Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.11.2016 09:16 - Исихазмът
Автор: georgihadjiyski Категория: История   
Прочетен: 6177 Коментари: 4 Гласове:
6

Последна промяна: 27.11.2016 10:06

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Исихазмът




image

 

Въведение

След краха на епохата на комунистическия атеизъм в българското обществено съзнание нахлуха редица духовни и псевдодуховни учения, които се простират от протестантството, през будизма, до дъновизма и дори реално съществували или изцяло измислени за старобългарските общности езически учения от рода на тангризма или тракийските мистерии. Наред с тях, на фона на възникналия разкол в българската православна църква през 90-те години на ХХ век и изхлузването на българския политически елит от търсенето на негови разумни решения може би от страх на представителите му от всички политически партии да не бъдат упрекнати в някаква форма на русофилство от своите партньори от протестантско – католическа Европа, редица български теолози, историци и литератори продължиха линията на разработване главно на наситените със социални и антиортодоксални краски, но станали твърде интересни след литературните упражнения на модерни западни автори дуалистични еретически учения от рода на богомилството. Ако трябва обаче да се говори за някакъв наистина значим принос на българската православна мисъл в съкровищницата на световната християнска теология, това безспорно е исихазмът – учението не само споделяно от велики български духовници от ранга Теодосий Търновски, патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, Киприан Българин…, но и до голяма степен спомогнало за съхраняването на православната християнска вяра на българския народ в най-мрачната епоха на турското робство.

 

Исихазмът – възникване и същност

Исихазмът (от гръцки hesychia – покой, мълчание, безмълвие), е твърде интересно православно учение, чийто корени се търсят в аскетичните мистични монашески движения от 4 – 7 век, възникнали в Египет, Сирия и Синайския полуостров с най-известни представители Макарий Египетски, Евагрий, Йоан Лествичник, според възгледите на които човек може да изкупи греховете си и да служи всеотдайно на Бога чрез откъсване от светските съблазни, постоянен пост, молитви, бодърстване и съзерцание. В условията на православния религиозен подем в Източната Римска империя (Византия), в Българското царство и на Балканите през 14 век, тези религиозни идеи биват преоткрити и споделяни от някои от най-изтъкнатите православни духовници от епохата. И макар, че Източноримските (византийски) богослови Дионисий Аеропагит и Симеон Нови застъпват в някои от своите произведения редица исихастки идеи, исихасткото учение придобива завършен вид в творбите на Григорий Синаит и Григорий Палама.

Григорий Синаит се счита за основоположник на исихазма. Той е роден около 1360 г. в Кукуля, Мала Азия, приема монашеския обет още на младини и странства из Синай, Крит, Света гора… През 1335 г. основава манастир в местността Парория в Странджа, която става средище на исихазма и където биват обучавани някои от най-изтъкнатите православни духовници за времето.

Григорий Палама (р. 1296 г. Константинопол, п. 14.11. 1359 г., Солун), не само успява да систематизира и придаде философско оформяне на исихастките възгледи, но и в условията на остър диспут с представители на други теологични учения като т. нар. религиозни рационалисти Варлаам Калабрийски, Акиндин, Григора, успява да докаже пред Цариградската патриаршия и пред императорите Андроник ІІІ (1328 г. – 1341 г.) и Йоан ІV Кантакузин (1347 г. – 1354 г) истинността на исихазма, като на Влахернския Събор (1351 г.) учението е признато за официална доктрина на православната църква, а неговите опоненти са осъдени като еретици.

Според идейните възгледи на исихазма грехопадението и последващото изгонване от Рая разкъсват изконната връзка между човека и Бога и поставят началото на безконечните тегоби, мъки, страдания и нещастия на чедата на Адам и Ева. Бог се отдръпва от своето творение, а Божият промисъл става непонятен за людете. В своята безкрайна всемилост и доброта обаче Бог е оставил и възможност на любимите си чеда да възстановят своята изгубена връзка с Него, като се освободят от смазващите я лоши страстни чувства и обсебващи помисли, направлявани от злия Сатана и отдавайки се изцяло на Бога да се подготвят неуморно за възприемането на Светия Дух в сърцето и душата си – и именно това бил пътят за възстановяването на първобитното съвършенство на връзката на Адам с Бога, а който го постигнел, щял да бъде избавен и от страшната присъда на грешниците при Второто пришествие и го очаквало вечното райско блаженство. Раят бил не само достижима цел на човешкото битие, но и истинското отечество на хората, в което трябва да се върнат.

