Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.04.2020 21:22 - 9 ковидки от социалните мрежи
Автор: georgihadjiyski Категория: Лични дневници   
Прочетен: 681 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 17.04.2020 22:31

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
В абсурдното пандемично време си позволих да споделя във fb мнения от прочетени книги, които имат някакво пряко или непряко отношение към епидемиите, които връхлитат човечеството и вдъхновяват писатели да сътворяват някои от най-хубавите си произведения. 

Бих искал да ги представя и тук:


В тези абсурдни времена, ще се опитам да представя някои от най-абсурдните произведения, касаещи макар и само литературно твърде актуалната тема за оздравяването на човека и съграденото от него общество. И ще започна с един от основоположниците на съвременния абсурден екзистенциален роман - французинът от Алжирски произход Албер Камю, велик писател, журналист и общественик, роден на 7 ноември 1913 г. в Дреан, Алжир и починал на 4 януари 1960 г., Вилблевен, Франция
Според френски виртуални издания епидемията от коронавирус е повишила над 10 пъти продажбите на неговата култова книга "Чумата", от която са подбрани няколко цитата:

"Всеки носи в себе си чумата, никой в света не е неуязвим по отношение на нея. И човек трябва да бъде непрестанно нащрек, за да не би в миг на разсеяност да дъхне в лицето на другия и да му предаде заразата. Вроденото е микробът. Останалото - здраве, честност, морална чистота, ако щете, е резултат от волята, която не бива никога да отпада."

"Разбрах тогава, че съм бил чумав през всичките тези дълги години, когато с цялата си душа съм вярвал, че се боря именно с чумата."

"От гледището на чумата, всички - от директора до последния затворник - бяха осъдени и за пръв път може би в тъмницата царуваше пълна справедливост."

"Нямам идея какво ме очаква или какво ще се случи, когато всичко това приключи. За момента знам единствено, че има болни хора и те се нуждаят от лечение."



image




************

Холерата e тежко инфекциозно заболяване, предизвикано обаче не от вирус, а от бактерията Vibrio cholerae. До XIX век е поразявала като епидемии главно Индия, а след нейното колонизиране от англичаните, се разпространява опустошително по целия свят...
Основоположникът на магическия реализъм Габриел Гарсия Маркес, (роден: 6 март 1927 г., Аракатака, Колумбия; починал: 17 април 2014 г., Мексико Сити, Мексико), прави твърде интересна метафора на невъзможната, несподелената любов с холерата в своя роман “Любов по време на холера”. Преплитайки по магически начин съдбите на своите герои в сюжет на класически любовен триъгълник, Маркес пресъздава странно на пръв поглед доживотно обсебване от любов, която не носи споделеност, а отхвърляне; не търси телесна изява, а е абсурдна абстракция; не се случва в изпълнената със страст човешка младост, а продължава в дълбоката старост; устремена е не към споделяне на живота и вечността, а на гибелта... Любов, която носи смърт.
*******
И няколко цитата от тази хубава книга:

„Беше година на ожесточено влюбване. Нито тя, нито той имаха друг живот, освен да мислят един за друг, да се сънуват, да чакат писмата си с такова вълнение, с каквото ги пишеха. Нито веднъж през тази безумна пролет, а и през цялата година не им се удаде случай дума да си кажат. Нещо повече: от деня на първия им разговор до деня, в който той повторно ѝ заяви своята решимост, половин век по-късно, никога не бяха имали възможност да се видят насаме и да говорят за любовта си.“
***
„Те сякаш бяха прескочили трънливата голгота на съпружеския живот и бяха стигнали направо до същината на любовта. Живееха тихо като двама стари съпрузи, помъдрели от живота, прескочили капаните на страстта, отвъд бруталните подигравки на илюзиите и безплодните разочарования – бяха стигнали отвъд любовта.“
***
„Нищо нямаше да го учуди, защото знаеше, че и жените са като мъжете в тайните си авантюри: същите стратегически хитрости, същите внезапни вдъхновения, същите предателства без угризения.“
***
„Прекалено много любов е толкова лошо, колкото и пълната липса на любов.“
***
„С течение на годините двамата по различни пътища бяха стигнали до мъдрия извод, че нищо на този свят не е толкова трудно, както любовта - иначе и не биха били в състояние да живеят заедно, нито да се обичат.“


