставя
нетленната частица,
запалена от факлата на Илуватар,
навярно не съвсем по норма,
вложена във мен,
горяща, пъстра, жива.
И неприкосновена.
Навярно няма да се уморя
да сменям външното
и слоят, който ме предпазва,
изскубвайки преди това
до най-последното перо,
до голо,
излагайки на слънце, дъжд и вятър
волята си,
за пробата
на моят вид каляване и оцеляване.
И да заставам
възможно най-високо,
на открито,
дори без съчки за гнездо,
на моята скала,
сред яростни стихии,
където ветровете са навикнали да нямат милост,
а слънцето изгаря с ненасита,
егоистично жарки устни впивайки.
Ще чакам да произрасти
цялото оперение,
наситено, гъсто, твърдо,
неопетнено и ново.
А после,
укротила всички въздушни течения,
събрани на възел,
някъде дълбоко във мен,
ще се спусна за поредния полет,
без нищо да убягва от очите и от сърцето ми
орлОви.
Слово за днес - Откровение 6 глава
Слово за днес - Откровение 7 глава