Практико – приложната система на исихазма включвала задължителни норми на поведение за своите последователи, разпределени в две групи: праксис /деяние/ и теория /видение/. Праксисът изисквал спазване на традиционните монашески добродетели – въздържане от удоволствия, смирение, бодърстване, търпение, послушание, пост и молитва. Самата исихастка или т. нар. кратка Иисусова молитва била: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния.“ Тя трябвало да бъде повтаряна по няколко хиляди пъти на ден. В крайна сметка, всички тези действия били насочени към това да се усмири, да се успокои и притъпи външният, плътският човек, подвластен на нагоните, да се отхвърли материалната същност на битието, склонността към грях и зло и да се възвиси вътрешният, духовният човек. Посредством праксиса трябвало да се постигне пълно отричане и презрение на земните помисли и желания – на онези бързопреходните неща, по думите на изтъкнатия исихаст Теодосий Търновски, които се разсейват като дим. И именно в непрестанната и упорита борба срещу изкушенията на демоните, които държали хората в робството на страстите, пороците и греховете, истинският вярващ трябвало да покаже своята твърдост и непреклонност.

От своя страна теорията била по-висшият стадий на усъвършенстване, който идвал след праксиса. Тя изисквала вярващият да прекрати всяко общуване с хората и пълно уединение било в пустинно място, било в килия, и отдаден на пълно безмълвие /исихия/, да насочи мислите си към непрестанна и дълбока вътрешна молитва, довеждаща накрая до желаното общуване с Бога – или възстановяване на онова състояние, в което се намирал първият човек в Рая. Който успеел да постигне това състояние, получавал възможността да наблюдава Божествената светлина, която някога видели учениците на Иисус Христос на планината Табор.

И ето как е представена тя в Евангелията:

Евангелие от Матея

ГЛАВА 17.

1. След шест дни Иисус взе със Себе Си Петра, Иакова и Иоана, брат му, и възведе ги насаме на висока планина;

2. и се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина.

3. И ето, явиха им се Мойсей и Илия, разговарящи с Него.

4. Тогава Петър отговори Иисусу и рече: Господи, добре е да бъдем тука; ако искаш, да направим тук три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия.

5. Докле още той говореше, ето, светъл облак ги засени; и чу се из облака глас, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте.

6. И като чуха това учениците, паднаха ничком и твърде много се уплашиха.

7. Но Иисус, като се приближи, допря се до тях и рече: станете и не бойте се!

8. А те, като подигнаха очи, не видяха никого, освен едного Иисуса.

 

Евангелие от Марка

ГЛАВА 9.

1. И рече им: истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила.

2. И след шест дни Иисус взе със Себе Си Петра, Иакова и Иоана и възведе ги сами на висока планина насаме, и се преобрази пред тях.

3. Дрехите Му станаха бляскави, твърде бели, като сняг, каквито белилник на земята не може избели.

4. И яви им се Илия с Мойсея, и разговаряха с Иисуса.

5. Тогава Петър заговори и рече на Иисуса: Рави, добре е да бъдем тук; да направим три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия.

6. Защото не знаеше какво да каже, понеже бяха уплашени.

7. И яви се облак, та ги засени, и от облака дойде глас, който казваше: Този е Моят възлюбен Син; Него слушайте!

8. И отведнъж, като погледнаха наоколо, никого вече не видяха със себе си, освен едного Иисуса.

 

Евангелие от Лука

28. Около осем дена подир тия думи, като взе със Себе Си Петра, Иоана и Иакова, възлезе на планината да се помоли.

29. И когато се молеше, видът на лицето Му се измени, и дрехата Му стана бяла, бляскава.

30. И ето, двама мъже приказваха с Него, а те бяха Мойсей и Илия;

31. като се явиха в слава, те говореха за смъртта Му, с която щеше да свърши в Иерусалим.

32. А Петра и ония, които бяха с Него, бе налегнал сън; но, като се събудиха, видяха славата Му и двамата мъже, които стояха с Него.

33. И когато те се отделяха от Него, Петър рече на Иисуса: Наставниче, добре ни е да бъдем тук; да направим три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия, - без да знаеше, що говори.

34. Когато говореше това, ето, яви се облак и ги засени; и се уплашиха, когато влязоха в облака.

35. И чу се из облака глас, който казваше: Този е Моят възлюбен Син: Него слушайте.