image




************************


От дълбока древност изолацията от себеподобните е едно от най-тежките наказания за човешкото същество. Не случайно особено опасни престъпници биват поставяни в единични килии, а и спасението за психично болни лица, страдащи от налудностни суицидни мисли и действия, обикновено е в специален изолатор и усмирителна риза. При определени ситуации отделни лица предприемат твърде интересно състояние на самоизолация...
Именно сюжетът за самоизолацията е разработен по блестящ начин в пиесата “Затворниците от Алтона” на френския екзистенциалист - философ, писател, драматург, общественик, творец, имал смелостта да откаже Нобелова награда, Жан-Пол Сартр, (роден: 21 юни 1905 г., Париж, Франция; починал: 15 април 1980 г., Париж, Франция.)
Главният герой в пиесата е бивш националсоциалистически германски офицер, който след поражението на Третия райх се поставя в състояние на самоизолация в своята стая в родния дом и живее 13 години в собствен свят на лични бесове и споделени грехове, упорито отказвайки да приеме реалността.
Това е една чудесна пиеса, която се оказва отново твърде актуална и която заслужава да се гледа независимо от актьорския състав или поне да се прочете.


image



********************



В Деня на Земята бих искал да представя една позабравена книга на британския писател Хърбърт Джордж Уелс (роден: 21 септември 1866 г., Bromley High Street, Лондон, Великобритания;
починал: 13 август 1946 г., The Regent"s Park, Лондон, Великобритания) - “Войната на световете”.
А нейният сюжет се е превърнал в класика за литературния жанр на фантастиката - марсианците нахлуват на Земята. И изправени пред технологичното превъзходство на жестоките пришълци, хората са безсилни, а ужасът сковава душите им. Когато всичко изглежда изгубено, а човешката цивилизация изправена пред неминуема гибел, хората намират неочаквани съюзници - това са микробите - вируси, бактерии, бацили..., (страхът от които понастоящем сковава цялата планета), към които пришълците нямат имунитет и които, макар и невидими и нищожно малки, набързо ги унищожават.
*******
Каква е поуката? Може би, че животът на земята е единно и неделимо цяло, обгърнато от своята безсмъртна и вечна нетленна душа и всяко нещо, което се случва има смисъл, който трябва да се разгадае и разбере от единствените мислещи същества - хората, които да го използват само в името на всеобщото добруване...
*******
И няколко афоризма от Хербарт Джордж Уелс:
„Какво би правил човек на земята, ако нямаше препятствия, които да стоят пред него?“
„Не бива да позволяваме на часовника и календара да ни попречат да видим, че всеки момент от живота е чудо и мистерия.“
„Критиците на днешния ден ще бъдат тези, на които ще се подиграваме утре.“
„Напълно нормално е тези, които залагат човешкия живот, да плащат понякога със своя.“
„Цивилизацията е състезание между образованието и разрухата.“
„Цинизмът е хумор в лошо настроение.“
„Глупакът не може да стане някой, но всеки може да бъде глупак.“
„Най-лесният път е пътят на губещия.“
„Нека любовта ти е по-силна от омразата и гнева.“


