Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.07 18:41 - Отново за преподаването (и ученето) на историята на социалистическия етап в нашата страна
Автор: georgihadjiyski Категория: Лични дневници   
Прочетен: 422 Коментари: 6 Гласове:
5

Последна промяна: 10.07 11:03

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Отново за преподаването (и ученето) на историята на социалистическия етап в нашата страна

 

За историята и нейния смисъл

Понеже отново и то по най-абсурден начин се завихря поредната виртуално-епистоларна дискусия, касаеща определена част от съдържанието на учебниците по история и цивилизация за Х клас, в която както винаги завидна активност проявяват лица, които не само никога не са заставали пред ученически клас, но и навярно на базата на държани от тях изпити по „исмат“ (за сведение: исторически материализъм, задължителна идеологическа дисциплина за всички научни специалности от висшето образование по времето на гръмогласно отричания днес комунизъм), си позволяват да правят „дълбокомислени“ коментари както върху съответните тематични урочни единици, така и за логиката, естеството, съдържанието, смисъла на самата история – без изобщо да си дават сметка дали иде реч за обективен обществен процес или просто за отразяваща го повествователна структура, и аз, бидейки макар и обикновен и скромен селски даскал, ще се опитам да напиша нещо, та белким то стигне и стане достояние на „учените люде“, които се препитават с научни изследвания и допълват доходите си с огромни хонорари от списвани от тях учебници по история (и цивилизация.)

Безспорно съзнателно или не, всички ние творим историята, а и сме чеда на пулса на нейното време и затова колкото по-добре долавяме, разбираме, осъзнаваме, осмисляме..., нейните неумишлено или съвсем преднамерено моделирани социални патологии, толкова по-голям е нашият шанс да живеем в хармония със себе си и с другите, с които да сътворяваме така жадуваното от всички и във всяко време здраво общество на господството на разума и доброто. А това задължително минава и през уроците по история (и цивилизация) в училище – в тяхното съдържание, в тяхното преподаване, в тяхното разбиране, в тяхното осмисляне, в тяхното превръщане в житейско поведение – защото макар и позната на всеки що годе грамотен човек, представената повече или по-малко увлекателно, четивно, талантливо в епистоларния вид на учебника история не е само литература, а има и своя, уникална логика, която в най-добрия случай би могла да бъде доловена и пресъздадени някак си в него; защото – при все, че в модерната епоха на нет-а е твърде лесно да се пише, чете, коментира, облича в етикет „история“ всяко появило се върху дисплея нещо, както и да се подлагат на всевъзможни тълкувания, оценки, интерпретации, обяснения, реални или напълно измислени факти, събития, личности, историята не е и публицистика – тя има своя историческа истина; защото въпреки, че всички я свързваме главно с познатия ни от училищните уроци вид, историята не е и педагогика – тя е самият живот.

Затова, ако приемем, че историята е обективен процес, имащ свои причинно-следствени връзки, свои принципи, свои правила, свои методи, както и, че историографията е призвана да бъде нейната ориентирана към истината философия, която да я осмисля и пресътворява епистоларно в съответствие с присъщото на епохата познание, то тогава между тях би могло да има както синхрон, така и абсурдно разминаване.  

Безспорно рухването на комунизма и отричането на марксистката идеология, извеждаща смисъла на историята във всеобхватното обществено преминаване на човечеството през несъвършените следващи една след друга експлоататорски епохи на робовладелството, феодализма и капитализма и достигане до идеалния лишен от експлоатация свят на комунизма, постави самата историография в състояние на твърде интересен вакуум, в които знайни и незнайни, квалифицирани и неопитни, дипломирани и лаици историци, започнаха с лекота да изливат своите умотворения – обикновено – без изобщо да си дават сметка за техните психосоциални ефекти, а свободата на словото доведе до завихряне на вербални изяви на най-долни всевъзможни страсти във вид на оплюване заради самото оплюване, охулване за самото хулене, принизяване заради самото принизяване, подценяване заради самото подценяване, отрицание заради самото отрицание..., които – бидейки сами по себе си проява най-вече на личностни патологии, нямаше как да не моделират и своите социални аналози, при все че нашето общество имаше крещяща нужда от нормализиране, помирение, оздравяване, обединение.