*******

Това било достъпно единствено за съвършения исихаст, преминал през всички степени на теорията и практиката, а завършекът на Божественото съзерцание било състоянието на екстаз – дълбока вътрешна радост и удовлетворение.

Идейните възгледи на исихазма за достижимото съзерцание на Божествената светлина, се налагат в епохата на остри религиозни противоречия, в които православни богослови ревностно отстояват своите позиции – често пъти – дори и с цената на живота си, но твърдо вярвайки, че така постигат своето Спасение във вечността. Ето защо и представите на исихазма за същността и енергията на Бога, за света на идеите и номиналния свят, за душата на човека и Духът на Бога, не само кристализират и се налагат в православната теология чрез споровете с опонентите, но и сами по себе си са твърде интересни.

Исихазмът приема, че съществува безспорна разлика между Божествената същност и Божествената енергия – Божествената същност е нещо много по-висше и непознаваемо както за човешкия разум, така и недостъпно за сетивата, докато Божествените енергии са само еманация на Божествената същност и като такива биха могли както да бъдат съзерцавани, така и осмисляни. Затова и съвършените исихасти биха могли да съзерцават и Божествената светлина подобно на учениците на Иисус Христос, и да постигнат висшите идеи и добродетели като мъдростта, любовта и милосърдието, които също произхождали от Бога и били безначални и несътворени, и именно чрез тях Бог въздействал върху хората и те били посредници между Него и човечеството.

Твърде интересна е и диадата „идеи и имена“ в исихазма – приема се, че идеите са действителни, реално съществуващи и вечни, а не само имена на намиращи се извън тях реални неща и предмети.

Насочен към вътрешното самоусъвършенстване на човека, към мистичното съзерцание на невидимото и непонятното, исихазмът приемал, че човешкият разум е твърде несъвършен да опознае Бога и сътворения от него необятен всемир – а това не било и необходимо, защото смисълът на битието бил възстановяването на духовната връзка между душата на човека и Духа на Бога. Според исихазма душата на човека била еднородна с Духа на Бога, защото можела да съживява, да дава живот на плътта, на материята – за разлика от по-несъвършената душа на ангелите, която съществувала безплътно, сама по себе си.

Въпреки, че исихастите приемали и проповядвали усъвършенстване на вярващия и без намесата на духовник, по пътя на самостоятелното следване на действията от праксиса и теорията, те не само имали положително отношение към църквата и спазването на нейните свети тайнства, обреди и ритуали като кръщение, причастие, изповед, църковен брак, почит към кръста, към мощи, към икони…, но и редица съвършени исихасти заемали висши санове в православните църкви в Константинопол, Търново, Киев, Москва…

 

Представители на исихазма в България

Теодосий Търновски (р. ок. 1300 г., п. 27.11.1362 г.) произхожда от знатен болярски род, вероятно от Видинския край, а животът и делото му са описани в житие, чийто автор е цариградският патриарх Калист І, който е бил личен приятел на Теодосий Търновски. Приема монашеството в манастира „Свети Никола“ във Видинско. По-късно живее в манастира „Света Богородица Одигитрия“ в Търново, в обителите около с. Червен, Русенско, в манастира „Света Богородица“ близо до Сливен. Около 1335 г. отива в Парория, в основания от Григорий Синаит манастир, където се запознава с идеите на исихазма и става негов ревностен привърженик. Два пъти посещава Търново и измолва от цар Иван Александър (1331 г. – 1371 г.), щедри дарения и покровителство за Парорийската обител. След смъртта на Григорий Синаит отклонява поканата да стане игумен на манастира. Посещава Света гора на п-в Атон, Солун, Бер (Стара Загора), Цариград, Месемврия (Несебър). С разрешението и материалната подкрепа на българския владетел около 1350 г. основава южно от Килифарево Килифаровския манастир, на който става игумен и го превръща в център на Килифаровската книжовна школа. Под ръководството на Теодосий Търновски в него получават образование Евтимий Търновски, Киприан, Дионисий и мн. др. Превежда сборника на Григорий Синаит „Глави зяло полезние“. За големия му авторитет и за ролята му в обществения и черковния живот на страната свидетелства и участието му в двата противоеретически събора в Търново през 1350 и 1360 г. Заема позициите на убеден исихаст и привърженик на единството между Цариградската и Търновската църкви, поради което влиза в остър конфликт с част от българското духовенство, ориентирано към самостоятелност на Търновската патриаршия. Към края на живота си напуска Килифаровския манастир и става отшелник в малка обител край Търново. През 1362 г. Теодосий Търновски заминава за Цариград с четирима свои ученици, навярно във връзка с изострените противоречия в управляващите светски и духовни кръгове, където се разболява и умира в манастира „Свети Мамант.“