image


***********************************



Днес бих искал да спомена няколко (десетки, стотици ... много) думи за култовата книга за бягството от чумата на Джовани Бокачо, (роден 16 юли 1313 г. Черталдо, Италия; починал 21 декември 1375 г. Черталдо, Италия), озаглавена “Декамерон”. Книгата е написана около век преди Гутенберг да изобрети печатната машина - по времето, когато книгите се разпространявали чрез преписване на ръка, в епохата на българския цар Иван Александър, който е въвел нов общославянски правопис и е поръчал изготвянето на познатото днес като “Лондонско” Четвороевангелие, когато всички европейци твърдо вярвали, че Библията е единствената истинна книга, която трябва да бъде преписвана, четена и учена наизуст.
*******
По онова време в Европа и в България бушувала чума, а Бокачо, който я преживява, описва бягството от нея в своите новели, които днес са преведени и издадени на езиците на всички цивилизовани и нецивилизовани народи.
Къде обаче намират своето спасение героите на Бокачо - бегълци от жестоката чума?
********
Всеизвестно е, че човек може да избяга от някъде или от нещо, но не и от себе си - ето защо авторът е показал бягството на своите герои в тяхната човешка същност. Но каква е тя? Ужасът от кошматната реалност ги тласка към вътрешния свят на фантазиите. Страхът от смъртта и Танатоса, типично по фройдистки, ги носи на омайните криле на потиснатия по онова време Ерос. Видимата нерадостна истина се вплита в красивата измислица и се превръща в слово, което вече седем века не губи своята актуалност, сякаш да покаже, че дори и най-страшната чума е преходна, а любовта и носеният от нея живот - вечни...
*******
И няколко мисли от Бокачо:

“... човешката природа е по-силна от разума...
Законите на любовта са по-силни от всички останали, унищожават не само законите на приятелството, но и божествените...
Великодушието е най-ярката и най-блестящата от всички добродетели.
... хората са склонни да вярват в лоши неща, а не в добри ...
Нищо велико и скъпо не може да бъде придобито без труд.
Всеки трябва да положи усилия за да разбере истината...”


image


**********************************


 

“През чумавото” или за “чисто човешките” опити за защита от невидимото зло на епидемията във великолепния разказ на Йордан Йовков

В тези абсурдни времена бих искал да припомня един великолепен разказ - “През чумавото” на нашия велик писател Йордан Йовков, (роден: 9 ноември 1880 г., Жеравна; починал: 15 октомври 1937 г., Пловдив), включен в неговия сборник “Старопланински легенди”, в който по гениален начин са представени и биха могли да бъдат проследени архетипно заложените в човешката природа опити за защита от невидимото зло, спотаено в епидемията.
А те – защитите ни – щедро описани и научно обяснявани върху безчет страници специализирана психологична и психосоциална литература, тук ще бъдат само фиксирани, като тяхната същина ще бъде изведена от словото в самия разказ на Йовков.

ЗАТВАРЯНЕТО НА ЧОВЕКА В СЕБЕ СИ КАТО ЗАЩИТА ОТ СТРАХА ОТ ЧУМАТА
“И тъй като опасността беше еднаква за всички, примирението лесно идеше и в тая задушевност мнозина дори можеха да се шегуват и смеят. Но вечерта, когато всеки се прибра у дома си и остана сам, призракът на смъртта отново се изправи, неумолим и страшен. На другия ден всеки мислеше съседа си за молепсан от чума, затваряше се в къщата си и здраво залостяше вратите. Спотаиха се всички и само чакаха да чукне клепалото за умряло или да се вдигне плач в някоя къща.”

ТЪРСЕНЕТО НА ЧУДОДЕЙНИЯ ЛЕК, НА ПАНАЦЕЯТА, КАТО ЗАЩИТА ОТ СТРАХА ОТ ЧУМАТА
«Страх подкосяваше силите, помътваше разума. Страшната болест дебнеше отвсякъде и всеки гледаше да си помогне сам, както знаеше и както беше чувал. Чесънът стана скъпо и рядко лекарство. Не забравиха и силата на магиите: пред много протки увиснаха чудновати китки, в които имаше сух босилек, червена нишка и крило от прилеп или кълка от жаба.»

ИЗОСТРЕНАТА ЧУВСТВИТЕЛНОСТ КАТО ЗАЩИТА ОТ СТРАХА ОТ ЧУМАТА
«Минаха тъй няколко деня. Никой не умря, чумата не беше дошла, може би и нямаше да дойде. Хората позабравиха предпазванията си, взеха да си приказват най-напред през плетищата, после по комшулуците и най-сетне излязоха и по улиците. Но никое зло не иде само. През тия няколко дни във всяка къща усетиха нужда от много неща. Брашното се привършваше и друга не по-малка опасност показваше вече страшното си лице — гладът.»

