Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.09.2013 17:53 - „Говорещата” земя и воюващите български селяни
Автор: georgihadjiyski Категория: Изкуство   
Прочетен: 4703 Коментари: 1 Гласове:
7

Последна промяна: 29.09.2013 18:22

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

„Говорещата” земя и воюващите български селяни 

(Разсъждения върху „Земляци” на Йордан Йовков)

 image

 

Въведение

Войната е особена форма на човешкия стремеж към безсмъртие, чрез която в името на победата – поставената ясна цел отвъд живота на отделния войник, воюващата общност жертва в настоящето най-качественото от себе си за да получи евентуално нещо, обикновено твърде релативно, в някакво неясно бъдеще... А това прави войната доста сходна със земеделските дейности, в които селяните непрекъснато отделят от произведеното в настоящето и връщайки го на земята из която са го изтръгнали често с цената на немалки усилия, пресътворяват вечния жизнен цикъл на Божия свят, в който са поставени начело и за добруването на чиито живи твари носят своята смазваща отговорност чрез безсмъртната си душа пред самия Господ Бог. Ето защо е всеизвестно, че от истинските селяни – дори и когато са неграмотни или полуграмотни винаги стават най-добрите войници, докато от наемниците – та били те и „добре обучени професионалисти” обикновено не става нищо друго освен разбойници. Затова и не е за учудване, че през второто десетилетие на ХХ век – в  епохата на най-голямата война в историята на човечеството до тогава, българската пехота, съставена изцяло от обикновени български селяни си печели славата на най-добрата пехота в света, при това призната от истински експерти на воюващия свят.

В тази война, от двете страни на фронтовите линии участват и редица придобили по-късно световна слава писатели от ранга на американеца Ърнест Хемингуей, германеца Ерик Мария Ремарк, руснака Валерий Брюсов, чеха Ярослав Хашек. А по една или друга причина военното време започва за българите по-рано отколкото за другите народи, като в трите поредни войни между 1912 – 1818 г. участват не по-малко талантливи български автори като Йордан Йовков, Гео Милев, Димчо Дебелянов, Николай Райнов...

Големият наш писател Йордан Йовков е посветил някои от най-хубавите си произведения на войната, в които по един уникален начин е показал героизма на българския войник – обикновеният прост наш едновремешен селянин, изтръгнат по стечение на политическите обстоятелства от своя обичаен начин на живот и в името на националния идеал – обединението на българския народ в една държава, превърнал се в истинско страшилище за враговете на българщината.

Самите герои на Йовков, зад чиито повествователни сенки умело се крие и самият автор, сякаш са типично олицетворение на безсмъртния българския национален дух, който съхранява своите базисни черти дори и в суровите военни времена – ето защо те са много по-различни от войниците на чуждите писатели. И макар, че сравнителните анализи са твърде ненадежден изследователски метод в литературата, би могло да бъде казано, че за разлика от мобилизираните германски бюргери на Ремарк, носещи ярката индивидуалност на „аз-а”, които приемат своето участие във войната като изпълнение на гражданския си дълг към воюващата за преразпределение на световните ресурси своя държава и за която самите те са само човешки ресурс и затова искащи единствено да оцелеят колкото се може по-дълго във време на масова смърт, героите на Йовков, сплотени от идеала за обединение на нашия народ, са не само много по-жертвоготовни в името на неговото постигане, но и много по-човечни в дните на обща гибел. За разлика от героите на Хемингуей, в чийто образи американският автор е пресъздал общочовешкото младежко безумно опиянение във военните години, което ги тласка типично по фройдистки между отдаването на нагона към разрушение и смърт и еротичния нагон, героите на Йовков са много по-уравновесени и трезвомислещи и макар, че също са подвластни на фаталната женска красота, те я осъзнават много по-различно – било като непостижим блян, било като реален дълг към своите съпруги и любими, останали в техните далечни села и градчета. За разлика от бленуванията по предхристиянския варварски езически героизъм и панславянските мечтания по утопичното освобождаване на „единородния брат роб”, присъщи на лирическите герои от военновременните стихове на руския символист Брюсов, героите на Йовков носят в душата си православния християнски, при това изцяло български национален дух. За разлика от отчаяно търсещите спасение от абсурдните ужаси на войната чрез различните форми на бягството от действителността герои на Хашек, героите на Йовков бленуват отвъдвоенното, но стоически понасят поднесените изпитания, защото противно на чехите, те воюват за своята земя, чийто чеда и собственици са самите те, коeто ги прави и несравнимо по-смели и всеотдайни воини.

