Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.01 16:14 - Две екзистенциални концепции
Автор: georgihadjiyski Категория: Изкуство   
Прочетен: 1746 Коментари: 0 Гласове:
8

Последна промяна: 05.01 16:24

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Две екзистенциални концепции

(Две екзистенциални концепции за смисъла на живота и любовта)

Модерната европейска цивилизация, възникнала в индустриалната епоха на ХІХ век, бе свързана с твърде интересно преоткриване на старогръцката митология и възвръщане към някои от нейните най-ярки архетипове. Превърнало се в белег на високата култура и учеността, доброто познаване на сюжетите и героите на старогръцките митове бе подложено на твърде интересни интерпретации от велики философи от ранга на Фридрих Ницше, от основателя на психоанализата – Зигмунд Фройд и неговите последователи, от гениални писатели като Албер Камю. Макар и основани върху неясни тракийски първообрази, старогръцките митове, представящи ярките образи на богове и герои и динамични взаимоотношения между тях, са съхранени в произведенията на редица антични автори, което ги прави лесни за предаване, за разбиране и превръщане в примамливи модели за следване от стремящите се към безсмъртие човешки същества.

Един от най-ярките архетипове, превърнат от френския писател – екзистенциалист Албер Камю в олицетворение на смисъла на живота на модерния човек и показващ твърде интересна форма на стремежа към безсмъртие, е митът за Сизиф. В старогръцката митология Сизиф бил хитрец, измамник и доносник, който предизвикал гнева на повелителя на боговете – Зевс, защото го наклеветил на Азоп - бащата на похищаваната от него прекрасна нимфа Егина. Зевс изпратил смъртта да изтръгне подлата душа на Сизиф, но той успял да я измами и окове във вериги. И тогава хората спрели да умират, земята се препълнила с народ, вече нямало и прекрасни погребения, на които да бъдат принасяни щедри жертви и обилни дарове на боговете на подземното царство. Бил нарушен съграденият от Зевс ред на земята. Ето защо богът – гръмовержец и повелител на боговете, изпратил могъщия войн Арес, който освободил смъртта, а тя изтръгнала бързо душата на Сизиф и я понесла към царството на сенките на Хадес. Хитър бил обаче Сизиф – той извикал на жена си да не погребва тялото му и да не принася жертви на боговете. И дълго чакали Хадес и красивата му съпруга Персефона жертвоприношенията при погребението, но понеже ги нямало и нямало, накрая към тях се приближил Сизиф и ги помолил да го пуснат отново в прекрасния свят на светлината и живота за да накаже лошата си жена и да я накара да изпълни стриктно погребалните обреди, като обещал след това веднага да се върне в тъмното царство на сенките. Пуснал го почтеният и доверчив, (като всеки истински бог) Хадес, а Сизиф така и не се върнал. И още дълго си живял той на земята, радвал се на живота и когато Хадес разбрал за поредната измама, изпратил самия Танатос да изтръгне душата на мошеника и да я върне в света на небитието. Явил се Танатос в луксозния дворец на най-големия измамник на света, изтръгнал с удоволствие душата му и отново я отмъкнал в царството на Хадес. Не свършили мъките на Сизиф обаче – боговете го наказали жестоко заради огромното му коварство – да изтласква по склона на една висока планина огромна скала и достигнала върха, тя да се търкулва обратно, а той да започва своята непосилна работа отново и отново…

А Албер Камю, разглеждайки в своето есе, озаглавено „Митът за Сизиф” някои от най-ярките архетипове, пресътворени в съкровищницата на световната литература и изкуство, поставя въпроса дали си заслужава животът да бъде изживян като бунт срещу смъртта – по Сизифовски – изцяло подвластен на удоволствията. Отговорът, (поне според него), е пределно ясен: Това е възможно най-пълноценният му смисъл.

Безспорно едно подобно изцяло хедонистично изживяване на живота от сравнително големи човешки маси стана възможно едва след средата на ХХ век, когато индустриалната революция заля пазарите на Америка и Европа с евтини стоки и услуги; големите открития в медицината удължиха живота значително; а сексуалната революция не само разкрепости междуполовите взаимоотношения, утвърди феминизма и пообърка сексуалната идентичност на редица модерни човешки същества, но и откъсна секса от неговия заложен от природата смисъл и го превърна преимуществено в източник на удоволствие, превърнато в самоцел. Така неусетно западните общества бяха атомизирани, а модерният човек придоби облика на самодостатъчно същество, което просто консумира удоволствия – за себе си.

А ако приемем, че любовта е онази изконна същност на  човешкото същество, която е призвана да го свързва с друго човешко същество в името на пренасянето на битието в безкрая на вечността - в семейния смисъл на думата, както и с неговата общност в някакво по-голямо цяло с взаимната обич от родствената връзка на кръвта – в социалния смисъл на тази дума, то тогава промяната на любовта в сексуално удоволствие не само пренебрегна стремежа на човека към вечността в името на самоцелната, макар и наситена чувственост тук и сега, но и  замени социалната му същност с краен, отчайващо безсмислен индивидуализъм. По този начин дори и душата на човека – онова тайнствено и божествено нещо, в което се крие истината на живота и което оживява материята, бе откъсната от своето единство с духа на своя създател и превърната в нещо само по себе си – проблясващо и изгасващо в човешкото същество без да възпламени огъня на живота във времето – като безтелесната душа на ангелите.

