Танцуваше край перките им вятър,
брашно се стелеше в очите ми смълчани
в измамното, небесно синьо лято.
И само аз не виждах, че са великани.
Извиваха сърцето и ръцете ми,
прекършваха гръбнака и дъха ми,
а аз ги милвах с нежност по лицето
и исках сляпо да им вярвам само.
Дървото стене във градината, когато
катерят клоните му грубите пети.
Препъва се и птицата, която
все още не умее да лети.
Върни ми мелниците и брашното, Господи,
а великаните за вятъра вържи!
Прати ги някъде да скубят троскот...
Прати ги някъде през девет планини!
Ръцете ми така да заздравеят -
да оплета най- силните криле,
най- здравите и жилави въжета-
бесилки за гигантски страхове!

в който поезията не е само илюзорна мелница за вятъра, но смляно брашно за размисъл. :-)
Откровено ми харесаха и другите ти стихове Инди.
От вглеждане в себе си и в хейтъри в този блог, човек не забелязва това което би прочел :-)))
Искрени пролетни поздрави.

Благодаря ти за добрите думи! Дай Боже всекиму мелници, а не великани! :)
Сърдечни пролетни поздрави и от мен!