Памет с материалните паметници на духовната нищета

Случайно попаднах на един текст на Христо Ярловски в бр. 31 от 11. VІІІ. 2017 г. на в-к „Приятел”, озаглавен „Памет за Самоковската епархия”. А публицистичните и естетически качества на този текст едва ли биха заслужавали не само някакъв анализ, но и минимално внимание, ако не беше налагащото се внушение на автора: „Предлагам Общинският съвет да вземе решение за изработване и поставяне на паметен монумент, посветен на някогашната Самоковска епархия.” С други думи, заигравайки се съзнателно или по-вероятно – подсъзнателно със стремежа на всяко човешкото същество за принадлежност към неговата общност, дефинирано от психосоциалните науки като „идентичност” и използвайки като аргумент епистоларна информация, която от историческа гледна точка съдържа определени истини, а най-вече – полуистини и абсолютни неистини, той се опитва да даде поредното изражение на добре познатия процес „има едни пари, които да ги дадем на един  наш човек” – т.е. средства, събирани от данъците от всички нас, да бъдат дадени на някого за изготвянето на продукт, носещ етикет „нашето минало.”

Кои обаче са тези фрапиращи полуистини и абсолютни неистини, които придават на написания от своя автор текст свойствата на невероятно изкривен образ, подобно на гротескно отражение в криво огледало, уродливо извращаващо историческата истина?

1. Самоковската епархия и нейните граници

Безспорно съществуването на Самоковската епархия (1557 г. – 1907 г.) е  исторически факт, като за времето от 1557 г. до 1766 г. тя е била в състава на Печката патриаршия, а в периода от 1766 г. до 1870 г. е в диоцеза на Цариградската патриаршия. Благодарение на изключително дейното участие на живеещите в Самоков българи в борбите за църковна независимост, още с учредяването на Българската екзархия през 1870 г., Самоковската епархия става нейна неотменна част. Съгласно клаузите на екзархийския устав от 1871 г. няколко епархии трябвало да бъдат закрити след смъртта на титулярните им митрополити – ето защо през 1884 г., след смъртта на кюстендилския митрополит Иларион, е закрита Кюстендилската епархия, а през 1907 г., след смъртта на самоковския митрополит Доситей, е закрита и Самоковската епархия, като техните диоцензи преминават към Софийската митрополия.

Самата Печка патриаршия е създадена когато велик везир на Османската империя бил ислямизираният сърбин Мехмед Соколович – при това изцяло с политически цели – да се закрепи властта на турските султани в Централните и Западните Балкани, както и в Средна Европа. Самоковската епархия заема нейните най-източни части в, и, около Северна, Западна и Южна Рила – Самоковско, Дупнишко, Горноджумайско, Крупнишко и Разложко. След 1878 г. от нея се отделя Горноджумайската каза, която се присъединява към Мелнишката епархия на Цариградската патриаршия.

С оглед на всичко това и най-вече въз основа на достъпната ми информация от исторически и краеведски трудове, а именно „История на България” – том 4, 5, и 6, издание на БАН, „Самоков и околността му” на Христо Семерджиев, „Самоков през Възраждането” на Христо Темелски, както и от енциклопедичния сайт „Уикипедия” – статията „Самоковска епархия” и статията „Печка патриаршия”, смея да заявя, че твърдението на Христо Ярловски: „територията (на Самоковската епархия, бележка моя), е стигала до Бяло море”, е дълбоко погрешно и не отговаря на историческата истина. Прилагам и карта, публикувана в статията, посветена на Печката патриаршия в „Уикипедия”, с ясно очертани граници на самата патриаршия, в чийто състав е и Самоковската епархия.



Ако Христо Ярловски – авторът на споменатия текст, има информация от други източници, които да доказват, че територията на Самоковската епархия действително е достигала до Бяло море, нека да ги цитира и/или да приложи съответните географски карти, като ако направи това, аз ще му поднеса своите извинения на страниците на този високо тиражен местен самоковски вестник.

2. Що е то „Теример” и може ли „то” да е било „предтеча” на днешния Самоков?

В същия текст – „Памет за Самоковската епархия”, авторът твърди и: „Разкопките на Шишманово кале доказаха, че предтечата на днешния Самоков, древният град Теример, е бил епархийски център и доста преди покръстването на българите по тези земи са живели християни.” И ако съществуването на Самоковската епархия, макар и не в границите, в които я представя Христо Ярловски, е исторически факт, то точно това негово твърдение от историческа гледна точка е не само невярно, но и направо абсурдно.

Преди всичко в достъпните за мен исторически сведения – монографии по история на България; учебници, по които съм държал изпити по история на България в два наши ВУЗ-а – ПИ „Любен Каравелов” и ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, статии в специализирани списания по история и църковна история на България, тематични постинги по история на България в десетки сайтове и блогове; краеведски разработки, свързани с миналото на Самоков и самоковско; български, византийски, османо-турски и сръбски исторически извори; топонимни проучвания на самоковския край…, населено място с име „Теример” нямаше – поне докато не бе направен сайтът на Историческия музей на Самоков преди три или четири години.