Тези черти на военновременните герои на Йовков биха могли да бъдат проследени и в литературните образи от неговия разказ „Земляци.”
 

Историята

На 29 септември 1911 г. започва Триполитанската война, в която стремящата се към завладяване на земите на днешна Либия европейска „велика сила” Италия води тежки и продължителни военни действия срещу Османската империя, проточили се над една година – чак до подписването на мирния договор в Лозана на 18 октомври 1912 г. Окуражени от военновременните трудности на своя вековен потисник, како и от трескаво търсещата съюзници на Балканите Русия, балканските християнски държави България, Сърбия, Гърция и Черна гора в началото на 1912 г. подписват двустранни договори, които макар и прибързани и съдържащи редица неуточнени положения, създават Балканския съюз, чиято цел е война с Османската империя и подялба на нейното наследство на Балканите.

Повод за военните действия стават кланетата на българското население в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (юли 1912 г.), като съюзниците ултимативно настояват Османската империя да въведе отдавна предвидените, но непрекъснато отлагани реформи в своите европейски владения, предоставяйки автономия на Македония и Одринско. И понеже турското правителство отказва, на 17 и 18 септември 1912 г. балканските съюзници обявяват мобилизация, а на 26 септември 1912 г. Черна гора започва военни действия в Северна Албания. На 3 октомври правителството на Османската империя скъсва дипломатическите отношения с България и на 4 обявява война на съюзниците. На 5 октомври 1912 г. България и Гърция обявяват война на Османската империя, а на 7 октомври Сърбия също й обявява война.

За около две седмици групираната в три основни армейски корпуса българска армия провежда първата в света „светкавична война” и разгромява основните турски сили, достигайки до Бяло и Мраморно море, както и на около 30-ина километра от Цариград. На 20 октомври 1912 г. правителството на Османската империя търси посредничеството на Франция за съдействие пред другите велики европейски сили с оглед тяхното посредничество за сключване на мир със съюзниците. Съсредоточилият огромна власт в ръцете си и управляващ подобно на всички комплексирани личности твърде тиранично, позаслепен от бързите и сякаш прекалено лесни успехи, а и настървен от пролятата кръв и обсебен от мечтата си да се види император на Византия български цар Фердинанд на 30 октомври 1912 г. отхвърля предложението на турското правителство за сключване на мирно споразумение, което не само проточва военните действия с повече от половин година, но и води до безсмисленото от военностратегическа гледна точка жертване на живота на още няколкодесетки хиляди български войници, както и до участието на България във всички последващи, при това изгубени войни – и в крайна сметка – до рухването на националния идеал на българския народ.
 

„Земляци” на Йордан Йовков

Именно в тази война, някъде между март и май 1913 г., на няколко километра от бреговете на Мраморно море, в близост до наскоро завладяното и опустошено от войната село с трудното за запомняне (и произнасяне) име Ашака – Ени – Севендекли, се развива действието на разказа „Земляци” на Йордан Йовков. Сюжетът на този толкова пропит с българската народна душа великолепен военен разказ е свързан със саможертвата на обикновения войник и прост български селянин ефрейтор Стоил Първанов, който се опитва да спаси ранения млад ротен командир подпоручик Варенов. Загиват и двамата. Йовков е избрал за герои на своя разказ мобилизираните земляци на Стоил от намиращото се някъде далеч на север в българските земи село Брешлян, в които талантливо е пресъздал ярки индивидуалности на обикновените необикновени български селяни - войници и свързаните с тях сложни междуличностни взаимоотношения в тежките военни времена, които обаче сякаш ги сплотяват още по-силно.