А за съжаление нашите историци – и яростните отрицатели на комунизма, (макар и в неговия социалистически български вид), и апологетите му, се стремят да проявяват единствено и само и то типично по комунистически завидна последователност при следването на указанията на своите спонсори – без да се интересуват нито от целта на историята, нито от нейния смисъл, нито от нейната истина...

*******

За историята и целеполагането

По онова време бях студент по история и география в провинциален учителски институт и когато комунизмът рухна на 10 ноември 1989 г., бях от малцината, които почувствахме почти моментално личната облага – защото бе отворена спортната зала на щангистите и за нас, няколкото човека, които се занимавахме със забранения в предходното време, набеден за буржоазен спорт културизъм. И понеже пълно щастие няма, а злото никога не спи, същевременно ме връхлетя и първата „мощна репресия“ – навярно защото като студент по география, културист и почитател на западния начин на живот бях сред учредителите на един от първите клубове „Приятели на Америка“ у нас, преподавателят по физическа география на България, който изглежда е бил оторизиран с изпълнението на „особена мисия“ на учредяването, ми приложи на изпита класическа преса, от която едва успях да се отърва – най-вече заради обилната странична специализирана литература, която бях изчел. А иначе другото хубаво беше, че макар и този кошмарен изпит да беше останал, отпаднаха редица други – от идеологическата сфера – история на БКП, история на КПСС, политикономия, исторически материализъм, диалектически материализъм, Димитровска пионерска организация „Септемврийче“ и пр., които не само, че бяха задължени дори и за бъдещите учители – специалисти и по математика, физика, биология, често се превръщаха и в препъни камъчета за тяхното дипломиране.

Един ден, твърде изненадващо, красавицата на курса – Мимето, умно, хубаво и добро момиче, образцова студентка и отличничка, ме покани на кафе и ме помоли да я придружа на консултацията ѝ при преподавателя Д. А., защото нищо не разбирала от лекциите му и много я било страх от него, а майка ѝ и баща ѝ вече били „уредили“ да почне работа в най-доброто и престижно училище в нейния град. Беше абсурдно – въпреки, че като на човек със силни мускули често да ми се беше случвало да бъда канен да придружавам търсещи подкрепа хубави състудентки – най-вече – след купони, дискотеки или нещо подобно. Страхът обаче – както се знае, независимо дали е провокиран физически или психически, винаги има едно и също проявление, както и едно и също избавление.

А преподавателят Д. А. се ползваше със славата не само на безкомпромисен късач на изпитите, но и на създател на нова методика на преподаване на история – базирана върху целеполагане при всяка самостоятелна урочна единица и активен евристичен диалог между учител и ученици за постигане на тези предварително определени цели – нещо, което наистина трудно би могло да бъде разбрано, осмислено и приложено практически от едно макар и много хубаво, умно и добро момиче, студентка по история и география и бъдеща учителка, на което обаче мисленето бе формирано чрез оказали се работещи и успешни образователни модели на усвояване на учебното съдържание чрез наизустяване и последващо преразказване.

И понеже при промените, изненадващо по средата на семестъра една от най-възрастните, ерудирани, начетени и уважавани преподавателки бе отказала да води лекционния курс по нова и най-нова история на България – историята на социализма у нас, спешно лекционният курс беше възложен на Д. А. – за ужас на всички нас, защото за разлика от студентите по другите специалисти ние като бъдещи учители и по история нямаше как да избегнем неговото изучаване.

Незнайно за какво – дали защото тласкано от макар и невидимите мотиви на страха, Мимето, подобно на всеки удавник търсеше своята сламка, за която да се хване; или пък понеже като любител на западния начин на живот и културист съм минавал за познавач и носител на идващото и все още недискредитирано ново – обществото на доминация на силата и парите; или защото когато понякога преподавателят зададеше изненадващо въпрос към аудиторията и в надвисналата сянка на настъпилото гробно мълчание винаги се обаждах единствено и само аз, доказвайки валидността на тезата, че в такива случаи най-дейни са не най-подготвените или най-интелигентните, а най-безразсъдно смелите; а може би защото предпочитах не престоя в прашните зали на института в слушане и грижливо записване на скучни лекции, а читалните и библиотеките; а е напълно възможно и затова, че имах известна представа поне от една различна от марксизма–ленинизма философска концепция – екзистенциализмът, който познавах от толкова трудно намиращите се по онова време „забранени книги”; с други думи – доста странно, но Мимето проявяваше необяснимо силен интерес към моите разбирания върху лекциите на Д.А. И понеже от моя гледна точка те бяха основани върху класическата Хербартианска дидактика и странна смесица от отсевки на хипотези за смисъла на историята и нейната философия, извлечени от критически студии на наши и съветски научни работници върху идеите на западни автори, ѝ обяснявах и обяснявах, а тя се притискаше все повече и повече към мен на прокъсаното ъглово диванче в неуютната мърлява и почти празна сладкарница, и може би очакваното хубаво нещо, което всъщност кара едно красиво и добро младо момиче да седи в неуютната, мърлява и почти празна сладкарница и да слуша глупостите на своя състудент по идиотски теоретични разработки, неминуемо щеше да дойде, ако не беше настъпил определеният час за консултацията.

