Насреща се издигаше планината - величествено и гордо. Каква гора наоколо! Какви огромни дъбове... Хайдушки поляни, потайни пътеки – всичко това го имаше около махалата Манастирци. И трупани от векове събития - писателят Боров само трябваше да натопи перото си в тях и да заструят бисерите в творчеството му.
След като огледа стаите, той тръгна към гората. Прекоси дворчето и пое по каменистата пътека, която извиваше между дърветата. Ту по-бърза ставаше крачката му, ту се забавяше. Желанието му бе да се почувства съприкосновен с цялата тази атмосфера наоколо. В къщата беше останала Дора, жена му - да чисти плесента по гредите и да мие врати и прозорци. Тя беше навикнала на работа, нали апартаментът в града чакаше на нейните ръце. Угаждаше и на мъжа си: събираше разпиляните по килима листове от ръкописите му, пазеше тишина, когато той пишеше, правеше му чай, и му го поднасяше... Беше общо взето любяща жена, доста прилична на вид и с хрисим характер. Само дето не винаги разбираше съпруга си. Защо му е нужно да се рови в човешката душа? Какво има в човека, че да не може отведнъж да се разбере?... А сега и тази къща. Колко пари дадоха за нея! Трябваше да се трепе и да чупи ноктите си, за да очисти всичкото, което времето е наслагвало. Целият този прахоляк между стените!... Какво щяха да спечелят? Разбиха колата по кривите пътища насам, в магазина нямаше какво да се купи за ядене... Дворът сигурно е пълен с влечуги. И дървеници дали няма между тия дъски? Цветните прозорчета - едно по едно трябва да се търкат...
Дора изхвърли легена с мръсната вода през прозореца. Държеше парцал в ръката си; на главата си бе сложила забрадка. Опря заоблен хълбок до перваза. Видя разбишканата кочина в задната част на двора. Оградата бе паднала, всичко беше потънало в треволяци!... По средата на двора течеше вада - кой знае откъде идваше тая вода? Всеки ден ли трябваше да я прескача? Кладенецът е със счупен чекрък, цяла мъка е да извадиш кофа вода. Какво още? Бабата, собственицата на къщата, бившата де, ей я, свила се е в мазето. Малко й остава да е тука, ще идват да я вземат в града. И тя е порутена, както да я погледнеш. Стъпва накриво, едното й рамо по-ниско. Главата й е омотана с два шала. Фуста, елече, фланела... Различни чорапи. Заприказва ли - ченето й затраква. Все държи с език зъбите си. Само очите й сякаш времето не е докоснало. Кафяви са, зениците им малко по-светли... Дора й искаше ту парцал за миене, ту я питаше как да държи чекръка, като вади вода. Бабо Жело туй, бабо Жело онуй... Бабата се подаваше из-под козирката на мазето, щъпукаше отпред. От време на време се заглеждаше към вратнята. По калдъръма много не смееше да се движи, повече пред къщата се въртеше. Помагаше на Дора със съвети: “Оня таван да не вземе да падне, разковало се е...” Или направо нареждаше: “ Всяко нещо иска грижа. Къщата може да изтрае още, но трябва да се колани добре.” Дора се дразнеше от заповедите й. Като е продала къщата, да си мълчи вече. Сега какво я интересува! Ще я вземат в града, ще я сложат в някоя кухничка, да си кюта там.
Продължава тук.
Разказ на Денка Илиева за конкурс "Обич многолика".