АБСУРДНО ТЪРСЕНЕ НА ЗДРАВАТА ЛОГИКА КАТО ЗАЩИТА ОТ СТРАХА ОТ ЧУМАТА
“Очите на Тиха, продълговати и черни като сливи, пак тъй дяволито си светеха, косите й бяха гладко прибрани на път, страните й пресни като праскова. Тя не се стърпя да не се закачи и сега и като подаваше кафето на старците, успя да им пришепне, без да я чуе баща й, че й е чудно как чумата не е взела още такива стари хора като тях.
— Да пази бог, чедо — каза дядо Нейко, — то като дойде, не гледа старо, младо…
— Не — засмя се пак Тиха, — стари кожи й трябвали сега, старите щяла да мори.”

ОТРИЦАНИЕ НА СЪЩЕСТВУВАЩИЯ ПРОБЛЕМ ЧРЕЗ ХВЪРЛЯНЕ В НЕГОВАТА ПРОТИВОПОЛОЖНОСТ КАТО ЗАЩИТА ОТ СТРАХА ОТ ЧУМАТА
“Кой мре? Къде мрат? Какво ми дрънкате вие мене! Никаква чума няма, ви казвам аз. Ако мрат някои, мрат от страх. Така е — уплаши ли се човек, поиска ли да умре, ще умре. Не ми е изпила кукувица ума мене; ако имаше чума, залавях ли сватба!”

МОЩНО ЗАСИЛВАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНОТО ПРОТИВОПОСТАВЯНЕ И СЪЗДАВАНЕ НА “КЛАСИЧЕСКА РЕВОЛЮЦИОННА СИТУАЦИЯ”, В КОЯТО ЛУМПЕНИТЕ ЗАПОЧВАТ ДА СЕ ИЗЖИВЯВАТ КАТО “ГРОБОКОПАЧИ” НА СЪЩЕСТВУВАЩОТО СОЦИАЛНО НЕРАВЕНСТВО КАТО ЗАЩИТА ОТ СТРАХА ОТ ЧУМАТА
“…докато мало и голямо се чудеше где да се дене от страх, тук, в долната махала, дрипави нехранимайковци се събираха по механите и казваха: „Нас чума не ни хваща. Чумата е за чорбаджиите. Ние ще ги мъкнем на гробищата.“

БЯГСТВОТО КАТО ЗАЩИТА ОТ СТРАХА ОТ ЧУМАТА
“— Чумав! — извика някой. — Бягайте!
Всички се урнаха назад, заблъскаха се, завикаха. След туй се чу тропот като от стадо и черквата, останала съвсем празна, светна. Под полюлея стоеше само Тиха. Искаше да бяга и тя, но видя една жена и се спря: беше Дочка. Тя гледаше падналия пред олтара, чупеше ръце, очите й бяха като на луда.
— Ах, боже, какво да правя — викаше тя, — син ми е, а е чумав! Ах, боже!
Няколко пъти ту пристъпва към него, ту се връща и най-после, като се хвана за косите и заплака, избяга и тя.”

И … ЛЮБОВТА – ВЕЛИКАТА СПАСИТЕЛКА
“Тогава Тиха тръгна към чумавия — Величко беше, позна го още щом се появи. Тя се наведе, обърна лицето му, после седна на каменното стъпало пред олтара, тури главата му на коленете си и го загледа в очите. Булото й падна и закри нейното и неговото лице. Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си.”