За „Земляци” на Йордан Йовков, както и за цялото му творчество е писано и говорено много. И много водещи български литературни критици са се опитвали да разгадаят и подложат на свои интерпретации примамливата магия на неговото слово, използвайки за свои научни основи „методологичен апарат” простиращ се от т. нар. „социалистически реализъм”, до твърде модерната напоследък и у нас психоанализа. При наличието на често несъвместими идеологически позиции, както и на ярки личностни различия между изследвали (и писали) за този разказ автори, онова което се прокрадва и присъства повече или по-малко осезаемо във всички епистоларни интерпретации е общосподеленото мнение, че между „земляците” на Йовков и земята съществува някаква особена, извънсетивна и надрационална връзка. А в основата на тази „особена, извънсетивна и надрационална връзка със земята” на мобилизираните селяни – войници е залегнал някак си изплъзналият се дори и от най-проникновените анализи на изследователи и критици православен християнски дух на българина.

Безспорно модерно мислещият човек, чиито светоглед е формиран под осъзнатото или неосъзнато влияние на науката, приемаща за основополагаща даденост материята, изградена от повече или по-малко накъсани в своята по-цялостна структура „елементарни частици”, които се намират в състояние на непрекъсната динамика, трудно би могъл да възприеме православния християнски светоглед, според който Бог е създал човека от кал и затова тялото – подобно на плътта на всички живи твари, е мимолетно и преходно – създадено от земя и връщащо се в земята, но пък е оживено от всемирната любов на нетварния, безсмъртен и вечен Дух на Господа, както и надарено с повече или по-малко добре осъзнатата Негова необятна премъдрост, за да може да осмисля в своите земни дни пътя към доброто и да използва силата на своя разум да върви неотклонно по него, защото в неизбежно настъпващото мигновение на Страшния съд, душата му ще понесе своята отговорност за помисли и дела приживе пред единосъщния Дух на Бога.

Битието на героите - земляци на Йовков обаче е пропито с това православно християнско светоусещане и поведение. И им помага стоически да понасят военновременните несгоди. А олицетворение на всичко описано до тук биха могли да бъдат незабравимите простички Йовкови думи: „И тука трябват хора. Захванали сме една работа, трябва да се доизкара до края. Всичко си има край. И туй ще се свърши…” Впрочем, погледнато в психоаналитичен аспект, в тези няколко несложни изречения се крие един удивителен психичен защитен механизъм срещу негативните ефекти на войната върху човешкото съзнание, свързан с нейното възприемане просто като работа – безспорно неприятна, но пък – която трябва да бъде свършена докрай. Ето защо мобилизираните герои – земляци на Йовков просто си вършат военновременната работа – и то така, както са изпълнявали и своите обичайни селскостопански задължения, а техният живот, дори и далеч от бащините им ниви, ливади, гори..., продължава да бъде подвластен на изконния природен ритъм на земята. Навярно затова и самият Йовков – осъзнато или несъзнателно е пресъздал по уникален начин ефекта на идването на пролетта върху окопаните в своите землянки и поизпаднали в зимна летаргия български войници – почувствали за сетен път ритъма на природното обновление на всичко живо, подвластни на него и копнеещи да му отдадат своя дан чрез одухотворяващия човешкия свят труд, те като че ли се събуждат, готови да свършат започнатата работа до край. И наистина краят скоро идва, а Йовков е пресъздал някак си прекалено по войнишки последните сражения в тази последна кръстоносна война в Европа. И макар, че е лишил своите герои от трагичния драматизъм, присъщ на съдбата на легендарните воини на Християнството – от френския Роланд, до нашия Крали Марко, в описанието на последното сражение осезаемо се чувства онова особено, странно нещо, което би могъл да го пресъздаде само човек, който го е изпитал на яве и което го има единствено там, където рухналата граница между живота и смъртта на големи групи хора, с чиято жива кръв е пропита земята из чийто мъртви недра е бил изтръгнат и животът, сякаш свързва в единно цяло човек и природа...

От историята на Балканската война се знае, че последните сражения в нея ги печели нашата армия. Йовков обаче само загатва за подвига в една от тази битки на един от своите герои земляци – ексцентричният Димитър – може би защото самият подвиг е мотивиран от саможертвата на Стоил, издържана в духа на православното християнство, в съзвучие с който „род прехожда и род дохожда, а земята пребъдва довека.”
 

Заключение: Българинът и земята

Любовта на българина към земята, пресъздадена и в този разказ на Йордан Йовков, е легендарна. Обитавайки територии, които са били люлката на европейската земеделска цивилизация, едновремешният българин не само е разнасял своя трудов опит в областта на селското стопанство по Европа, а и по целия свят, но и е „заразявал” със своята уникална обич към земята и с присъщата си биофилска етика знайни и незнайни народи.

