Този проблем се среща по-често сред духовните хора. Ние сме с нагласа да „уморяваме тялото си и да го поробваме“, както апостол Павел, за да върши повече и повече служба на доброто. Но, в реалния живот, ние често го поробваме по съвсем други причини. Гоним резултати, не успяваме с ангажиментите, а нерядко се и поддаваме на леността, която  е просто един навик за липса на движение. Колко пъти след работа споделяме: „Цял ден съм седнал, а като се прибера гледам и да легна…“


    Всъщност, дали в свещените писания пише толкова малко за тялото ни? Освен, че човек трябва да го храни и да се грижи за него, както мимоходом отбелязват апостолите в посланията си, има и един интересен съвет в Притчи, който казва: „Отваряй устата си за безгласния, и за делото на всички, които загиват“. Понякога този безгласен е именно нашето тяло! То не може да „каже“, че има нужда от движение, и изпраща сигнали на напрежение, които ние потушаваме с цигара, с храна, с цъкане из менюто на телефона си. 


  Трудно ще научим и децата си на това, ако ние самите не го практикуваме. Човек е цялостна личност, тоест освен духа, се грижи и за душата си, и за тялото си. Ала как да прогоним усещането, че ако започнем на зрели години да отделяме време за ходене, спорт или фитнес, сме „егоисти“ и „плътски“…? Да, помислете си само за спорт, и ще видите как веднага си представяте, че се оправдавате пред познатите си: “Започнах вечер да ходя из парка, понеже имам проблеми с холестерола“, „Записах се на плуване, понеже гърбът ме боли ужасно“…


  Обаче, както се вижда пак от съветите на духовните хора „плътта“ не е косата, която трябва да срешем, или ръцете, които трябва да измием. Плътта е начин на мислене, затова Христос нерядко казва на учениците си, че са плътски, и затова не Го разбират. Това толкова полезно усещане за срам и неудобство, че може би „слугуваме на плътта“ … има да се пренесе в нашето мислене! Плътта е земният начин на разсъждения, земните страхове и земните цели, които от сутрин до вечер са поставени пред очите и ушите ни, които ни промиват представата за „нормалност“ и изискват от нас емоции и енергия в излишни неща. 


    Ако сте забелязали, в последните десетилетия хората действително станаха по-затворени и „по-лоши“, както нерядко ще се чуем да казваме. Реално, силата на състраданието, съпричастността, уважението, са толкова слаби, че ние почти не успяваме да ги проявим. Цялата ни енергия се източва от страхове, лични амбиции, отчаяние, че животът минава, а ние не сме „гребали с пълни шепи“ това, което той може да ни даде… Отдавна се е настанил плътският начин на мислене, че щастието е въпрос на ресурси, и колкото повече успееш да вземеш, толкова по-добре ще ти бъде. Забравили сме старата истина, че щастието е въпрос на даване – колкото повече успееш да дадеш, толкова по-щастлив ще бъдеш. И дори, толкова повече ще ти се появи за даване… защото ресурсите отиват при щедрия. 


  Така и когато даваме на тялото си, като се пазим от суетата “чрез красиво тяло да разпалваме страсти“, то непременно ще ни се отплати. Защото това също е даване. Даване на време, което можем да използваме за кариерата си, или време, което си представяме, че добродетелно трябва да бъде посветено „на другите“. Но ако човек не познава себе си, и не умее да остава насаме със себе си, трудно ще даде задълбочена помощ на другите. Малцина знаят, че поговорката „прекален светец и Богу не е драг“ произлиза от Библията. „Не се мисли за много свят, и не ставай прекалено праведен, да не би да се погубиш“ е един от съветите на мъдрия цар Соломон. Най-вече е важно да не насочваме старанията си изцяло към някакво наше съвършенство, а към следване на естеството на нещата, имайки смирение, че вероятно винаги ще имаме погрешни стъпки. И че е по-важно да имаме добрата цел.