*********

Разбира се, този разказ – добре познат на всички нас – представителите на четящата (и мислеща) част от нашето изгубено поколение, би било добре да бъде и четен, и осмислян и от онези, които с гордост така обичат да изтъкват, че са прочели по по-малко от една книга в живота си, просто защото ако биха били в състояние да го направят, щяха да могат някак си по-лесно да намират решения на мъчещите ни всички нас сякаш вечни проблеми…



image



*******************************************




Иво Андрич и мостът между болестта и здравето
*******
Обикновено историческият роман “Мостът на Дрина” на югославския писател Иво Андрич, (роден 10 октомври 1892 г., Долац, Австро-Унгария; починал 13 март 1975 г., Белград, Югославия), бива представян в литературната критика като класическо произведение, показващо мостовете между на пръв поглед разделени етнически общности, взаимно отричащи се религии, несъвместими култури..., тук, в нашия свят на Балканите, където е достатъчен един планински рид или една река, за да се формира нагласата за собствена уникалност и несравнимо различие не само с далечни обитатели на континенти, но и с околните най-близки съседи и родственици.
И наред с всичко друго, авторът на тази безспорно хубава книга, е показал и моста между здравето и болестта в епохата, когато епидемиите са били чест гост на хората и са вземали своя дан от всички, без да се съобразяват с народност, религия, култура... Самият изказ на Андрич е неповторим:

“През тия двайсет и пет години от средата на XIX век в Сараево на два пъти мори чума и веднъж холера. При тия случаи градчето се придържаше в напътствията, които според традицията още Мохамед бил дал на своите правоверни за държане в случай на епидемия: „Докато болестта върлува в едно място, не отивайте там, защото може да се заразите, а ако сте в място, гдето върлува болестта, не го напускайте, защото може да заразите другите.“ Но тъй като хората не се придържат и към най-спасителните напътствия, дори и когато идват от божи пратеник, ако не са принудени от „силата на властта“, в случай на „мор“ държавата ограничаваше или напълно преустановяваше пътническите и пощенски съобщения. Тогава животът на капията се променяше. Нямаше граждани, работни или безделници, замислени или развеселени, а на безлюдната софа отново идваше, както по време на бунтове и войни, стража от няколко заптиета. Те спираха пътниците, които идваха от Сараево, и ги връщаха с размахване на пушки и викове назад. Поемаха пощата от конниците, но с всички предпазни мерки. Тогава на капията палеха малък огън от „миризливо дърво“, което изпускаше обилен бял дим. Заптиетата подхващаха с клещи всяко писмо и го окадяваха на дима. Чак след това обеззаразените писма се отправяха нататък. Стока изобщо не се приемаше. Но главната грижа не бяха писмата, а живите хора. Всеки ден идваха по неколцина пътници, търговци, пратеници, скитници. До самия прелаз на моста ги причаква заптието и отдалече дава знак с ръка, че по-нататък не може да се върви. Пътникът спира, но почва да преговаря, да се оправдава и да обяснява своя случай. И всеки смята, че е крайно необходимо да го пуснат в града, и всеки уверява, че е здрав като дрян и няма никаква връзка с холерата, която е — „далеко да е хубавата й къща“ — там, негде в Сараево. С тия обяснения пътниците малко по малко стигат до средата на моста и се промъкват до капията. Тук се намесват в разговора и останалите заптиета и както разговарят на разстояние от няколко крачки, всички викат и ръкомахат. А викат и затова, защото, докато стоят по цял ден на капията, те пийват ракия и ядат чесън; техният служебен дълг им дава това право, защото се вярва, че и двете тия неща са добри против заразата; и те се ползуват нашироко от това право.
Много пътници се уморяват да молят и убеждават заптиетата и се връщат по друма за Околища смазани, без да си свършат работата. Но сред тях има и търпеливи, и настойчиви, та стоят на капията с часове и дебнат някой миг на слабост или невнимание или се надяват на невероятен и щастлив случай. Ако е тук случайно началникът на градските заптиета Салко Хедо, за пътника няма изгледи да постигне нещо. Хедо е оная истински свещена власт, която нито вижда, нито чува добре оногова, с когото говори, и се занимава с него само дотолкова, доколкото е потребно да му определи мястото, което му се пада по предписанията и наредбите. Докато прави това, той е сляп и глух, а когато свърши, става и ням. Напразно пътникът го умолява или ласкае:
— Салих ага, аз съм здрав…
— Е, тогава хайде със здраве, отдето си дошъл. Хайде да те няма!
С Хедо няма повече разговори. Но ако младите заптиета са сами, тогава може нещо и да стане. Колкото по-дълго стои пътникът на моста, колкото повече се надвиква, препира и разговаря с тях и им изказва своята мъка и това, заради което е тръгнал на път, както и всички останали мъки в своя живот, толкова той им става някак си по-близък и познат и все по-малко им прилича на човек, който може да има холера. Накрая някой от заптиетата предлага да занесе на когото трябва в града неговата поръка. Това е първата степен на отстъпление. Но пътникът знае, че работата не се върши с поръчение и че заптиетата, такива, каквито са сега, постоянно махмурлии и полупияни от лекуването с ракия, мъчно помнят и грешно предават много поръки. Затова провлича разговора, предлага подкуп, позовава се на бога и душата. И така, докато оня от заптиетата, комуто той е хвърлил око, не остане сам на капията. Тогава работата някак се нарежда. Добродушното заптие обърне лице към високия зид, сякаш чете старинния надпис, а ръцете си отметне на гърба и протегне дланта на дясната си ръка. Търпеливият пътник пусне уговорената сума в дланта на заптието, озърне се наляво и дясно, хукне през другата половина на моста и се изгуби в града. Заптието пак се връща на своето място, стрива чесън и го залива с ракия. Това го изпълва с някаква безгрижна и весела решителност и му дава сили да бди и пази градчето от холерата.
Но неволите не траят вечно (и в това те са еднакви с радостите), а минават или поне се сменят и се губят в забрава. А животът на капията се обновява всякога и въпреки всичко и мостът не се мени нито с годините, нито със столетията, нито с най-болезнените промени в човешките отношения. Всичко минава през него така, както неспокойната вода протича под неговите гладки, съвършени сводове.”