Бидейки гениален писател, Албер Камю долавя това и успява да го пресъздаде чрез преоткриване на мита за Сизиф – героят превърнал удоволствието от живота тук и сега в самоцел.


Може би защото тракийската култура е много различна от старогръцката или пък понеже представя един друг архетип, сюжетът на мита за Орфей и Евридика, в който също присъства мрачното владение на Танатос и подвластният му свят на сенките, пресъздава коренно противоположни идеи за смисъла на живота, любовта и човешката душа.

Орфей – великият тракийски певец бил син на речния бог Еагър и на музата Клиопа. Веднъж той срещнал прекрасната нимфа Евридика, с която се обикнали горещо и се оженили. Не продължило дълго тяхното щастие обаче. Наскоро след сватбата им, докато Евридика беряла цветя със своите приятелки – нимфи на една китна зелена поляна, тя настъпила отровна змия, която я ухапала и Евридика паднала мъртва. Скръбно заридали дружките на Евридика, чул ги и Орфей и когато разбрал какво се е случило с любимата му заплакал горчиво и толкова тъжно запял, че цялата природа скърбяла с него. Огромна била тъгата на Орфей по неговата единствена и несравнима Евридика и накрая той решил за слезе в мрачното царство на смъртта и сенките и да измоли от неговия владетел Хадес и съпругата му Персефона да върнат душата на Евридика в прекрасния свят на светлината и живота. Така Орфей се спуснал през мрачната пещера при Тенар към владенията на смъртта, успял да омае с прекрасната си музика непреклонния лодкар Харон, който го превел с ладията си през река Стикс и великият певец се озовал при бог Хадес и съпругата му Персефона. В съпровод на звуците своята златна лира, Орфей запял за щастливите мигове, изпълвали любовта му с Евридика, а сетне – за огромната мъка, която го обзела след нейната гибел. И песента му била толкова трогателна, че всички обитатели на мрачното царство на смъртта страдали заедно с него – дори Хадес слушал безмълвно, а от очите на свелата глава на рамото му негова съпруга Персефона бликали сълзи. След песента настъпило дълго мълчание, което накрая било нарушено от Хадес, който след като разбрал защо Орфей е дошъл в неговия свят, му обещал да му върне любимата в света на живите, но при условие че по обратния път Орфей няма да се обръща назад и да проверява дали Евридика го следва. Дал им за водач бог Хермес и той ги повел към света на живите. Малко преди да стигнат искрящата светлина на изхода на пещерата обаче, изкушен да разбере дали Евридика го следва, Орфей се обърнал, видял я, но така я загубил завинаги.

Върнал се в своята Тракия Орфей и дълго тъгувал за смъртта на Евридика, като не пожелал друга жена, с която да замени починалата му любима. А неговите песни омайвали хората и природата, боговете и героите. Веднъж ги чули и вакханките, празнуващи в чест на почитания от тях весел и шумен бог Бакх, а тъгата на Орфей ги разгневила. Една от тях извикала, че това е прословутият женомразец, който трябва да бъде убит. Безмълвната природа се опитала да защити великият певец и страдалец, но вакханките били свирепи и жестоки – те го разкъсали на части, като хвърлили главата и златната му лира в река Хебър, която отнесла главата в голямото море, а лирата му – към бреговете на остров Лесбос. Така Орфей загинал и душата му отлетяла в царството на сенките, където се намерили с душата на Евридика и останали завинаги заедно.

Макар и подлаган на различни интерпретации в различни произведения на изкуството и за дълъг период от време, сюжетът за любовта на Орфей и Евридика, може би защото се докосва до същността на уникални архетипове, които се срещат изключително рядко, е бил и може би остава мечтана ценност за модел на семейство. В доминираните от полигамията взаимоотношения между жените и мъжете – при това за почти всички общества и епохи, моногамията безспорно се явява рядко срещано изключение, но пък е безспорен факт, че е възможна и такава любов, при която душите на един мъж и една жена са единно цяло – стига да се намерят.
 

Литература

1. Батаклиев, Г. „Антична митология”, ДИ „Д-р Петър Берон”, С. 1989 г.

2. Данова, В., А. Данов „Древният свят”, изд. „Свят”, С. 1993 г.

3. Камю, А. „Митът за Сизиф”, изд. „Народна култура”, С. 1982 г.

4. Кун, Н. „Старогръцки митове и легенди”, изд. „Наука и изкуство”, С. 1979 г.




Гласувай:
8
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 805817
Постинги: 206
Коментари: 319
Гласове: 1846
Календар
«  Март, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031