Ромил Видински също бил последовател и разпространител на исихазма в България. И той обитавал дълго време манастира на Григорий Синаит в Парория, от чийто монаси се запознал с идеите на това учение, след което се установява в Света гора. Към края на живота си се оттеглил в манастира Раваница, където почивал през 1371 г.

Евтимий Търновски (р. ок 1320-30 г., вероятно в Търново, п. нач. На ХV в.) произхожда от знатната фамилия Цамблаковци. Предполага се, че учи в някой от Търновските манастири, където приема монашески чин. Привлечен от славата на Теодосий Търновски отива в Килифаревския манастир и става един от най-ревностните му ученици. Усвоява идеите на исихазма и е издигнат за помощник на Теодосий. През 1363 г. заминава с учителя си за Цариград, а след смъртта на Теодосий Търновски престоява около година в Студийския манастир – голямо културно средище, след което отива в Света гора, където са живели и идеолозите на исихазма – Григорий Синаит и Григорий Палама. Установява се в лаврата „Свети Атанасий“ – стар и известен атонски манастир с книжни традиции. Запознава се с дейността и на българина преводач – стареца Йоан. По-дълго време Евтимий Търновски работи в Зографския манастир. Към 1371 г. се завръща в България и основава манастира „Света Троица“ край Търново. Отдавасе на книжовна работа и събира край себе си много ученици. Полага основите на Търновската книжовна школа, която става известна и извън границите на България. През 1375 г. е избран за български патриарх. Развива широка църковноадминистративна, обществена и литературна дейност. Проявява се като забележителен оратор и авторитетен богослов. Поддържа приятелски отношения с румънската и с руската църкви. След падането на Търново под османска власт (1393 г.) е изгонен от патриаршеската черква, но продължава духовната си дейност и се сближава с народа, проявява се като неустрашим народен водач и крепител. Изпратен е на заточение най-вероятно в Бачковския манастир, където развива просветна дейност.

Евтимий Търновски извършва важна правописно-езикова реформа, с която цели да внесе единство в правописа и литературния език. Ревизира стари преводи, като ги сравнява с гръцки оригинали, както и прави нови преводи на богослужебни и други книги. Обръща голямо внимание на точността при превеждането, защото смята, че допуснатите грешки водят до еретични заблуди.

Литературното дело на Евтимий Търновски е разнообразно и обемисто – то е връх в развитието на старобългарската литература. В него най-важно място заемат житията – на Свети Иван Рилски, на Свети Иларион Мъгленски, на Света Петка (Параскева) Мъгленска, на Св. Филотея. Мощите на светците се намирали в Търново и това е един от преките поводи за написването на житията. Евтимий Търновски обмисля идейно биографиите на своите герои, стреми се чрез тях да издигне престижа на църквата, да посочи нейната роля в държавата, да наложи идеите на исихазма. В житията се наблюдава интерес към личността и засилване на патриотичния елемент. В тях се идеализират отшелничеството, мистицизмът. Създава нов житиен стил с подчертан лиризъм и своеобразен психологизъм, с изискана витийна реч и богата образност. Близки по съдържание и форма до житията са похвалните слова – за Константин и Елена, за Михаил от Потука, за Иван Поливотски, за Света Неделя. По състав и композиция те са нова явление за българската средновековна литература. Състоят се от четири части – увод, биография, същинска похвала, заключение. С подробно проследяване живота на героя те се сближават с житията и това е главната им отлика от похвалните слова от предходните векове. Отличават се със забележително ораторско майсторство и музикалност на фразата. Интересни са посланията, всъщност богословски трактати на Евтимий Търновски до Киприан в Света гора (1371 – 73 г.), 2 послания до йеромонах Никодим Тисменски в Румъния (след 1375 г.) – съдържат разяснения по богословски въпроси; послание до угровлахийския митрополит Антим, в което се разглеждат въпроси на морала и брака. Евтимий Търновски превежда и редактира и произведения, свързани с литургията: Устав на литургията на Йоан Златоуст от патриарх Филотей; Литургия на Йоан Златоуст; Литургия на Василий Велики и др. Той преработва и гръцкия текст на службата за царица Теофана. С името на Теодосий Търновски се свързва и новата редакция на Бориловия синодник, в който са прибавени анатеми и славословия за дейци от ХІV век.