image



**********************************************


 

“Парфюмът” на Патрик Зюскинд или за обичта, която убива

Когато си купих и прочетох на времето нашумялата книга “Парфюмът. Историята на един убиец“ на германския писател Патрик Зюскинд, (роден: 26 март 1949 г. (71 г.), Амбах, Германия), не бях особено впечатлен – сюжетът се оказа тривиален за фантастичния литературен жанр – сдобиване с неограничена власт над човечеството, а героят на романа – Жан-Батист Грьонуй, в стремежа си да подчини другите до пълно безумие, създава парфюм от телесното ухание на убити от него изключително красиви девойки, който веднъж изготвен и въведен в употреба от своя създател кара всички да го обичат до полуда. Това обаче се оказва недостатъчно, защото Жан-Батист разбира, че не е искал любов, а омраза.
Разбира се, в контекста на теоретичните постановки, разработени в психоанализата още от нейния баща-първоосновател Зигмунд Фройд, нагонът на любовта – Еросът и нагонът на смъртта – Танатосът, са иманентно присъщи на всяко живо човешко същество и направляват битието му от раждането до смъртта, но обикновено авторите на научнофантастични писания обичат да правят вербални заигравки не с иначе твърде примамливия за художествената литература Ерос, а с Танатоса.
Ето защо темата за обземането на човешките същества от страха би могла да бъде проследена макар и в различни разновидности в стотици произведения на творческото въображение:
- и като технологично безсилие пред инопланетни нашественици;
- и като неспособност за измъкване от капаните на директни внушения, правени от неясни външни сили;
- и като чудовищни генетични мутации, изкривяващи и отричаащи човешката същност;
- и като доминация на саморазвиващи се технологии над хората;
- и като абсурден диктат на глупостта над човечеството…
Безспорно страхът има много форми и описания, но винаги е бил твърде ловко използван за манипулация на човешките същества в името на домогванията до властта над тях, което дори и от само себе си превръща книгата “Парфюмът” в рядко епистоларно изключение.