Големият наш народопсихолог Иван Хаджийски в своята хубава книга „Бит и душевност на нашия народ” пише, че дори и заможни градски занаятчии от времето на Възраждането обичали да работят своите ниви, ливади и лози и да произвеждат с членовете на своите семейства разнообразни продукти за своя лична консумация. Световноизвестният български борец Дан Колов също нееднократно е изтъквал връзката си с българската земя, от която не само не искал да се откъсне, но и за която твърдял, че му давала почти исполинската сила.

По времето на комунизма започна грандиозен натиск от страна на българската комунистическа партия и доминираната от нея държава върху българските селяни. Целта беше българите да станат от народ на селяни, собственици на земя – „нация техническа”, съставена от възхвалявани пролетарии (и безимотни лумпени.) И действително българите бързо успяха да усвоят авангардните технически науки и извършиха грандиозна индустриализация, превръщайки България в модерна и развита европейска държава. Като своеобразно признание за изконната връзка на българина със земята и на българското селско стопанство заслужава да бъде спомената и специализацията на българската наука в космическите изследвания в сферата на производството на храни за космонавти и в култивирането и отглеждането на живи организми в космическите условия. По онова време се появиха обаче и редица твърде интересни парадокси – своеобразен протест на образовани инженери и техници срещу откъсването от българската земя. Така например, има много любопитни разкази за това, как висококвалифицирани български специалисти в пустините на Либия отглеждали в свободното си време в саксии с българска земя зеленчуци от семена, донесени от България, които поливали с българска минерална вода. Или пък – за български агрономи, които отглеждали за своя консумация със свой труд и с български семена зеленчуци в набързо приспособени лични градинки в Куба и във Виетнам, въпреки че на пазара подобни продукти се продавали направо на безценица в сравнение със себестойността на произведеното.

Днес, в условията на олигархизация и на българското селско стопанство, когато нашата земя бива използвана от малцината крупни заинтересовани главно за получаване на агросубсидии, българската земя шепне своя зов за възвръщане на любовта към нея на своите синове и дъщери...




Гласувай:
7
0



1. dedopule - Eлегантно решение на проблема с демографската катастрофа
04.10.2013 22:19
Единственият начин за справяне с демографската катастрофа е отстраняването до максимална степен на държавната администрация от тази област, колкото и да звучи абсурдно на пръв поглед.

Какво имам предвид?

Малка предистория. Според т.н. "ООН" всеки човек, в частност децата - при нашия конкретен случай - се нуждае от определени продукти и услуги, които са необходими при отглеждането им до пълнолетие. Тази съвкупност от стоки и услуги (касаещи облекло, храна, лекарства, медицински услуги, културни нужди и пр.), да я наречем условно "детска потребителска кошница", възлиза на някаква определена стойност, месечно, примерно 1000 лв (сумата е условна и подлежи на обсъждане, уточнява и корекции, давам я така, просто за по-лесно илюстриране на идеята) за едно дете.

Всеки българин, който пожелае, може да избира между два типа данъчно облагане: единият е досегашният, при който държавата дава пари за детски, платено майчинство, и пр., а при другия главата на семейството избира семейно данъчно облагане, при което той се отказва от всички видове финансова помощ от държавната администрация, като вместо това получава данъчни облекчения, възлизащи на 12 000 лв. за всяко негово дете. Така че ако примерно е направил 3 деца, ще се ползва от 36 000 лв. данъчно облекчение при годишното семейно данъчно облагане.

По този начин държавата почва, макар и бавно, да се разтоварва от огромното финансово бреме на т.н. "социална държава", като в същото време моментално ще започне излизането от демографската яма, защото по този начин ще бъдат стимулирани всички дребни и средни собственици да правят повече деца, като това не е единственият положителен ефект, разбира се, но е най-важният приоритет в случая.
http://demografi.org/forum/viewtopic.php?f=4&t=1266
цитирай
2. georgihadjiyski - dedopule - Eлегантно...
05.10.2013 14:18
Много думи събрани на едно място във вид на мнение. Каква връзка имат обаче към гореизложения текст?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 1568733
Постинги: 292
Коментари: 448
Гласове: 2657
Архив
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031