Един повече или по-малко обективен езиков анализ на тази странно изглеждаща дума с абсолютно неясен смисъл, която може би някога някъде е била просто погрешно изписана, казана, чута, би могъл да я отправи към твърде сходните й „Терме” (съответстваща на град Солун, виж примерно „История на България”, издание на БАН, том първи, стр. 452) или „Теримир” (селище с неуточнено местонахождение в състава на Велбъждската (Кюстендилска) епископия, виж примерно „История на България”, издание на БАН, том втори, стр. 357). С други думи – смисълът на думата „Терме” като Солун, е ясен. „Теримир”, която е напълно възможно да е претърпяла абсурдна езикова трансформация в „Теример”– подобно на много други новообразувани думи от лица със съмнителна грамотност, заслужава малко по-голямо внимание.

В една от грамотите, с които един от най-големите врагове на България и българите – византийският император Василий ІІ Българоубиец (976 г. сл. Хр. – 1025 г. сл. Хр.), регламентира собствеността върху определени църковни имоти, наистина е записано, че велбъждският епископ притежавал имущества не само във Велбъжд, но и в други селища от неговата епископия – Германия, Сътеска, Теримир, Разлог. (За повече – „История на България”, том 2, издание на БАН, стр. 357) Къде се е намирало това селище, именувано в грамотата Теримир, (а не Теример, както е записано в текста на Христо Ярловски, ако става въпрос за същото селище), не е ясно. Още повече, че селище с името Теримир не съм срещал никъде в достъпните ми историческите източници и извори и преди, и след това (ХІ в. сл. Хр.), което означава и, че е твърде неясна и неговата историческа съдба. При всички случаи – дори и да приемем, че е налице една от типичните правописни езикови грешки, продукт на лица със спорна грамотност и квалификация по история, довела до своеобразно преименуване на Теримир в Теример, цитираният исторически извор – Грамотата на Василий ІІ Българоубиец, твърде красноречиво показва, че това селище не е било епископски център, а е било в състава на Велбъждската епископия. Следователно дори и при наличието на огромно и абсолютно недопустимо от историческа гледна точка творческо въображение твърдението, че „предтечата на днешния Самоков, древният град Теример, е бил епархийски център”, е дълбоко погрешно и фантастично. Разбира се, ако авторът на този толкова спорен текст г-н Христо Ярловски има достоверна историческа информация, която да осветлява и данните от историческите разкопки на т. нар. „Шишманово кале”, доказвайки че точно там е бил и именуваният от него „град – епархийски център Теример”, нека да ги цитира, а аз ще му поднеса своите извинения на страниците на вестника.

И тук може би е мястото да бъде уточнено, че възходът на Самоков и неговото превръщане в един от най-значимите центрове на българската култура, наука и духовност, започва през нашето Възраждане, когато живеещите в него българи, почувствали своята неотменна принадлежност към българската нация и нейната буржоазна етика, за кратко време успяват да създадат някои от най-значимите образци на българското Възрожденско православно Християнско църковно изкуство, да превърнат Самоковската епархия в част от Българската екзархия още с нейното учредяване, да поставят основите и на националната ни литература и историография, а и на такива модерни дейности като фотографията и сценичните изкуства, и да обезпечат дейността на някои от най-авангардните за времето си учебни заведения по българските земи като Богословското училище и Американските училища, и да построят някои от първите наши фабрики. Краят на този невероятен исторически подем на Самоков е някъде около 1910 г. – времето на „митичната и славна първа (в България и на Балканите) самоковска комуна”, когато марксистката лумпенпролетарска идеология започва бавно, но сигурно и при това много агресивно, да измества буржоазната етика в колективното съзнание на самоковци.

Затова и за осмислянето на мястото на Самоков в нашата история не е необходимо да се търсят абсурдни връзки с измислени „предтечи” в далечното и твърде неясно минало – достатъчно е да се знаят, помнят и използват историческите факти такива, каквито са. А за възкресяването на спомена за самата Самоковска епархия, от чието време и до днес в Самоков има достатъчно материални паметници – всички пет православни Християнски църкви в града са съградени или възстановени през нейната епоха, като една от тях е била и Митрополитска, едва ли трябва да се правят нови материални паметници от сръчни скулптури – достатъчно е да се възкреси Светата православна Христова вяра в душите на днешните самоковци, нещо което едва ли би могло да бъде направено обаче от обсебени от злия атеистичен комунистически дух личности, които преди 10 ноември 1989 г. стояха пред входовете на църквите по време на големите православни Християнски празници и строго наблюдаваха кои влизат в тях, а след това – може би под влиянието на добре описаното в учебниците по психология чувство за вина, не само бързо проникнаха в църквата със свещици в ръка, но и иззеха длъжностите на църковни епитропи…