*******
От психологическа гледна точка самият страх има твърде интересна градация от “чисто” физиологичното към социалното: В началото е усещането на болката от тялото, после идва осъзнаването от разума на нещо неприятно, лошо и затова – нежелано, което всъщност е страхът, а когато по една или друга причина или по един или друг начин, мислите на хората биват обхванати от представата, че лошото е неизбежно – каквото и да правят, се появява ирационалният ужас. А ужасените хора са твърде лесни за манипулация, защото техните постъпки не се направляват от мислите, а инстинктивно и поединично те се хвърлят като удавници към всяка подадена сламка. Затова – за да се властва над човешкия свят, обществото просто трябва да бъде разбито до ниво индивид и да се намери нещо, което да създава ужас.
По времето, когато Патрик Зюскинд пише и издава “Парфюмът”, западният бюргер - иначе свободолюбив и презадоволен с материални блага, (които между впрочем са блян за неговия гробокопач - социалистическият човек, които трябва да чака тяхното безплатно получаване чак, когато бива съграден заветният комунизъм), ловко бива плашен с призрака на същия комунизъм, който обаче кара света на управляващия държавите капитал да прави нови и нови отстъпки на света на труда, олицетворяван от същия този ненаситен за материални блага и лична свобода бюргер.
Понастоящем обаче призрака на комунизма го няма отдавна, но може ли динамично увеличаващата се човешка популация да бъде управлявана без прибягване до “услугите” на ужаса?

*******
Днес, когато всички ние сме въвлечени в абсурдната игра на псевдочовеколюбие, налагано чрез насилие от държавата, която според великия Ницше “се зове най-студеното от всички студени чудовища. Студено лъже то; и тая лъжа изпълзява из устата му: «Аз, държавата, съм народът», си спомних за Патрик Зюскинд и неговия роман “Парфюмът”, в чийто сюжет е вплетена вечната метаморфоза на нагона на любовта – Еросът в неговата противоположност – нагонът към смъртта – Танатосът, направляващи типично по Ницшеански човешката воля за властване над живота, както и за абсолютната неспособност на човешката глупост да разбере естеството на тази иначе простичка истина, която е обречена на потъване в дълбоките ѝ необятни платове, подобно на камъче, хвърлено в океана…


image


*****************************************


Днес ще си позволя да споделя още една коронавируска във вид на древна арабска притча...
Много, много отдавна един търговец пътувал през пустинята и когато стигнал до един дълбок кладенец се навел да пие вода. А на дъното видял една стара, отвратителна, грозна, противна, гадна, гнусна, дрипава, страшна жена...
- Помогни ми да изляза! - го помолила тя. - И ще ти изпълня едно желание.
Имал желание търговецът, ама то се било моментално изгубило, но понеже бил с голямо и добро сърце, я извадил от кладенеца.
- Коя си ти и къде си тръгнала? - попитал той.
- Аз съм чумата и отивам в Багдад да уморя хората. - казала тя. - Казвай сега какво желаеш, че бързам.
Замислил се търговецът.
- А всички ли ще умориш? - попитал той.
- Да, - казала чумата, - всичките му 60 000 души.
- Искам да ги пощадиш! - казал търговецът.
- Не може! - казала чумата. - Ако не трябваше да ги уморя, нямаше да тръгвам, а понеже съм тръгнала, ще го направя, но ти ми помогна и затова ще се вслушам в желанието ти и ще унищожа само 6 000 души - на десет един.
Натъжил се търговецът, но понеже нямало какво да прави, се примирил и продължил пътя си, а на връщане минал през Багдад и с ужас видял, че всичките му 60 000 жители били покосени от чуммата, която шетала сред техните трупове.
- Защо ме излъга? - извикал той. - Нали обеща да умориш само 6 000 души?
- Не съм те излъгала. - казала чумата. - Наистина уморих само 6 000 души. Другите умряха от страх.







Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 2305285
Постинги: 382
Коментари: 550
Гласове: 3359
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031