Евтимий Търновски се очертава като най-забележителната фигура в България през ІІ-та пол. на ХІV век. Делото му дава силен тласък на развитието на литературната култура в страната. Творбите му са широко разпространени в България, Румъния, Сърбия, Русия. Негови последователи на книжовното поприще са Киприан, Григорий Цамблак, Йоасаф Бдински и Константин Костенечки. Ярка и цялостна представа за личността и делото на Евтимий Търновски дава Григорий Цамблак в „Похвално слово за Евтимий“ (ок. 1418 г.) – най-достоверния извор за проучване на живота му и на неговото време.

 

Влияние на исихазма върху православните общества и неговото историческо значение

Исихазмът оказва изключително влияние върху православните общества от края на ХІV и началото на ХV век – налагайки се над другите теологични учения, отхвърлени като ереси, той сплотява православните общности в условията на османското завладяване на Балканите и се оказва необходимата предпоставка за съхраняване на православната християнска вяра. Могъщата градивна идеологическа роля на исихазма би могла да бъде проследена и в Русия, чиято църква през ХV век бива оглавена от исихасти от ранга на Киприан и Григорий Цамблак.

 

Литература

1. Ангелов, Д. – „История на Византия“, част трета, изд. „Наука и изкуство“, С. 1978 г., стр. 157 – 160

2. Божилов, И., Вера Мутафчиева, Константин Косев, Андрей Пантев, Стойчо Грънчаров – „История на България“, ИК „Христо Ботев“, С. 1993 г., стр. 121

3. Большая советская знциклопедия, том 10, изд. „Советская знциклопедия“, М. 1972, стр. 455

4. Большая советская знциклопедия, том 7, изд. „Советская знциклопедия“, М. 1972, стр. 328

5. Енциклопедия България, том 2, изд. на БАН, София, 1981 г., стр. 512

6. Енциклопедия България, том 3, изд. на БАН, София, 1982 г., стр. 163

7. Енциклопедия България, том 6, изд. на БАН, София, 1988 г., стр. 635

8. Косев, Димитър и кол. – История на България, том 3, изд. на БАН, София, 1982 г., стр. 400 – 402

9. Лазаров, И, Пламен Павлов, Иван Тютюнджиев, Милко Палангурски – „Кратка история на българския народ“, изд. „Просвета“, С. 1993 г., стр. 99 – 100




Гласувай:
7



1. iliyanv - Ивановските скални църкви са датирани от чалга-историците ни
27.11.2016 15:07
100 години по-късно. Те са били изписани , а скалния манастир обитаван от монаси-исихасти 100 години преди да се роди "основателя на исихазма" Григорий Синаит.

Асен Чилингиров, "Кой е дарителят на Ивановските стенописи"
http://www.otizvora/2011/03/2514
цитирай
2. georgihadjiyski - Добре,
27.11.2016 15:31
iliyanv написа:
100 години по-късно. Те са били изписани , а скалния манастир обитаван от монаси-исихасти 100 години преди да се роди "основателя на исихазма" Григорий Синаит.

Асен Чилингиров, "Кой е дарителят на Ивановските стенописи"
http://www/2011/03/2514


и това какво променя от същността на исихазма?
цитирай
3. iliyanv - Същността е ясна и на дете от първи клас
27.11.2016 17:33
За основоположниците се опитах да отвора думата, но изглежда не съм се изразил достатъчно добре.
цитирай
4. solinvictus - Тка наречения исихазъм не е евре...
28.11.2016 23:17
Тка наречения исихазъм не е еврейска практика,има я в Заратустра и Митра ,дори Сибилите на Кибела я практикуват ,така че тия псевдориситиенски православни практики са копипейст и то нескопосан,но аз съм "ЗА" да се практикува от православните скотове и кореми с крака и мерседеци :) )))) представям си оня толуп 200 кг ,дето даваше за пример дядо къв беше дето се дегизирал като бедняк да проси от бедните българи и да ги дарява на коремите .... много богоУгодно дело ...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: georgihadjiyski
Категория: Технологии
Прочетен: 2305231
Постинги: 382
Коментари: 550
Гласове: 3359
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031