Малък анималистичен спомен

Преди много, много години, един братовчед на баща ми купи от някъде и доведе в нашето село едно куцо магаре на име Марко, за да бъде направено на луканка, защото по онова време за да яде луканка човек, трябваше да си я направи сам. До тогава никой в селото не беше отглеждал магаре, макар че имаше около 150 хубави коне, които ние, децата яздехме без седла на Тодоров ден. И цялото село мина да гледа Марко и да му се чуди. И всички обсъждаха на дълго и на широко каква луканка ще стане от него. Някои викаха: "Ще бъде кисела и горчива, защото яде магарешки тръни." Други твърдяха, че ще бъде много жилава, защото Марко е „само на мешчина и жили”, (мешцина - червено месо, мускули, бележка на автора.) А пък имаше и такива, които съветваха да се купи много сланина, защото месото на Марко било много постно. Всички обаче искаха да я опитат, като имаше и мнения, че щяла да бъде дори лечебна и да лекува най-вече магарешка кашлица, а за „мъжките болести” се оказаха твърде много скептиците, защото Марко бил скопен.

И дълго, дълго се канихме аз, 10 годишен хлапак, моя чичо и баща ми да заколяме Марко, но понеже ни беше малко жал, все му се разминаваше нерадостната орис, която му беше отредила жестоката съдба. Прабаба ми обаче, която командваше рода още от времето, когато прадядо ми бил 9 години в казармата и по фронтовете, започна да мрънка и да се кара, че Марко бил само ял и щетил сеното, защото от него нямало никаква файда – ни бил впряган, нито мляко давал, нито вълна, нито самар с ведра носел…

За да й угоди баща ми донесе след една командировка в Правец някаква прогнила дървена вещ, за която твърдеше, че била самар и след като я майсторихме поне две седмици, успяхме да я пооправим. А баба ми за да ни помогне – на нас, мъжете, които искахме за употребяваме Марко за да не „зяни хептен раната”, а и на злата си свекърва, дори изтъка от чиста вълна покривало за гърба на Марко, за да не се разрани от самара.

И така един ден аз, баща ми, чичо ми и братовчед ми, взехме секирите, сложихме в торбата сланинка, чушки, хляб, сиренце и ракийка и отидохме с Малко в гората за дърва. Накладохме огън, направихме чушка – пръжка, хапнахме, пийнахме, нарязахме дърва, натоварихме ги на самара на Марко, вързахме ги здраво и си тръгнахме към нашето хубаво село. Марко обаче беше куц и ходеше трудно, спъваше се, приклякаше и затова ние свалихме дървата от самара и ги носихме на гръб до къщи.

И ето – една неделя дойде часът и на Марко.

Баща ми, чичо ми и аз, наточихме ножовете на точилото, баба ми изнесе половинка силна греяна ракия - за кураж, баща ми и чичо отпиха по една голяма глътка ракия за смелост, дори и аз ударих един гълток - като мъж и изведохме Марко от кошарата. Разбрали за събитието в двора за миг се събраха много помощници, които заотпиваха от шишето и задаваха съвети…

- Марко е с копита като кон. – говореше някой. – Трябва да се удари с варията по челото, за да се не мъчи много. И тогава да се заколя.

- Абе виж го колко е малък! – каза друг. – Колкото овен е. Трябва да му се пререже гръцманьо и бързо ще умре, без и да усети даже.

- Най-добре е да се бодне с шило в тила зад ушите. Като теле. – обади се някакъв специалист по тази работа.

- Я го оправяйте по-бързо. Стига сте се чудили и маяли!– рече един нашенец. – Животно е. Душа няма да страда.

- Има душа, как да няма? Нали диша и го боли като го удариш? – репликира го някакъв и посегна към почти изпразненото шише.

- А знаете ли, че е голям грях да се коля магаре? Когато Христос е влязъл в Ерусалим, яздел магаре. – обади се и адвентистът, който не пиеше ракия, а само гледаше зрелището.

- Глупости! Грях. Ако беше грях, евреите нямаше да ядат магарета, а аз като бях в Израел само магарешко лапаха, а са яки като бици и не им пука от никой. – каза пенсионираният международен шофьор, който беше обиколил цял свят и знаеше всичко…

- Дечко, я му дай една бонбона, за да му се услади умирачката. – помоли някакъв дядо и ми подаде две лукчета – едно за мене и едно за Марко, а аз лапнах моето, почувствах кисело, горчивия му тръпчив вкус, но не го изплюх, за да не обидя стареца, отидох до Марко, погалих го и му дадох неговото, а той бързо го схрупа…

Дали от лукчето, дали от ракията, или кой знае от какво, но в този момент усетих, че очите ми се насълзяват…

- Я да не го коляме, че на детето му е много мъчно. Виж, че се разплака. - каза чичо ми.

- Не съм се разплакал! – извиках аз, но никой не ме слушаше вече.

- Добре. -  отвърна баща ми и Марко си остана в двора, където си пасеше около дувара, предъвкваше огризката на кравите,  ние децата му давахме бонбони, които ядеше заедно с хартията, докато умря от старост и с дядо го изкарахме с каруцата и го заровихме в гората.

 

Отдъхнах си чак накрая, въпреки че през цялото време бях на тръни да не сте заклали и изяли хайванчето ! При нас имаме подобен случай с една кокошка... Още е жива и здрава, че и яйчица носи чат-пат... при един наш майстор.
Чудесен разказ !
Почитания !

Както казва колегата, "само преживените мисли са ценни." Радвам се, че споменът Ви е харесал.