За черно – бялата българска действителност, гарнирана с цветни учебници

Промяната в чл. 33, ал. 3 на НАРЕДБА № 6 от 30.11.2015 г. за познавателните книжки, учебниците и учебните помагала, а именно: „(Доп. - ДВ, бр. 33 от 2017 г., в сила от 25.04.2017 г.) Учебниците от VIII до ХII клас и по ниво/нива от Общата европейска езикова рамка могат да се отпечатват и при едноцветен печат върху обемна хартия с маса не по-малко от 55 г/кв. м и белота не по-ниска от 70 %”, регламентираща възможността за отпечатване и ползване и на учебници с черно – бели страници, предизвика бурни обществени реакции най-вече сред ползвателите на социалните мрежи, в духа на протестни словоизлеяния срещу нормативното утвърждаване на наличие на учебници за бедни ученици (черно – бели) и учебници за богати ученици (цветни) – при все, че дори и само от полиграфично естество би могло да се предположи, че би могло да има изключително качествени черно – бели издания, а и цветни с много лошо качество. Безспорно стремежът към социална солидарност, социално равенство и социална справедливост в атомизираното и поляризирано до крайност съвременно българско общество може би поизненада управниците, но и изведе на показ из дълбините на нашето колективно несъзнавано редица въпроси от областта на българското модерно образование – по традиция – осигурявало до скоро огромни възможности за придвижване из пластовете на социалната стратификация на поколения българи, можещи да бъдат онагледени (и цветно, и черно – бяло), с мъдрата поговорка „учи, за да сполучиш.”

Според действащото българско законодателство в сферата на образованието, всички български ученици до VІІІ клас ползват безплатни учебници (и то безплатни за тях, защото всъщност биват купувани от делегирани бюджетни средства), а от VІІІ клас учебниците трябва да бъдат купувани от самите тях – и по-точно от техните родители, защото децата са недееспособни и следователно не могат да имат свои доходи. И въпреки наличието на този безплатен образователен ресурс до VІІІ клас, различията между учениците в българското училище през този период вече са очебийни – и като социален статус; и като материално положение; и като етнически произход; а понеже училището е специализирана институция, която също има своя работеща система за диференциация по специфични дидактически правила, (дори когато и те са заобикаляни подобно на много други по един или друг хитроумно измислен начин от участващите в съответния процес), пределно ясни са и различията между учениците в техните възможности за овладяване и усвояване на учебното съдържание.

С други думи – безспорно неравенството между хората винаги е съществувало и може би – ще продължи да съществува во веки и в никакъв случай ползването на еднотипни – дори и най-ярки като цветово съдържание учебници няма да го премахнат, както и няма да накарат онези ученици, които нямат афинитет към ученето да ги четат и усвояват тяхната логика – в крайна сметка от цялата тази абсурдна шумотевица ще „изкярят” авторите на учебници и издателите, принадлежащи към съответните привилегировани кръгове, които ще си вземат своите още по-тлъсти хонорари (поради реализирането на по-голямо количество по-скъпи изделия на съответния пазар), независимо от предлаганото качество на съдържанието – по начало твърде чуждо на детското мислене, независимо дали е гарнирано с цветове или е черно – бяло.

Ето защо не в черно – белите учебници е основният проблем на модерното българско образование, а в макар и никъде не нерегламентираните черно – бели възможности на участващите в него ученици за социално и личностно израстване, приковаващи децата от бедните съсловия към тяхната бедност – колкото и да са ученолюбиви, и изтласкващи децата на богатите към социалните висини – колкото и тъпи, глупави и мързеливи да са понякога.