И така, отидохме в кабинета му, той ни покани, влязохме и погледът ми се плъзна по типичното за епохата обзавеждане – огромно бюро, неудобни дървени столове, евтино кресло, портрет на „любимия вожд на трудовия пролетариат“, етажерка с изненадващо малко книги – няколко негови авторски брошури по методика на обучението по история, няколко учебника по история на България за отделните класове и няколко монографии по история на България и понеже Мимето заобяснява за какво е дошла, а после нещо се обърка, изчерви се и започна отначало, той ме попита аз за какво съм. И в този миг, макар че все още не бях нито чел, нито дори чул за абсурдните възгледи на Зигмунд Фройд, някак си почувствах естеството на страховете на Мимето.

-This is the question.  Why am I here? (Това е въпросът. Защо съм тук?) – смотолевих аз на английски, знаейки че никой не го разбира по тези географски ширини на родния Ориент, а после, под учудените им погледи продължих: - Аз ли? Тъкмо си тръгвах...

И си тръгнах, мислейки дълбоко, ама много, много дълбоко и за разминаванията, породени от очаквания, основани върху наблюдения от демонстрирана ерудиция, начетеност, интелигентност и реалните, стоящи зад тях прочетени книги, познания, опит; и за естеството на страховете на едно красиво, умно и добро момиче, което иска да придобие знания и най-вече – диплома за да стане учителка в най-хубавото и престижно училище в родния си град, както и за силата на готовността да скъса макар и невидимите окови на морал и скрупули в името на постигането на тази прозаична житейска цел, а също и за преображенията на тази прозаична житейска цел в онова ясничко и твърде просто нещо, което е в основата на всичко, можещо в крайна сметка да се случи между една жена и един мъж в живота...

Епилог

Понеже преподавателят Д. А. се оказа сред учредителите на някаква националистическа формация и влезе като народен представител във Великото народно събрание, провежданото на изпита бе поверено на някаква асистентка, за която се носеха слухове, че била много „ларж“ и не късала никого. Мимето, което беше станало вече доста резервирано и хладно към мен, получи поредната заслужена отлична оценка. А аз, след като се опитах да изкажа и защита тезата, че наличието на стоково – парични взаимоотношенията през социализма е позволявало  и експлоатация на човек от човека, и в условията на дефицити на стоки – излишъци от пари, а това – до неизбежна инфлация, едва отървах скъсването от иначе твърде дашната асистентка.

Добре би било въз основа на епистоларните до тук да биха могли да бъдат направени и някакви

изводи:

Това, че някой си мисли, че е измислил нова методика на преподаването на историята, едва ли я доближава до абсолютната историческа истина, просто защото тя се и измисля, а и се преподава от конкретни личности, имащи свои собствени житейски цели, разбирания, приоритети, мотиви, дори и когато те не са нищо друго освен сублимиране, отклонение, потискане на онова нещо, наричано от Фройд „либидо.“

Най-лесният начин едно умно, хубаво и добро момиче, което мечтае да стане учителка по история да превъзмогне страха си от историческото познание е като му се отдаде с цялото си сърце и душа.

Дори и във фройдизма би могъл да бъде открит ако не по-голям, то поне не и по-малък смисъл на историята, отколкото при който и да е нейн философ...

*******

За учебниците по история, за преподаването на историята, за историческото време

Именно на нашия випуск се падна възможността да преподаваме история (и цивилизация) на идващите, макар и непрекъснато намаляващи генерации на посткомунистическия преход. И ако – въпреки всички абсурдни условности на марксизма – ленинизма – до този момент все пак да съществуваше яснота кои са „добри“ и кои са „лоши“ в историята, то връхлитащите и налагани с цената на всичко „нови либерални евроатлантически ценности“, бяха съпровождани не само с пълно отрицание на съществувалото до момента – което поне беше познато като вече веднъж направено от самите апологети на комунизма, но и с абсолютен, непознат дотогава национален нихилизъм, който рефлектираше и в съдържанието на учебниците по история, както и в нейното преподаване.

И биваха списвани учебници по история (и цивилизация) от разни списватели, които макар и неспособни да вложат в списваните от тях „исторически“ епистоларности каквато и да е общественозначима цел, а и адекватно на ученическата възраст съдържание, както и достоен за изучаване смисъл, но някак си прекалено бързо успели да се адаптират към новите социални дадености, ловко се уреждаха с немалки по размер, макар и безспорно напълно незаслужени хонорари.

И ние преподавахме история (и цивилизация) – и по именуваните от тях неща като „записки“, и  по какви ли не лъскави и скъпи полиграфично продукти, и често – без самите ние да знаем по какво, но винаги строго проверявани от разни образователни чиновници.

И израсна новото евроатлантическо поколение...


 



Гласувай:
5
0



1. zaw12929 - ЗАПОМНИ КОМУНИЗЪМ НИЙДЕ ПО СВЕТА НЕ ...
09.07 19:47
ЗАПОМНИ КОМУНИЗЪМ НИЙДЕ ПО СВЕТА НЕ Е ИМАЛО! ТОЧКА!
цитирай
2. georgihadjiyski - По света не знам,
09.07 20:22
zaw12929 написа:
ЗАПОМНИ КОМУНИЗЪМ НИЙДЕ ПО СВЕТА НЕ Е ИМАЛО! ТОЧКА!

но у нас имаше, има и ще има олигархия.
цитирай
3. rainman - .
10.07 00:40
Аз съм "ЗА" изучаването на социалистическия период в България, но нещо ме кара да си мисля, че не ще е обективно и неемоционално.
Тукашните лакеи от разни атлантически клубове и "Америка за България", в стремежа си да подражават на западните си спомоществуватели, дали умишлени, дали не, прихващат онзи детински дуалистичен поглед върху Света, типичен за западните хора. Има ясно изразено, категорично посочено и необходимо добро, както и абсолютно зло. Днес този подход го съзираме ежедневно в медиите, финансирани от неопровержимо добрия Запад, посочвайки ни неопровержимо лошия Путинизъм.
Ако ще се изучава дадено събитие или период на която и да е страна, то трябва да се оставят учащите сами да си съставят мнение за това дали е хуманен или античовешки този строй. Но, както е разбрал навремето Хитлер, битката не е да се убедят хората, които имат мнение, а тези които още не са взели страна. Тоест, ние сега ще промиваме мозъците на учениците.
При такива намерения и подход, то по-добре би било, да не се изучава изобщо.
цитирай
4. georgihadjiyski - И аз съм
10.07 10:24
[quote=rainman]Аз съм "ЗА" изучаването на социалистическия период в България, но...

"за" изучаването на социалистическия период от нашата история, който е неотменна част от нея, но без филски или фобски окраски, с каквито са пълни родните исторически епистоларности, а просто като част от модерността на нашето общество и нашата държава.
За да се измъкнем от социалната тиня, в която ни набутаха като народ и общество, имаме нужда от единение, от прошка, от справедливост, от братство, от равенство, от български дух във всичко.
цитирай
5. rainman - .
10.07 20:56
Филството и фобията са разделителни линии, поставяни от Великите сили. На тази географска позиция, която ни прави предмет на световната геополитика, единен, обединен народ, би бил трън в петата на тези сили.
Нямам намерение да мисля конспиративно, нашата болест е преди всичко вътрешна. И до голяма степен периода 1913-19 ни разкатава играта. С войнишкото въстание започват огромните разделителни линии в българското общество. Защо не можем да приключим с тази необявена гражданска война е Въпросът.
цитирай
6. georgihadjiyski - rainman - много добре изразено,
10.07 23:11
мъдро и логично.
Благодаря.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 1425037
Постинги: 279
Коментари: 438
Гласове: 2482
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930